Димитър Ненов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Димитър Ненов
български пианист
Роден
Починал
30 август 1953 г. (51 г.)
Музикална кариера
Стилкласическа музика
Инструментипиано
Димитър Ненов в Общомедия

Димитър Стефанов Ненов е български пианист, композитор, музикален педагог, архитект и общественик.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Още от младежките си години Ненов проявява интерес към музиката. На 6-годишна възраст започва да учи пиано под ръководството на майка си и въпреки че заниманията му са нередовни, напредва бързо. От 1919 г. е частен ученик по пиано на Андрей Стоянов[1].

Димитър Ненов в състава на Софийски духов квинтет, 1934 г.

През 1920 г. заминава за Дрезден, където постъпва като студент по архитектура във Висшето техническо училище. В продължение на няколко години изучава архитектура. Занимава се и с философия, литература, история на изкуството, математика и физика. Същевременно учи пиано при Карл Фелинг (Karl Fehling) и теория и композиция в консерваторията в Дрезден при Теодор Блумер (Theodor Blumer) и П. Битнер (Paul Bitner). Музикален ръководител на балета „Теа Джолис (Thea-Jolles-Ballett)“ (1925 – 1927). След като завършва архитектура през 1927 г., се завръща в България и работи известно време като архитект в Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството (1927 – 1929) е в Главна дирекция на железниците (1929 – 1932). Специализира архитектура на железопътни сгради (гари) в Италия (1932). Ръководи възстановителните работи в Борисовград, днешния Първомай след Чирпанското земетресение 1928 г. Строи няколко жп гари, жп лаборатория, противотуберкулозен диспансер в Хасково.

Той пише първите си по-значителни произведения в Дрезден. Това са Соната за пиано, Соната за цигулка и пиано, Симфония 1.

Посвещава се изцяло на музиката в началото на 30-те години. Специализира пиано в Закопане, Полша при Е. Петри и завършва окончателно музикалното си образование в Болоня, Италия през 1932 г. Връща се в България и написва пиеси за пиано, първи концерт за пиано и оркестър. Ненов е един от най-изтъкнатите български пианисти. Концертира с успех в България и чужбина. Участва в трио с цигуларя Христо Обрешков и виолончелиста Константин Попов. Изпълнява богат репертоар, като свири с артистичен финес и емоционалност.

В първата половина на 30-те години ръководи частна консерватория в София. Преподавател е по пиано (1933 – 1935, 1937 – 1943) и професор в Държавната музикална академия в София. Ненов е пръв музикален уредник на Радио „София“ (1935 – 1937) и създател на фонотеката на радиото. Съосновател и секретар на дружеството на българските композитори „Съвременна музика“, създадено 1933 г. Занимава се активно с музикална публицистика.

При бомбандировките над София от 30 март 1944 г. апартаментът на ул. „Искър“ и „Веслец“, където Димитър Ненов живее, сериозно пострадва, така че той се мести на ул. „Бистрица“ 7А в София, в апартамент на родителите на композитора Георги Арнаудов, който се оказва негов последен дом.


След 1948 година здравословното състояние на Димитър Ненов се влошава и в началото на 1949 година той получава разрешение да замине за Будапеща, където през 1939 година вече веднъж се е лекувал. Според Лазар Николов нервите му са започнали да му „изневеряват“[2]. Проблемите със здравето му се увеличават; поради тежка мигрена и бъбречни болки приема силни болкоуспокояващи.

В протокола от аутопсията на Димитър Ненов е записано „фиброзна склероза на двата бъбрека“[2].

Удостоен с Димитровска награда (1952).

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Паметна плоча на Димитър Ненов на фасадата на дома му
Домът на Ненов на ул. „Бистрица“ 7А, София

Ненов е представител на българския музикален модернизъм. Музикалният му език е оригинален и уникален сред създаваното от неговите съвременници – изтънчен, но също така богат на звукови цветове. Независимо че използва в произведенията си народната песен, той я претворява, подобно на Пенчо Славейков или Пейо Яворов в литературата, в една съвременна музикална поетика. Някои откриват влияние на Александър Скрябин върху композиционния му стил, особено в клавирните му произведения, което може да се приеме дотолкова, доколкото и двамата споделят тенденцията на излизане извън рамките на конвенционалния изказ и търсене на нови възможности на тонова организация. Главни жанрове в музиката на Ненов са симфоничната и клавирната музика. През 1920-те години той работи над 3 симфонии и композира Четири скици за голям оркестър. Едно от най-често присъстващите произведения в репертоара на българските пианисти е Неновата Токата.[3]

По своя хармоничен стил музиката му е самобитна и оригинална[4].

Оркестровият стил на Ненов е оценен като ярко индивидуален. Без да е изучавал дълго оркестровото изкуство, със своята надареност той за кратко време успява да овладее основите на оркестрацията на професионално равнище.

Димитър Ненов написва симфоничната поема – Коледа (1938 – 1939) и симфоничната сюита Тракия (1940). Едни от най-ранните му пиеси са „Ноктюрно“, „Етюд“ и „Рондо“.

Ученици на Димитър Ненов[редактиране | редактиране на кода]

Белина Дръндарова - пианистка с кариера във Франция

Вела Дренкова - пианистка, професор в Торино, Италия

Вера Баева - пианистка и композитор

Галунка Белчева - доцент в БДК (днес НМА)

Генко Генков - пианист

Иван Бакалов - доцент в БДК (днес НМА)

Иван Стайков - композитор

Катя Вълева - пианист

Лазар Николов - професор в БДК (днес НМА)

Любомир Романски - диригент

Милена Моллова - пианистка, диригент в БДК (днес НМА)

Надя Илиева - пианистка с кариера в САЩ

Павлина Пеева - пианист-педагог

Светла Протич - пианистка

Трифон Силяновски - пианист, композитор, педагог[2]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Ненов, Димитър. Димитър Ненов. Спомени и материали. С., Наука и изкуство, 1969.
  2. а б в Николов, Лазар. Спомени за Димитър Ненов. София, 1987. с. 12, 15, 18.
  3. Куюмджиев, Юлиан. Уникален документ. В: Музикални хоризонти. бр.8 2002, с. 22 – 28
  4. Градев, Николай. „Симетричноладовото музикално мислене на Димитър Ненов в Етюд за пиано № 1, Част I.“. В: Бълг. музикознание, 2008, № 1, 39 – 61.
  • Енциклопедия България в 7 тома, т.4 (М-О), БАН, Българска енциклопедия, Издателство на Българската академия на науките, София, 1984 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]