Дионис

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
За картината на Караваджо Бакхус, вижте Бакхус
Дионис, Лувъра

Дионис (на старогръцки: Διόνυσος; на латински: Bacchus) е тракийски бог, божество на възраждащата се и умиращата природа, на виното, лозарството и веселието. Почитан е и в Древния Рим (Бакхус, Либер), в Тракия (Загрей) и във Фригия (Сабазий). Празниците (Дионисови мистерии), посветени на Дионис, в Гърция се наричат дионисии, в Рим – вакханалии, в Тракия – розалии.

Дионис, един от главните богове в гръцкия пантеон, е син на Зевс и на Семела, съпруг на Ариадна, дъщерята на критския цар Минос. Семела е тиванска принцеса, името на която някои автори свързват с фригийската дума zemelos („земен“). Когато ревнивата Хера разбрала, че Семела (смъртна жена, по друга версия – богиня на земята) е бременна от Зевс, тя ѝ се явила като старица и посяла в нея съмнението, че именно бог е бащата на нероденото ѝ дете, като накарала Семела да помоли Зевс да ѝ докаже, че е бог и да покаже силата си. Зевс я увещал да не го моли за това, защото нямало смъртен, който да видел бог и да останел жив, но накрая отстъпил пред молбите ѝ. Семела загинала от пламъците на Зевсовите мълнии. Зевс спасил нероденото дете, като го зашил в бедрото си. Няколко месеца по-късно се родил Дионис, който по-късно извадил майка си от подземния свят и я направил безсмъртна.За да успее в това свое начинание той ползвал услугите на местен овчар от Аргос на име Просимн/ Полимн (Πρόσυμνος/Πόλυμνος) който го закарал с лодката си до средата на Алкионийското блато /езеро където бил входа към подземното царство. Като отплата Просимн/Полимн поискал да прави любов с него и Дионис се съгласил. Когато обаче извел майка си от царството на мъртвите Просимн вече бил умрял и за да спази обещанието си Дионис издялал от смокиново дърво фалос и седнал на не него на гроба на Просимн/Полимн. Това е може би обяснението за намерените фалоси от смокиново дърво сред тайните пособия използвани по време на Дионисиевите мистерии. Климент Александрийски (Κλήμης Ἀλεξανδρεύς) споменава че по време на Дионисиевите мистерии край бреговете на блатото Алкиония са издигани дървени фалоси в чест на тази случка . [източник? (Поискан преди 19 дни)] Според друга версия Дионис бил син на Зевс и Персефона- владетелката на подземното царство, или на Семела. Ревнивата Хера отново се опитала да убие детето, този път като изпратила титаните да го разкъсат, като го примамят с играчки. Титаните се страхували, че Дионис ще наследи трона на Зевс и го преследвали. При това Дионис претърпял различни метаморфози – превърнал се в лъв, бик, козел, пантера и др. Титаните го разкъсали и изяли части от тялото му. Зевс изпепелил с мълнията си титаните и от техния прах се родили хората. Това схващане е основа на Дионисовите мистерии, тъй като се смятало, че във всеки човек е заложена частичка от Дионис, тоест божествена същност. Атина и Деметра успели да спасят сърцето на малкия Дионис. Зевс използвал сърцето, за да възстанови тялото му, като го поставил в утробата на Семела. Оттук и наричат Дионис „дважди роден“. Някъде се казва, че Зевс дал на Семела да изяде сърцето на бебето, за да забременее.

Още Омир разказва легендата за Ликург, по-късно споменаван като цар на тракийското племе едони, който бил настроен враждебно към новия божествен цар. Дионис се уплашил от неговия вик и се скрил в лоното на Тетида. По-късно Дионис с войската си пленил Ликург и го ослепил. По други версии му вдъхнал лудост и Ликург убил сина си Дриант с брадва, мислейки че подрязва лоза или бил разкъсан от конете си на върха на планина. На мястото на Ликург Дионис поставил Харопс, който му издал тайните на Ликург. От тази царска династия, която наследила и тайните на Дионисовите мистерии, според някои автори произлиза и Орфей. После Дионис отишъл в Тива и там също сменил старата династия. Следван винаги от тиас – спътници, най-често жени, Дионис завладявал разни страни, в които жените преминавали на негова страна, опълчвали се срещу мъжете си, напускали градовете и бродели из планините, обхванати от вакхическа лудост.

На повторното раждане (прераждане) и метаморфози в различните версии се отдава мистично значение. Те са основната причина за култа на Дионис и мистериите, свързани с него, които се проявяват и до днес в народните празненства на Балканите, свързани с лозарството.

Произход на култа[редактиране | редактиране на кода]

Всички извори показват, че Дионис не е гръцко божество, а анатолийско или тракийско – идва от Мала Азия в Тракия и от там преминава в Гърция. Минойски таблички с неговото име указват от друга страна критски произход.

Почитане в Тракия[редактиране | редактиране на кода]

Вотивни ръце на Сабазий, II-III в., Исторически музей Плевен

Според древните извори култът на Дионис в Тракия се отличавал от този в Гърция. Монети на тракийски царе (Аматок, Медок и др.) често изобразяват символи на Дионис – гроздове, двойна брадва, или самия Дионис.

• като слънчев бог – преди всичко в Тракия, широко засвидетелстван култ. Макробий пише, че траките почитали Дионис, когото наричали Себадий, на връх Зилмисос в кръгъл храм. Покривът на този храм бил с отвор, откъдето да проникват слънчевите лъчи.

Сабазий според древни автори е ипостас на тракийския Дионис.

• като прорицател; култ само в Тракия, свързан с Марон, Рез, Орфей и др. Сближава се по този начин с култа на Аполон. Вероятно под тракийско влияние в светилището на Аполон в Делфи започва да се почита и Дионис, който замества там Аполон през зимните месеци. Херодот пише за прорицалище на Дионис на върха на най-високата планина в Тракия, а други автори споменават като място на прорицалището планините Пангей или Хемус. Според Херодот тамошните жреци давали предсказания, подобно на тези на Пития в Делфи. В това прорицалище се пазели и дъсчици със свещените писания на Орфей. Проф. Николай Овчаров предлага хипотеза, че откритото светилище в Перперикон в Родопите е именно този храм.

Александър Велики се обявява „Нов Дионис“ в походите си към Мала Азия. Той, както и Гай Октавий, бащата на първия император на Римската империя Октавиан Август, получават династични предсказания именно в светилището на Дионис.

• официален култ в Севтополис.

• през римската епоха на територията на България са засвидетелствани многобройни култови сдружения, посветени на Дионис, наричани „бакхейони“ или „тиаси“.

Светилището на Дионис в Тракия[редактиране | редактиране на кода]

По времето на Херодот светилището на Дионис в Тракия вече било знаменито. То било във владенията на тракийското племе Сатри, а жреците в този древен храм били от рода на Бесите. Светилището се намирало на "най-високата планина в Тракия" - според Херодот. Осем столетия след него Макробий според тълкуванията на съвременните траколози, вероятно говори за същото светилище - "на хълма Зилмисос е посветен храм във формата на ротонда, чийто покрив по средата е открит". Тези сведения са потвърдени и от Светоний, който съобщава, че при едно предсказание "такъв голям пламък лумнал, че се издигнал нагоре над върха на светилището". По тези сведения историците установяват формата на храма - кръгъл и свързан символично със слънчевия култ. Древните извори споменават и че "покривът по средата е открит", за да могат да проникват във вътрешността слънчевите лъчи.

В последните сто години българските археолози и траколози усилено търсят останките на прословутото светилище на Дионис в Тракия. Една от най-агресивните теории е на проф.Николай Овчаров, според който въпросният обект е разположен в монументалните скали на Перперек, който упорито е интерпретиран от българския археолог с вероятните му по-късни названия - Перперикон. Хипотезата на Овчаров е яростно опровергавана от водещи траколози като проф.Валерия Фол.[1]

Според проф. Валерия Фол е голяма вероятността, въпросният обект да е разположен в северозападният дял на Родопите, но тъй като Херодот не е конкретен, засега трудно може да се посочи планината в Тракия, където е било разположено светилището. Много от проучените светилища на българска територия подсказват, че могат да са посветени на Дионис. Такива обекти са разкрити на територията на Родопите, Рила и в Пирин. Според проф.Фол, въпросният обект не е самостоен, защото такива големи регионални светилища, в които се почита и Дионис, и Слънце-богът същевременно са извършвани и астрономически наблюдения. Херодот говори за това, което е най-близо до егейския бряг, и то може да е именно това в Рила или някое от светилищата в Западните Родопи. Като вероятно нахождение на въпросният обект, проф.Валерия Фол не изключва като евентуално местонахождение и планината Пангей, която е една от Дионисовите планини, където е пещерата на Дионис, където са извършвани пророчества. Тя подчертава и че вероятно местонахождение на обекта може и да е Стара планина.[2]

Една от последните хипотези за местонахождението на светилището е изказана от проф.Диана Гергова, която няколко сезона проучва обект на връх Острец, (Родопа планина), който представлява монументално светилище посветено на Дионис.[3]

Изображения[редактиране | редактиране на кода]

Оброчна плочка от Мелник

До края на 5 в. пр.н.е. като дърво или колона, с маска на брадат мъж, с дълъг хитон и венец от бръшлян или лозови листа и тирс вместо жезъл.

От края на 5 в. пр.н.е. и особено от 4 в. пр.н.е. – младеж с дълги коси, високи обувки, много често с преметната през рамо сърнешка или пантерова кожа и атрибути: тирс, чаша, бръшлян, лоза, фалос.

Изображения на Дионис се срещат в тракийското изкуство още преди римската епоха: Боровско съкровище (сватба с Ариадна), Панагюрско съкровище (с менадата Ериопа и вакханки) и др. Изобразява се по-често през римско време и то на оброчни плочки – юноша с вдигната край главата ръка, наоколо Пан, сатири, пантера и др. Най-интересният тип на Дионис е изобразен на оброчна плочка от Мелник от 214 г. – конник, наречен в надписа „бог Асдулес“, със спътници под лоза. Релефът на друга плочка изобразява намирането на Ариадна на о. Наксос. По българските земи се срещат и изображения на Дионис и Херакъл на колесница.

Спътници: Пан, менади, сатири, силени.

Свещени животни: бик, козел, змия сърна, пантера, лъв, магаре.


Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Г. Михайлов, Траките, С. 1972, с. 222-228
  • Енциклопедия на изобразителните изкуства на България, т. 1, С. 1980, с. 248-249

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]