Добри Немиров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Добри Зарафов
BASA 90K-2-26-4 Dobri Nemirov, 1918.jpg
Снимка на Добри Немиров, 1918 г. Източник: ДА „Архиви“
Псевдоним Добри Немиров
Роден 3 февруари 1882 г.
Починал 30 септември 1945 г. (63 г.)
Националност Флаг на България България
Съпруга Вера Немирова
Деца Евгени Немиров
Емил Немиров
Подпис Dobri Nemirov signature.jpg
Добри Немиров в Общомедия
Автограф на Добри Немиров

Добри Харалампиев Зарафов е български писател, известен под псевдонима Добри Немиров. Председател е на Съюза на българските писатели в периода 1937 – 1940 г. [1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 3 февруари 1882 г. в Тутракан, но веднага след раждането му, семейството му се установява в Русе. Впоследствие, Русе е отбелязван като родно място на писателя от неговите биографи.[2]

През 1902 година започва да публикува в периодичния печат разкази с псевдонима Добри Немиров. Публикува в сп. „Учителска мисъл“ (1903 г.), „Народен живот“ (1904 г.) След преместването си в София (1905 г.) сътрудничи на сп. „Демократически преглед“, „Из нов път“, „Българска сбирка“, „Съвременна илюстрация“, „Листопад“, „Везни“, „Хиперион“ и др.[3] През 1912 г. издава първата си книга „Разкази“, с която бързо си печели славата на талантлив белетрист. По време на Първата световна война Немиров служи във военните редакции на списание „Отечество“ и „Военни известия“, вследствие на което издава книги с военни разкази – „Нови дни“ и „Разкази на редника“, в които рисува душевния потрес у българския войник от материалната и духовна разруха на страната.

Добри Немиров става „един от ратниците“ за установяване на добросъседски отношения между българския и румънския народ на почвата на културата. „Моята мисия е да извърша нещо за взаимното опознаване на между румънския и българския народ е мисия, продиктувана от въпиющата нужда да се разчисти пътят към доброто и светлото. Аз не съм политик и не съм свикнал да се ползвам от средствата на политиката, но аз съм човек и знам колко ценни са добродетелите и честния и самоотвержен културоносител“. В трудните дни на изпитание за южнодобруджанци, в началото на 1930 г., той посещава Добрич, Балчик, Каварна и Кюстенджа и изнася беседи на теми, чиито общ характер ги прави общодостъпни и полезни. Немиров става посланик на българската култура в поробена Добруджа.

Работи като библиотекар в Българско книжовно дружество до 1918 г. и Министерство на благоустройството. От 1929 г. е член на Управителния съвет, а в периода 1937 – 1940 и председател на Съюза на българските писатели.

След освобождението на Южна Добруджа, на 3 ноември 1941 г., писателят посещава родното си място и възкликва „Ах, Тутракан, Тутракан! Да имах тайнствената власт на чудодеец, ще замахна с ръка и ще те преобразя, както аз те желая. О, ти ще получиш онова сияние, което ти отреждат и животът и историята.“ На пристанището той е посрещнат от кмета на града Петър Друмев и от хиляди тутраканци с цветя. Същия ден Добри Немиров е провъзгласен за почетен гражданин на Тутракан:

„Славният в историята и красив в родните прелести Тутракан се гордее с недостижимите успехи, в сферата на поетично-литературните висини на своя син, обществеността му пожелава дълголетие, за да може още дълго да звънят златните струни на неговата лира, за да довърши всички недопети песни за неговия, за нашия прескъп Тутракан.“

— Протокол № 8 от 3 ноември 1941 г.[4]

След посещението на родния си град, Немиров за втори път посещава добруджанските градове Силистра, Добрич, Каварна и Балчик. Новите впечатления и преживявания на писателя в освободена Добруджа намират израз във вълнуващо написаните пътеписни разкази от цикъла „След свободата“, които заедно с тези от първото му посещение в 1930 г. биват издадени под надслов „По равната земя. Из Добруджа“ (1942 г.). Книгата е един затрогващ разказ за националната трагедия на Добруджанския край.

Писателят умира на 30 септември 1945 г. в София.[2]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Разкази. 1912
  • Певец. Спомени за Тасо. 1915
  • Разкази на редника. 1917
  • Другият. Роман 1918 (1920)
  • Кошмар. Повест. 1919
  • Най-добрият лекар. Двамата Петьовци. Загубени. Царят на младостта. Пиеси за деца. 1919
  • Бедният Лука. Повест. 1923 (1927, 2006, филмирана през 1979 г.)
  • Дело №9. 1925
  • Братя. Роман (1927)
  • Първи бразди. Роман (1929)
  • Тъмни души. Драма. (1930)
  • През огъня. Роман. 1931
  • Човекът, който беше нищо. Повест. 1932 (в том 6 на Книга на книгите на изд. „Задруга“)
  • Когато бях малък. Разкази. Кн. I. 1934 (1942, 1945, 1946)
  • Когато бях малък. Разкази. Кн. II. 1936 (1947)
  • Когато бях малък. Разкази. Кн. III. 1939 (1943)
  • Майко. Разкази. 1935
  • Възелът. Драма. 1937
  • Ангелогласният. Исторически роман. 1938 (1981)
  • Отвсякъде. Разкази. 1939
  • И вечна да е! Из Македония. Пътеписи. 1942
  • По равната земя. Из Добруджа. 1942
  • Дунавът. Разкази. 1943
  • Урок по български език. 1943
  • Избрани произведения. 1960 (1982)
  • Когато бях малък. Избрани разкази за деца. 1955 (1973, 1977, 1989)
  • Братя. Бедният Лука. Разкази. 1982
  • Великият чичо. 2001
  • От Любен Каравелов до Стефан Гечев. 2002
  • Детски цветослов. 2012
  • Българската литература и войните (1912 – 1918). 2013

Книги за Добри Немиров[редактиране | редактиране на кода]

  • Скици на живите. 1934
  • „Добри Немиров. Спомени от един свидетел на неговия живот“ от Емил Немиров (1986)
  • Скъпи неща. 2000

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
  1. Ракова, Здравка. Добри Немиров – забравеният председател на Съюза на българските писатели. // Liternet.bg. Посетен на 2008-07-07.
  2. а б Джурова, Галина. Добри Немиров. // Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе. Посетен на 2008-07-07.
  3. Речник на българската литература, т. 2, с. 438 – 439, С. Издателство на БАН, 1977.
  4. ЦДА, ф. 90К, оп. 1, а.е. 7, л. 1