Доганхисар

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за селото в Гърция. За града в Турция вижте Доганхисар (Турция).

Знаме на ГърцияДоганхисар
Αισύμη
Местоположение
Greece relief location map.jpg
ButtonRed.svg
Доганхисар
Доганхисар на картата на Гърция
Dimos Alexandroupolis - East Macedonia - Thrace.svg
ButtonRed.svg
Доганхисар
Доганхисар на картата на дем Дедеагач и област Източна Македония и Тракия
Координати: 41°01′00.12″ с. ш. 25°57′00″ и. д. / 41.0167, 25.9500
Данни
Област Източна Македония и Тракия
Дем Дедеагач
Географска област Западна Тракия
Население 289 (2001)
Надм. височина 275 m
Пощ. код GR-680 11

Доганхисар или Доган Хисар (в местния български диалект името е с редукция - Дуганхисар, форма, която също се среща в литературата, на гръцки: Αισύμη, Есими, на турски: Doğanhisar) е село в Република Гърция, дем Дедеагач (Александруполи), област Източна Македония и Тракия с 289 жители (2001).

География[редактиране | edit source]

Селото е разположено в историческата област Западна Тракия на 25 километра северно от демовия център Дедеагач (Александруполи) в южното подножие на ниската планина Пеперуда (Вуна Евру).

История[редактиране | edit source]

Според някои автори Доганхисар вероятно е съществувало през XI век под името Аетос[1] - аетос на гръцки означава орел, а Доган Хисар на турски - соколова крепост.

По време на османското владичество Доганхисар е чисто българско село. В края на XVI или в началото на XVII век доганхисарски преселници основават голямото българско село Булгаркьой, Кешанско, Източна Тракия.[2] През следващите векове Доган Хисар е един от основните центрове на разселване на българи в Западна и Източна Тракия. Доганхисарци участват в заселването на селата Кушланли (днес Ксилагани) и Караагач (XVIII-XIX век), Гюмюрджинско, Българско Ясьорен и Хасарли (около 1850), Еноско и други. През 1861-1864 година български семейства от Доганхисар откупуват турски чифлици и заселват селата Денизли (днес Пелагия), Гюмюрджинско и Мерхамли (днес Пеплос), Ференско[3].

През 1830 година в селото има 400 български къщи[4], а в 1878 година според "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоники" в Доганхисар живеят 340 български семейства с 1 650 души.[5]

През Възраждането Доганхисар е едно от селата в Западна Тракия с най-силен български дух. В 1844 година в него е роден видният български хайдутин и революционер капитан Петко войвода.

След 1878 година жителят на селото Вълчо Калоянов става член на идаре меджлиса в Дедеагач, а неговият брат Петко Калоянов - мюдюрин на мюдюрлука в Доганхисарр. Според гръцки оценки от 1882 година Доган Хисар е „център на панбългарска пропаганда“.[6]

В края на XIX век доганхисарчани отказват да доставят храна за своя сметка на изпратените от османските власти 6 жандарми и изпращат жалба за отстраняването им. Впоследствие и други български села в Дедагачка каза последват примера на Доган Хисар[7]. Жителите на селото участват активно и в съпротивата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация срещу османската власт. В 1902 година селото става средище на Дедеагачкия околийски комитет на организацията и трима доганхисарчани - Георги Пъндъров, Грозю Чолаков и Коста Ласков влизат в петчленния комитет.[8]

При избухването на Балканската война през 1912 година трима души от селото са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[9] "Доганхисар играе ключова роля за съдбата на българите от Западна Тракия по време на трагичните събития през 1913 г. Още на 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на Фердинанда – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Тя ще се управлява от тричленка начело с кмета на Доганхисар – Ангел Карамитрев. Това в решение № 1, а с решение № 2 се съставят четири комисии и се назначава Димитър Маджаров за началник на гарнизона. Доганхисар подпомага организирането на отбраната на околните български села. Известно е, че по молба на кмета на Сачанли „Републиката” изпраща пушки и патрони на сачанлийци и манастирци. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. Но не за дълго. След разгрома на Манастир и Сачанли, съответно на 4 и 5 септември, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Битката трае 6 часа, но силите са неравни. Ангел Карамитрев бие църковната камбана, сигнал хората да напуснат къщите си и да бягат към Дедеагач. Турците съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват първите къщи. Жертвите са много. Китното село е в пламъци. Доганхисар гори. В Дедеагач се събира голямо множество народ. Броят му според различните източници възлиза от 18 000 до 25 000. Тук са прокудените от родните огнища, вече бежанци, от Малък и Голям Дервент, Манастир, Сачанли, Доганхисар и всички околни български села. Нещастните тракийци, оставили къщите си в пепел и мъртвите тела на своите близки непогребани, търсят избавление от турците чрез западните консули. Английският – Бадета, френският – Такела, немският – Шенкер, обещават да ги спасят и добронамерено съдействат за това. Особено френският – Такела. Но когато се убеждават, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите и че не са в състояние да им помогнат, оттеглят гаранцията за спасение и фактически оставят населението в ръцете на турците. А те още с влизането си в Дедеагач на военната рампа на гарата съсичат 18 българи, които са искали само да се присъединят към останалите устроили се временно в казармите и на открито в покрайнините на града. И след като гърците предават града на турците, от които бяга нещастното българско население, оставало едно-единствено решение от безизходното положение. Да търсят спасение в пределите на „Стара” България. И тръгват...[10]

Според статистиката на професор Любомир Милетич в 1912 година в селото има 400 екзархийски български семейства.[11] Анастас Разбойников посочва 640 български къщи в 1912 година и 300 - в 1920 година, когато Западна Тракия се намира под управлението на Антантата[12].

Просветно дело[редактиране | edit source]

В 1871 година в селото е открито българско начално училище с учител Васил Чакъров[13]. През учебната 1886-1887 година в това училище се обучават 49 ученици[14]. През учебната 1906-1907 година броят на учениците в българското училище в Доганхисар нараства на 157 - 105 момчета и 52 момичета. Две години по-късно те са 110 момчета и 45 момичета[15]. През учебната 1910-1911 година в селото работят двама учители - К. Сотиров от Клепушна, Зъхненско и М. Иванова от Одрин.[16]

Редовни събития[редактиране | edit source]

В миналото в Доганхисар на 15 август се е откривал ежегоден панаир, продължаващ три дни.[17]

Културни забележителности[редактиране | edit source]

В селото има паметник на капитан Петко войвода, издигнат на частен терен в двора на хотел „Сафари“ от собственика грък. Родната къща на революционера не се е запазила.[18]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Личности[редактиране | edit source]

Родени в Доганхисар
  • България Капитан Петко войвода (1844 - 1900), български хайдутин и революционер
  • България Георги Калоянов, български революционер, деец на ВМОРО и ВТРО
  • България Киро Челеков, български революционер, председател на революционния комитет на ВМОРО в Доганхисар от 1896 година, председател на околийския комитет на ВМОРО от 1902 година пак в Доганхисар[19]
  • България Коста Митев - Адмирала (1882 - ?), български революционер и политик, четник при Христо Чернопеев през 1910 година[20]
  • България Мара Михайлова (1900 - 1989), българска писателка, фолклористка, журналистка
  • България Петко Бобев (? - 1916), български революционер, деец на ВМОРО
  • България Стоян Калоянов, български революционер, деец на ВМОРО

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 72, Разбойников, А. Сп. и Г.М. Сапунаров. Село Доганхисар, сп. "Завет", 1943, бр. 5
  2. Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 50.
  3. Пак там, с. 68-70, 72, 74
  4. Пак там, с. 315
  5. „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, стр. 66-67.
  6. Тодев, Илия, Пос. съч., с. 267
  7. Божинов, Воин. Пос. съч., с. 98
  8. Христо Караманджуков. „Родопа през Илинденско-Преображенското въстание“, София, 1986, стр.15.
  9. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.845.
  10. Порязов,проф. д-р Делчо. Трагедията на Тракия през 1913 година.Погромът на тракийските българи през 1913 година - разорение и изтребление.Вестник Тракия, брой 18 (25 септември 2008 г.) до брой 24 (25 декември 2008 г.))
  11. Любомиръ Милетичъ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Науките, София, Държавна Печатница, 1918, стр.295.
  12. Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Пос. съч., с. 315
  13. Тодев, Илия. Българското национално движение в Тракия 1800-1878, София 1994, с. 267
  14. Статистика на българските училища в Турция, изготвена от Петър Драганов - Arhiva naţională a Republicii Moldova, fond Nr 1262, inv. Nr 1, U.p. 8, f. 8
  15. Божинов, Воин. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия, София 1982, с. 264, 334
  16. Галчев, Илия А. Българската просвета в Източна Тракия и Цариград, София, 2008, илюстративна кола, с. 4.
  17. Списък на панаирите и пазарите в Царство България през 1914 година, София 1914, с. 12.
  18. Грък издигна паметник на българин Dnes.bg
  19. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 186.
  20. Николов, Борис. ВМОРО - псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.6