Договори между Рим и Картаген

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Римляните нямали флот, но започвайки пуническите войни се принудили да се научат на морско дело, за да успеят да разрушат Картаген - макет на римска трирема
Границите между Рим и Картаген преди Ханибал да премине река Ебро през 218 г. пр.н.е.


Договорите между Древен Рим и Картаген са четири международни договора между градовете-държави Рим и Картаген, които са сключени между 509 г. пр.н.е. и 279 г. пр.н.е.

Като главни градове-държави с разрастващо се влияние не само в Западното Средиземноморие, но и въобще, Рим и Картаген в крайна сметка намират за нужно да формализират техните взаимни интереси и зони на влияние. Политическите и икономически им интереси и особено методите за постигането им, както и за разширяване на зоните им на влияние, са различни. Рим е сухоземно творение и първоначално не е обръщал поглед към морето, ангажиран изпърво за себе си и в защитата си срещу съседните самнити, етруски, гали и древни гърци, и след това и в подчиняването им, докато Картаген е типична плутокрация и не разчита реално на гражданска армия и общество, а на наемници още от времето на Сицилийските войни с гърците. Картагенската система се основава на международни съюзи, базирани на взаимни и главно търговски интереси, с които да си постига завоалирано подчиняването на съседите, докато римската система е по-скоро основана на взаимоизгодния и общ първо италийски, а сетне по времето на империята - и всеобщ обществен интерес срещу враговете на римския правов ред и държава.

Договори[редактиране | редактиране на кода]

Първи договор от 509 г. пр.н.е.[редактиране | редактиране на кода]

Втори договор от 348 г. пр.н.е.[редактиране | редактиране на кода]

Двете сили очертават сферите си на влияние: Рим съсредоточава усилията си на Апенините, а за Картаген остават иберийският юг и мините на Картахена[1]

Трети договор от 306 г. пр.н.е.[редактиране | редактиране на кода]

Четвърти договор от 279 г. пр.н.е.[редактиране | редактиране на кода]

Между диалога и войната[редактиране | редактиране на кода]

Картаген е най-значима от колониите, които създали финикийците в Западното Средиземноморие. Градът поддържал връзки с града-майка Тир. Тир обаче е под натиска на близкоизточните древни монархии – Асирия, Вавилония и Персия. Благодарение на географското си положение и най-вече на сравнителното си спокойствие, Картаген не само се укрепява, успявайки да подчини местните северноафрикански берберски племена, но и разпростира влиянието си върху цялото Западно Средиземноморие. В началото на 6 век пр.н.е. картагенците започват проникване в Сицилия и Иберия, където ревниво охраняват Херкулесовите стълбове, т.е. Гибралтарския проток като подстъп към Атлантика. Така затварят цялото Средиземноморие за достъп.

Картаген планира и изгражда стратегията си на основата на парите. Те (едва от 4 век пр.н.е. Картаген сече свои монети) се набавят чрез данъка, който плащат зависимите градове. При необходимост търговските му кораби се ползват с двойно предназначение – преобръщат се в бойни, което било предварително планирано и разчетено при изработката им. Картагенската армия не е достатъчна за големи военни начинания. Към нея се включват африканци, сардинци и иберийци, както и наемници. От 3 век пр.н.е. жителите на Картаген престават да служат във войската, разчитайки само на наемници, което се оказва впоследствие нож с две остриета – избухва въстание на наемниците.

През 264 г. пр.н.е. за първи път двата града като носители на два типа цивилизация се изправят в пряк двубой. От едната страна е Рим като легендарен потомък на троянците (или на т.нар. морски народи, сред които и филистимците), а от другата – Картаген като клонинг на тираните и античен наследник на древните финикийци и западните семити, сред които са Угарит, Ханаан, Израил и Юдея. Двата типа цивилизация и култура отвъд военния сблъсък символизират и и различен светоглед.

Пунически войни[редактиране | редактиране на кода]

Първата пуническа война започва без Древен Рим да разполага с какъвто ѝ да е флот. Римляните се принудили да построят под натиска на обстоятелствата 100 кораба, като копирт картагенски кораб - галера, претърпял корабокрушение край бреговете на Италия. Особен принос във военната история е т.нар. "гарван" на римските кораби - бордова платформа с дълъг железен шип на края, която се спускала чрез скрипец, монтиран на мачтата. Клюнът на гарвана се забивал във вражеския кораб, вкопчвайки в мъртва хватка двата кораба и тъй като римляните имали преимуществото на прекия двубой, то в морския бой везните се наклоняват в тяхна полза. Още в първата си морска битка с картагенския флот римляните пленяват 50 вражески кораба.

По-късно те построяват флот от 350 кораба и първото му бойно кръщение е в битката при Миле през 260 г. пр.н.е. Римската слабост се кореняла в обстоятелството, че те не владеели морското дело или изкуство и на техните кораби им липсвали мореходни качества, те били тромави в сравнение с изкусните картагенски, които използвали старите финикийски технологии и умения. При лошо време, по море римляните търпели поражения. Римският флот бил застигнат от буря край Сицилия и 270 от корабите му потънали. Загинали и около 100 хил. души. Явно и „гарваните“ правели римските кораби допълнително тежки и неповратливи. След този инцидент, античните автори спират да упоменават римския морски "гарван".

След дълги дебати в Римския Сенат, се решава да се изгради нов римски флот и само за три месеца на вода били спуснати нови 200 кораба, които спомогнали през 241 г. пр.н.е. картагенския флот да бъде изцяло разбит, а с това и единственото стратегическо преимущество на Картаген потъва на дъното на Средиземно море. [2] По-нататъшният двубой, с изключение на безумно смелия и изненадващ поход на Ханибал през Алпите, е "хроника на една предизвестена смърт" на Картаген. В крайна сметка Рим надделява и Картаген останал в руини. Според един от водещите геополитици на 20 век, Карл Шмит:

Световната история - това е история на борбата на континенталните държави против морските държави и на морските държави против континенталните.

[3]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Кортасар 2005, с. 70.
  2. Коноли, Питър. Римската армия, Флотът, стр. 16-19. ИКОН-М, ISBN 954-8517-15-9, 2001.
  3. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия (стр. 69-72). УИ "Св. Кл. Охридски", ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • де Кортасар, Фернандо Гарсия и др. Кратка история на Испания. Рива, 2005. ISBN 954-320-028-9.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]