Долни Луковит

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Долни Луковит
Общи данни
Население 1 887 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 69,501 km²
Надм. височина 51 m
Пощ. код 5867
Тел. код 06352
МПС код ЕН
ЕКАТТЕ 22438
Администрация
Държава България
Област Плевен
Община
   - кмет
Искър
Валентин Йорданов
(БСП, ЗСАС, ПБСД, Атака)
Кметство
   - кмет
Долни Луковит
Десислав Атанасов
(РЗС)

До̀лни Лу̀ковит е село в Северна България. То се намира в община Искър, област Плевен.

География[редактиране | редактиране на кода]

Село Долни Луковит се намира на левия бряг на р. Искър в западната част на област Плевен. Село Долни Луковит, с. Староселци, с. Писарово и гр. Искър образуват община Искър.

История[редактиране | редактиране на кода]

При избухването на Балканската война един човек от Долни Луковит е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[1]

В началото на 40-те години на XX век в селото е проведена комасация, като броят на земеделските имоти е намален от 2937 на 908.[2]

На изборите през 1949 година, след забраната на опозицията и в разгара на колективизацията, в селото гласуват по-малко от половината избиратели. През следващото лято се провеждат и женски демонстрации срещу колективизацията.[2]

История за възникването на с. Долни Луковит[редактиране | редактиране на кода]

На север от сегашното село Долни Луковит, на около един километър е съществувало римско селище от късно античния период. За това свидетелствуват основите на крепост и други обществени сгради, които бяха разкрити при прокопаването на канала за водоснабдяването на с. Староселци. Освен това са намерени фрагменти от строителни материали и монети от I-ви до IV век. /Монети от Константин Велики/.

Римското селище се е намирало на главния римски път водещ от Улпия Ескус /днешното с. Гиген/ до Сердика /София/. Името на това селище е неизвестно, тъй като не са правени архиологически проучвания. Било обаче със значително големи размери, което бива разрушено от варвари през IV век.

Вероятно през VI век, когато славяните минават река Дунав, в близост до това римско селище възниква славянско селце. На сегашната територия на Долни Луковит възникват още няколко малки славянски селца.

През 1971, 72 и 73 години, Архиологическия институт при БАН прави проучвания на славянските селища, като бяха разкопани няколко никропола/гробища/. Разкриха се и проучиха повече от 50 бр. гробове. Установено е, че тези славянски селища датират от IX-ши и Х век /справка – Живка Въжарова „Славяни и прабългари“/.

На това славянско село, жилищните постройки, вероятно землянки, са били на мястото на сегашния II-ри стопански двор.

При изкопни работи там са намерени пещи за хляб, двукамерна грънчарска пещ, фрагменти от керамични съдове и др. Славянското селище е продължавало да съществува и през II-та Българска държава-14 в. 1396 година, за което свидетелствуват архиологически находки от XI до XIV век.

Според един турски документ от 1435 година, фигурира за пръв път селото Луковит състоящо се от 44 домакинства.

В пътеписите на Евлия Челеби /17 век/ – турски пътепис, се споменава село Луковит под името – Лук дере, а в турски документ от 1634 година, се споменава между имената на бурдуците и името на Иван-син на Стоян от Луковит.

Идва период когато селото спира и вероятно в края на 17 век и първите десетилетия на 18 век бива изселено по неизвестни причини. По средата на 18 век има ново заселване в Луковит от жители от предбалканските селца, а именно: Фамилията Янкуловци са от село Дрешан, Диловци, Ходжовци, Дупченовци и Боздуците – от Г. Луковит, Ивановци, Стояновци и Йотовци – от Камено поле, Потовци от Чумаковци и др. Новите заселници намират тук открити зидани кладенци, каквито са известни още кладенци – Патовския, Чуфлигарския, Манчовския, Йончовския и др.

В селото не е имало турско население. Административно се е числело към Кнежа и Ряховска кааза /Оряховска околия/. Землището е било богато с пасбища и гори, поради което населението се е занимавало със скотовъдство-овце, говеда, коне и по-малко земеделие. Река Искър е благоприятствала за водопой. Хората са живели в малки уземни жилища /землянки/, които са запазени до Балканската и Първата световна воина.

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

История за създаване на читалище „Христо Ботев“ и библиотеката в с. Долни Луковит[редактиране | редактиране на кода]

Още през 1915 г. сред учителите Начо Филипов, Тодор Стоянов, Ангел Гергов, Иван Трендафилов и др. назрява идеята да се основе читалище в Долни Луковит. Тази идея обаче бива осуетена поради обстановката която се създава в навечерието на първата световна война. Почти всички заминават на фронта и идеята за читалище остава неосъществена. След края на войната българския народ изживява тежките последици на материални лишения и унизено национално достойнство. В тези години на морална безизходица здравите сили на народа правят усилия за възвръщане на вярата му в по-светло бъдеще, да разкрият перспективи за неговото обновление. В такава обстановка идеята за създаване на читалище в селото отнова се подема. Инициативата се разширява извън учителските среди, като обхваща и ученици от по-горните класове на гимназията и будни младежи.

След годишнината на Христо Ботев, който предварително е определен за патрон на читалището, на 12 януари 1924 година в голямата класна стая на старото училище в Долни Луковит, около двадесетина ентусиазирани учители, гимназисти дошли в зимна ваканция и няколко по-будни граждани се събират и основават ЧИТАЛИЩЕ. За първообраз на неговия устав се възприема устава на читалището в гр. Оряхово, като се назовава: „УЧЕНОЛЮБИВО ДРУЖЕСТВО“ читалище „ХРИСТО БОТЕВ“. Целта му е всестранно културно издигане на жителите на селото.

Избира се ръководство в състав:

  • Председател – НАЧО ФИЛИПОВ НАЧОВ – учител
  • Секретар – БОРИС ПОПОВ СТЕФАНОВ – учител
  • Библиотекар – ЙОРДАН ТЪРПОМАНОВ – учител, който още същата година напуска селото и на негово място като библиотекар остава – БОРИС ПОПОВ СТЕФАНОВ, който цели 32 години без прекъсване остава библиотекар, без възнаграждение до 1956 г.

До 1931 година читалището няма собствена сграда. Отначало библиотеката се е помещавала в частните къщи на Тодор Стоянов където се е помещавала и кредитната кооперация, а по-късно в домът на Гаврил Дамянов, братя Станкови и Христо Киров. Библиотеката обаче остава и в училището където учи библиотекара Борис Попов.

През 1921 г., в селото започва строеж на нова училищна сграда за прогимназия. По решение на общинския съвет, училищното настоятелство и читалищното ръководство, към тази сграда се построява ЧИТАЛИЩЕН САЛОН с две помещения за канцелария и гримьорна. По този начин читалището се задоволява с помещения. За библиотека се оставя и една голяма стая от училищните класни, която се ползва до 1967 година.

Едва през 1967 година, по предложение на читалищното ръководство с председател – ЦОЛО ЙОРДАНОВ ИГНАТОВ – учител, общинския народен съвет с председател – ИЛИЯ ВЪЛЧЕВ ЯКОВ, включва в строителната програма направа на пристройка към читалището, която е завършена през 1971 година. По този начин читалището разширява своите помещения с: още един салон за увеселения, библиотека с две читални, две гримьорни, две репетиционни зали, стая за студио, канцеларий и др. сервизни помещения.

Отначало библиотеката започнала със 120 тома книги ДАРЕНИ от бившия медицински фелдшер на селото ТОДОР ЯНЧЕВ, който закупува за 500 лв. книги предимно от руската и западна класика.

Към юни 1978, библиотеката разполага с 13300 тома. В библиотеката се съхраняват 14000 тома. Годишно през библиотеката има по 700 читатели, а през 1977 година са раздадени 6639 книги.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

В с. Долни Луковит има няколко събития, които са уникални за селото, а именно на 7 май се провежда традиционния събор на селото, в края на април или началото на май Животновъдно дружество „Детелина“ провежда ежегодна изложба на селскостопански животни на която присъстват специалисти от Селекционен център гр. Плевен, който оценяват представените животни.

Всяка година на 2 юни се извършва панихида в памет на загиналите жители на селото във войните 1912-1913 г. и 1915-1918 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.843.
  2. а б Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5. с. 37, 135, 161.