Долни Порой
- Вижте пояснителната страница за други значения на Порой.
| Долни Порой Κάτω Πορόια | |
|---|---|
| — село — | |
 Общ изглед от Долни Порой с Круша планина | |
  Долни Порой  Долни Порой  Долни Порой | |
| Страна |  Гърция |
| Област | Централна Македония |
| Дем | Синтика |
| Географска област | Сярско поле |
| Надм. височина | 278 m |
| Население | 627 души (2001) |
| Долни Порой в Общомедия | |
Долни Порой (на гръцки: Κάτω Πορόια, Като Пороя) е село в Гърция, Егейска Македония, дем Синтика на област Централна Македония с 627 жители (2001).
География[редактиране | редактиране на кода]
Селото е разположено на 53 километра северозападно от град Сяр (Серес) и на 28 километра западно от Валовища (Сидирокастро) в южното подножие на планината Беласица (Белес или Керкини) в северозападната част на Сярското поле. Намира се в красива местност на 278 метра надморска височина. Югоизточно от него е разположено Бутковското езеро (Керкини).
История[редактиране | редактиране на кода]
Етимология[редактиране | редактиране на кода]
Според Йордан Н. Иванов името е от порой – корито на силен воден поток след дъжд. От корена рой; за сравнение старобългарското сърой, порой. Порой е често местно и селищно име в българската топонимия.[1]
В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]
През XIX век Долни Порой е център на нахия и пазарно средище, в Демирхисарска каза на Серския санджак В нахията влизат Горни Порой, Липош, Тодорич, Джаферли, Мътница, Шугово.[2] Основен поминък на населението е земеделието, бубарството и търговията. В 1872 година в селото се отваря българско училище.[3] Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Като Пороя (Kato-Porroghia), Мелнишка епархия, живеят 400 гърци.[4] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Долни Порой (Dolni-poroī) е посочено като село с 370 домакинства с 520 жители мюсюлмани и 400 жители българи.[5]
През 1891 година Васил Кънчов посещава Демирхисарско и оставя интересни бележки за Долни Порой:
| „ | Това село лежи на четвърт час далеко от Горни Порой, на пътя, който води от Сярското поле за Поленинската котловина. Има около 320 къщи, от които 120 са български и 200 турски, с 1750 жители. Селото е забележително, че в него става много голям пазар сякоя неделя, затова има ханове и чаршийка. То ще бъде важна станция на новопроектирания железен път Сяр – Солун и като се съедини с Горни Порой, ще стане един хубав градец в живописните поли на Беласица планина.
Българско училище в Долни Порой е отворено в 1870 г. Има 4 отделения с около 45 – 50 ученици и един учител, комуто се плаща много хубаво. В църквата се пее отдавна по славянски. Поминъкът на населението е, както в Г. Порой. Долнопоройските турци са много горделиви и пакостници. Между тях има богати бейове с големи чифлици. Често пъти правят произволи над християните. В последно време малко са поомекнали.[6] |
“ |
В същата 1891 година Георги Стрезов пише за селото:
| „ | Долни Порой, 1/2 час на Ю от Горни Порой в една дупка. През него минува Вързичката река. Дели се на три махали: Топилска, Църковна и Вързичка. В неделя става пазар, дето притичат търговци дори от Кукуш и Дорян. В това село всяка къща изкарва на годината средно число до 100 оки кожурци. Премсетнали са, че в 1888 г. и в двата Пороя излезли 2.400 оки кожурци по 30 гр. оката, – в селата останали до 72.000 гроша. Сее се също тъй и тютюн, лен, мисир, ръж. Селянете работят всякакви занаяти. Това село е едничкото, което признава Екзархията в цяло Демир-Хисарско. Има си църква св. Иван. В църковния двор е и училището, с I клас, 2 учителя и 40 ученика. 120 турски и 110 български къщи. Над селото е „Крали Марко и конят му“ – стена, на която според преданието останал знак от стъпалото на Шарколия.[7] | “ |
В 1894 година Густав Вайганд пише в „Аромъне“: „Долни-Пороя, разположено при политѣ на височината, съ 550 турски и български кѫщи. Въ тази долина болшинството образуватъ мухамеданетѣ.“[8]
Църквата в Долни Порой е „Свети Иван Кръстител“ и празникът ѝ е на Ивановден.[9]
През 1897 година в Долни Порой се разкрива българско класно училище. Назначени са още двама учители, а към училището е създадена библиотека. Открива се и неделно училище за възрастни. Местната община осигурява издръжката на училището в размер на 50 турски лири.[10]
Към 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в селото живеят 2350 души, от които 750 българи-християни, 1600 турци.[11] По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Долни Порой има 1384 жители-християни от които 1368 българи екзархисти, 10 гърци и 6 власи. В селото има 1 начално и 1 прогимназиално българско училище с 4 учители и 79 ученици[12] Към 1905 – 1906 година селото има 500 къщи, от които 100 – 120 български, а останалите мюсюлмански.[2]
Селото е освободено от османско владичество през октомври 1912 година от Седма рилска дивизия по време на Балканската война. При избухването на войната осемдесет и двама души от Долни и Горни Порой са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[13]
В Гърция[редактиране | редактиране на кода]
По време на Междусъюзническата война на 9 юли 1913 година Долни Порой е опожарено от гръцките войски.[14] След войната по силата на Букурещкия договор, селото остава в пределите на Гърция. Голяма част от българското население се изселва в България, като се установява предимно в град Петрич и региона. През първата половина на ноември 1914 година, пристигналият от гръцките територии преди преди Балканските войни нов кмет на селото вади с удар с камшик окото на Ване Янчев.[15]
Според преброяването от 1928 година Долни Порой е смесено бежанско село с 200 бежански семейства и 773 души.[16]
През 1937 година Борис Зографов пише спомените си за селището от времето на Първата световна война:
| „ | Позициите ни бяха под село Долни-Порой, в южните поли на Беласица. Беше март месец, когато отидох в това село с каменни къщи, със сенчести чардаци и с много зюмбюли и нарциси в градинките. Чувал бях, че това село (собствено малко градче) било навремето място за прохлада и приятно прекарване на много летуващи от Солун и други градове на източна Македония. Сега, обаче, то бе запустяло. Войната бе пропъдила жителите му отвъд Беласица. Къщите бяха празни, дворовете буренясали, оградите порутени. Животът бе изместен от смъртта и във всички кътчета на селото се бе настанило едно страхотно мълчание.[17] | “ |
Личности[редактиране | редактиране на кода]
- Родени в Долни Порой
Алексо Поройлията (1864 – 1903), български революционер, войвода на ВМОК- Ангел Липошлиев, български революционер
- Георги Атанасов Киранин, български революционер, деец на ВМОРО, изгорен в затвора преди 1918 г.[18]
- Георги Попхристов Динков (1887 - ?), български юрист, завършил право в Ньошател и Брюксел[19]
- Георги Сивиков (1869 - след 1943), български революционер, деец на ВМОРО[18]
- Георги Илиев, македоно-одрински опълченец, четата на Ташо Стоянов[20]
- Георги Недялков, наричан Майка му стара, български революционер от ВМОРО, член на долнопоройския революционен комитет[21]
- Димитър Гърчев, български революционер
- Димитър Димитров (1909 – ?), български агроном
- Димитър К. Изов, български просветен деец от Долни Порой[22][23]
- Димитър Романов, български просветен деец, тесен социалист, баща на Атанас Романов.[24]
Дионисис Псомиадис, гръцки политик- Илия Аврамов, деец на ВМРО, войвода в Поройско след 1922 година, родом от Горни или Долни Порой[25]
- Йоанис Влахос (1935 – 1980), гръцки просветен деец
- Милош Попхристов Табаков, български военен деец, майор, загинал през Втората световна война[26]
- Стоян Петров, български революционер, деец на ВМОРО, изгорен в затвора преди 1918 г.[18]
- Теофилос Леонтаридис (р.1956), гръцки политик, депутат от Нова демокрация
- Христо Динков, български просветен деец, учител в 1901 година в Гевгели, заточен след Солунската афера в Бодрум кале[27]
- Македоно-одрински опълченци от Долни Порой
- Атанас Иванов, 20-годишен, тютюнджия с основно образование, четата на Панайот Карамфилович, 2-ра рота на 10-а прилепска дружина[28][29]
- Васил Илиев Аличев, четата на Тодор Стоянов.[30] Награден със знак на военния орден „За храброст“, IV и III степен през Първата световна война.[31]
- Георги Димитров, четата на Панайот Карамфилович[29][32]
- Георги Темелков, четата на Панайот Карамфилович, четата на Тодор Стоянов, продоволствен транспорт на МОО[29][33]
- Димитър Гърчев, четата на Панайот Карамфилович[28][29]
- Никола Ангелов, калайджия, ІV отделение, 4 рота на 14 воденска дружина, от Горни или Долни Порой[34]
- Други
- Стоян Бояджиев (1915 – 2003), български общественик, председател на ВМРО-СМД, по произход от Долни Порой
- Юлия Попвасилева (1913 – 2006), българска писателка, по произход от Долни Порой[35]
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Благоев, Т. А. Беласица. Издание на „Географско четиво“ – София, 1925
- Кънчов, Васил. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско. В: Избрани произведения. Том I. Издателство „Наука и изкуство“, София 1970, стр.107; (I. изд. в Сборник за народни умотворения, кн. X, XI, XII, XIII; 1894-1896 г.)
- Попвасилева, Юлия. Порой. Книгоиздателство Георги Бакалов, Варна, 1988, 112 стр.
- Попвасилева, Юлия. Македонска орис. Издателско ателие Аб, София, 2001, 280 стр. /второ допълнено издание на книгата „Порой“/.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Великденско пътуване до Северна Гърция – Като Порой и Ано Порой
- Стари фотографии от Долни и Горни Порой
- Списък на личности от Долни и Горни Порой
- ((el)) Блог за историята на селата Долни Порой и Кеседжи Чифлик
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Иванов, Йордан Н. Местните имена между долна Струма и долна Места : принос към проучването на българската топонимия в Беломорието. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982. с. 176.
- ↑ а б Из „Рапорт за въвеждането и състоянието на учебното дело през учебната 1905 – 1906 г. в гр. Горни Порой, Демирхисарско“. – В: Извори за българската етнография, том 3: Етнография на Македония. Материали из архивното наследство. София, Македонски научен институт, Етнографски институт с музей, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1998. с. 73.
- ↑ Матов, Димитър. Кратка расправия по етнографията на Македония, Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец, г. 7, кн. 35, 1890, с. 693.
- ↑ Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 48. (на френски)
- ↑ Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 136 – 137.
- ↑ Кънчов, Васил. Избрани произведения, Том I, София, 1970, стр.107.
- ↑ Z. Два санджака отъ Источна Македония. // Периодическо списание на Българското книжовно дружество въ Средѣцъ Година Седма (XXXVI). Средѣцъ, Държавна печатница, 1891. с. 858.
- ↑ Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 224.
- ↑ Попвасилева, Юлия. Спомени от бежанските години. София, Книжарница „Македония“. с. 51.
- ↑ Тасев, Христо. Борба за национална просвета в Мелнишкия край. София, 1987, стр. 120 – 121.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 185.
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 188 – 189. (на френски)
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 871.
- ↑ Карнегиева фондация за международен мир. „Доклад на международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни“, с. 283.
- ↑ Цочо В. Билярски, Македонски Мартиролог, София, 2005 г., стр. 143
- ↑ Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054150/www.freewebs.com/onoma/eap.htm, посетен на 2012-06-30
- ↑ Зографовъ, Бор. Разпятието въ Долни-Порой (Спомени отъ световната война). // Илюстрация Илиндень IX (5 (85). Издание на Илинденската Организация, май 1937. с. 16.
- ↑ а б в Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 106.
- ↑ Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912). // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 51.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 309.
- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 61.
- ↑ Втори годишен отчет за състоянието на учебното дело на Силистренското държавно трикласно педагогическо и първоначално училище за през 1897-98 учебна година. Силистра: Държ. трикласно пед. и първоначално у-ще, 1898 (Руссе: Скоропеч. Т. Петров). 117 с.: с табл.; 24 см.
- ↑ Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония, Български писател, София, 1984, стр. 495.
- ↑ Атанас Романов. Документи и спомени за него. София, Партиздат, 1989. с. 79, 262.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 5.
- ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 105, л. 163 б
- ↑ „Борбите в Македония – Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров“, Борис Йорданов Николов, ИК „Звезди“, 2005 г., стр. 69, ISBN 954-9514-56-0
- ↑ а б Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 192.
- ↑ а б в г Цанкова, Веселина. Повестница за един български войвода. Варненската фамилия Карамфилович с трагедията и величието на Македония. Варна, Издателство МС ООД, 2012. ISBN 978-954-8493-26-0. с. 58.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 20.
- ↑ ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 101, л. 595, 604
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 215.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 699.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 31.
- ↑ Парцел 44. // София помни. Посетен на 4 март 2016.
| |||||||||||||||||||||||||||||
Портал „