Домашно образование

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Домашното образование, известно още като домашно обучение, е обучението и възпитанието на децата у дома или на редица други места извън училище. [1] Домашното обучение обикновено се провежда от родител, учител или онлайн учител. Причините за такъв избор от страна на родителите са: осигуряването на по-добро от държавното образование, религиозни мотиви, недоволство от училищната среда, семейни причини, постигане на високо личностно и морално развитие, недоволство от учебната програма, недоволство на детето от училището, проблеми с училищата, при професия на родителите, не позволяваща детето да бъде записано в традиционно училище, в случай на Инвалидност, проблеми с достъпа до училищата, неопитност на детето за посещаване на училище, незаписване в желаното училище и други. В миналото много семейства са използвали по-неформални начини на образование. [2] „Домашно обучение“ е термин, който все още се използва широко в Северна Америка, докато „домашно образование“ се използва често в Европа и много страни от Общността на нациите. [3][4]

Въведение[редактиране | редактиране на кода]

Преди прилагането на задължителните закони за училищно образование по-голямата част от образованието и образованието в детска възраст се осигуряваха от местните семейства и общности. В много развити страни домашното обучение е законова алтернатива на държавните и частните училища. В други страни домашното обучение остава незаконно или ограничено при специфични условия, както се вижда от статистиката и международния статус на домашното обучение.

През по-голямата част от историята на образованието и в различни култури обучението на деца вкъщи от членове на семейството беше обичайна практика, докато ангажирането на професионални учители беше опция, достъпна само за богатите. Домашното образование продължава да бъде основната форма на обучение до 1830-те години. [5] През 18 век обаче повечето хора в Европа са лишени от официално образование. [6] От началото на 19 век официалното училище се превръща в най-разпространеното средство за обучение във всички развити страни. Домашното обучение губи значението си през 19 и 20 век с приемането на законите за задължителното образование и с налагането на Тоталитарните режими в Съветският съюз, Нацистка Германия, Източна и Централна Европа, Китай, Северна Корея, Индокитай и Куба, виждащи в този метод на образование заплаха за пропагандният и идеологическият им монопол. Въпреки това той продължава да се практикува в изолирани общности. Домашното обучение преживява възраждане през 60-те и 70-те години с реформаторите в западното образование, недоволни от унифицираното образование. [7] В Източна Европа то се възражда след падането на комунистическите режими и разпадът на Съветския съюз и Югославия, като то е разрешено в следните посткомунистически страни: Сърбия, Словения, Унгария, Чехия, Полша, Латвия, Русия, Естония и Казахстан, а с ограничения е разрешено и в Украйна и Китайската народна република. Но е забранено в Западноевропейски страни като Швеция, Германия и Испания.

Ефикасност[редактиране | редактиране на кода]

През 70–те години на 20 век в САЩ Реймънд и Дороти Мур провеждат четири финансирани от федералните фондове анализи на над 8000 проучвания в ранна детска възраст, в които правят заключение, че децата не трябва да се обучават институционално поне до осем или дори до десетгодишна възраст, защото не са съзрели за него, а принуждаването на децата към официално обучение води до:1) несигурност, тъй като детето напуска семейното гнездо по-рано за по-несигурна среда, 2) озадачаване от новия натиск и ограничения в класната стая, 3) фрустрация, защото неподготвени инструменти за обучение – сетива, познание, мозъчни полукълба, координация – не могат да се справят с регламентирането на официалните уроци и натиска, който те предизвикват, 4) хиперактивност, израстваща от нерви и треперене, от разочарование, а ранното официално обучение унищожава „положителната общителност“, насърчава зависимостта от връстници и обезсърчава самооценката, оптимизма, уважението към родителите и доверието към връстниците, като това особено тежко се отразява на момчетата поради по-бавното им съзряване. За развитие на геният се изискват:много време, прекарано с топли, отзивчиви родители и други възрастни, 2) много малко време, прекарано с връстници, и 3) много свободно проучване под родителски контрол. Изследването предполага, че децата се нуждаят от „повече дом и по-малко институционално училище“. А хората, обучавани като деца вкъщи, показват с до 14% по-високи резултати на изпитванията по различните учебни предмети, проявяват по-високо самоуважение, повече гражданска, политическа и доброволческа активност, по-щастливи са от живота, имат по-добри социални умения и са по-малко склонни да бъдат зависими от Алкохол и Наркотици от обучаваните в традиционни училища връстници.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Elective home education—Guidelines for local authorities // gov.uk. Посетен на 2018-10-11. (на английски)
  2. ↑ Informal learning, home education and homeschooling (home schooling) // YMCA George Williams College. Посетен на 2014-08-04. (на английски)
  3. ↑ Rothermel, Paula. International perspectives on home education: do we still need schools?. ISBN 978-1137446848.
  4. ↑ Bhopal & Myers, Kalwant, Martin. Home schooling and home education: race, class and inequality. 2018-05-02. ISBN 978-1138651340.
  5. ↑ History of Alternative Education in the United States // Посетен на 19 April 2016. (на английски)
  6. ↑ Encyclopædia Britannica 11 ed. Vol. 8 (Demijohn to Edward the Black Prince). 1911. с. 959.
  7. ↑ Holt, John. Instead of Education: Ways to Help People Do Things Better. Boulder, CO, Sentient Publications, 2004, [1976]. ISBN 978-1-59181-009-4.
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Домашно_образование&oldid=11915378“.