Дъсти Спрингфийлд

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Дъсти Спрингфийлд
Dusty Springfield
английска певица
Dusty Springfield.png
Родена
Починала
2 март 1999 г. (59 г.)
ПогребанаОксфордшър, Великобритания
ПсевдонимDusty Springfield
Музикална кариера
Стилсоул, ритъм и блус, поп музика
Инструментивокал
Гласмецосопран
Активностот 1958 г. до 1995 г.
ЛейбълАтлантик Рекърдс, Мъркюри Рекърдс, Parlophone Records

ПодписDusty Springfield signature.svg
Уебсайтdustyspringfieldofficial.com
Дъсти Спрингфийлд в Общомедия

Мери Исобел Катрин Бернадет О'Брайън (на английски: Mary Isobel Catherine Bernadette O'Brien), известна с професионалното си прозвище Дъсти Спрингфийлд (Dusty Springfield) и наричана Бялата кралица на соула (The White Queen of Soul), е британска поп и соул певица, чиято кариера продължава от края на 1950-те до 1990-те години.

Има особен, прочувствен глас, който ѝ помага да се нареди сред най-важните певци на уайт соула. Когато е на върха на славата си, тя е една от британските музикални изпълнителки с най-висок комерсиален успех. 18 от нейните сингли попадат в Билборд Хот 100 в периода 1964 – 1970. Отредено ѝ е място в Залата на славата на рокендрола и в Британската музикална зала на славата.[1] Някои международни анкети определят Спрингфийлд като една от най-великите рок изпълнителки за всички времена. Имиджът ѝ се гради от коафюра в перхидролено рус цвят, вечерни рокли и натруфен грим. Всичко това я въздига в икона на 60-те.[2]

През март 1999 г., малко преди смъртта си, е удостоена със званието офицер на Ордена на Британската империя за приноса си към популярната музика.[3][4]

Биография и ранна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Ражда се в Западен Хемпстид, Лондон, в семейство, което обича музиката и се научава да пее сама вкъщи. Прякора си Дъсти (от английски: dusty – прашен, прашна), който по-късно става неин артистичен псевдоним, получава като дете, играейки футбол на улицата с момчетата.[5]

През 1958 г. се включва в първата си професионална група, Лана Систърс, от която е част в периода от 1958 до 1960 г.[6] От 1960 до 1963 г. е в триото за фолк и поп музика Спрингфийлдс, в което участие взима и брат ѝ Том Спрингфийлд.[7] Отива на турне в Щатите в началото на 60-те и там започва да се интересува от соул музиката, която оказва сериозно въздействие върху бъдещия ѝ живот и кариера. Спрингфийлдс постигат умерен успех с песни като Island of Dreams, Bambino и Silver Threads And Golden Needles (хит №16 на американското кънтри). Недостатъкът на тази група е, че затормозява Дъсти само в една посока, а тя желае да пее по-широк кръг от песни. Така през 1963 г. тя решава да прави кариера като соло изпълнител.[7]

Солова кариера[редактиране | редактиране на кода]

Дъсти Спрингфийлд стартира самостоятелната си кариера през 1963 г., когато се появява енергичният поп хит I Only Want to Be with You. Дебютният ѝ албум A Girl Called Dusty излиза през 1964 година и поставя началото на съвместната ѝ работа с популярни автори на песни, като Бърт Бакарак, Хал Дейвид, Джери Гофин и Керъл Кинг.

Следват хитовете Wishin' and Hopin' (1964), I Just Don't Know What to Do with Myself (1964), You Don't Have to Say You Love Me (1966), и Son of a Preacher Man (1968).[8]

Дъсти Спрингфилд в Амстердам през 1968 г.

Спрингфийлд изпитва сантименти към американската популярна музика и от 1965 г. представя слабо известни соул певци на британската публика, главно музиканти на договор с Мотаун. Никога не е считана за представител на северния соул, но творбите ѝ допринасят значително за развитието на този жанр.

Отчасти покрай този принос след година тя се превръща в най-касовата певица в света и застава начело на ред анкети за популярност, а също и печели наградата „Най-добър международен вокал“ на Мелъди Мейкър. Тя е първият британски певец, който печели в избора на читателите на Ню Мюзикъл Експрес за „Най-добра певица“.[9]

За да подкрепи достоверността си на соул певица, Спрингфийлд се мести в Мемфис, щата Тенеси, за да запише Dusty In Memphis.[10] Това е албум, състоящ се от поп и соул музика, който е подготвен от персонала на Атлантик Рекърдс. Излиза през 1969 г. и първоначално не печели вниманието на публиката и критиците. С продажба на едва 100 000 копия албумът се задържа на 99-о място в класацията за албуми на Билборд, а кариерата на Спрингфийлд бележи упадък. През 2001 г. албумът постъпва в Залата на славата на грамитата, а Ролинг Стоун, допитване на работещи изпълнители с Ви Ейч Уан, читателите на Ню Мюзикъл Експрес и зрителите на Канал 4 за един от най-великите албуми на всички времена.[11]

През 1987 г. певицата се завръща в класациите със съвместен проект с Пет Шоп Бойс. През 1987 г. тя приема покана на групата за участие в дует с вокалиста им Нийл Тенант, който е почитател на албума ѝ Dusty in Memphis. Съвместната им песен What Have I Done to Deserve This? достига второ място в класациите в САЩ и Великобритания и е включена в албума на Пет Шоп Бойс Actually, както и в компилационни албуми с най-великите хитове съответно на Пет Шоп Бойс и на Дъсти Спрингфийлд.[12]

Две години след това тя записва самостоятелно още два британски хита: Nothing Has Been Proved и In Private. В средата на 90-те интересът към Спрингфийлд е възроден, след като Son of a Preacher Man е включен в саундтрака на Криминале на Куентин Тарантино.[13]

Избрана дискография[редактиране | редактиране на кода]

  • A Girl Called Dusty (1964)
  • Ev'rything's Coming Up Dusty (1965)
  • Dusty... Definitely (1968)
  • Dusty in Memphis (1969)
  • Cameo (1973)
  • It Begins Again (1978)
  • White Heat (1982)
  • Reputation (1990)
  • A Very Fine Love (1995)

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Howes, Paul (2007). The Complete Dusty Springfield, London: Reynolds & Hearn Ltd. ISBN 1-905287-39-9, ISBN 978-1-905287-39-0 (на английски)
  • Leeson, Edward (1 May 2001). Dusty Springfield: A Life in Music. Michigan: Robson Books. ISBN 978-1-86105-343-5 (на английски)
  • Randall, Annie Janeiro (2009). Dusty! Queen of the Postmods. New York: Oxford University Press. ISBN 978-0-19-532943-8 (на английски)
  • Valentine, Penny; Wickham, Vicki (August 2000). Dancing with Demons: The Authorised Biography of Dusty Springfield. London: Hodder & Stoughton. ISBN 0-340-76673-5 (на английски)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Bessman, Jim. Dusty Springfield. // Rock & Roll Hall of Fame. Посетен на 24 ноември 2021. (на английски)
  2. Randall, Annie Janeiro. Dusty! Queen of the Postmods. New York, Oxford University Press, 2009. ISBN 978-0-19-532943-8. p. 51. (на английски)
  3. Cooper, Tim. Dusty dies on her Royal day. // Evening Standard. 3 март 1999. Архивиран от оригинала на 14 февруари 2015. Посетен на 24 ноември 2021. (на английски)
  4. Skanse, Richard. Dusty Springfield Dead at 59. // Rolling Stone. 4 март 1999. Посетен на 24 ноември 2021. (на английски)
  5. Leeson, Edward. Dusty Springfield: A Life in Music. Michigan, Robson Books, 1 May 2001. ISBN 978-1-86105-343-5. p. 14. (на английски)
  6. Lana Sisters. // AllMusic. Посетен на 24 ноември 2021. (на английски)
  7. а б Valentine, Penny. 2. // Dancing with Demons: The Authorised Biography of Dusty Springfield. London, Hodder & Stoughton, August 2000. ISBN 0-340-76673-5. (на английски)
  8. Dusty Springfield. // The Official UK Charts. Посетен на 24 ноември 2021. (на английски)
  9. White, Julian. NME Pop Poll Results 1952–1996. // NME. Посетен на 24 ноември 2021. (на английски)
  10. Marcus, Greil. Dusty in Memphis: Dusty Springfield. // Rolling Stone. 4 януари 1999. Архивиран от оригинала на 14 април 2009. Посетен на 24 ноември 2021. (на английски)
  11. Dusty in Memphis by Dusty Springfield. // BestEverAlbums.com. Посетен на 24 ноември 2021. (на английски)
  12. Raggett, Ned. 'What Have I Done to Deserve This?' – Pet Shop Boys. // AllMusic. Посетен на 24 ноември 2021. (на английски)
  13. Kelner, Martin. Accidental Heroes: Dusty Springfield. // 16 януари 2001. Посетен на 24 ноември 2021. (на английски)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]