Дъсти Спрингфийлд

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Дъсти Спрингфийлд
Dusty Springfield in het Stedelijk Museum 1.jpg
Информация
Родена
Мери Исобел Катрин Бернадет О'Брайън
16 април 1939 г.(1939-04-16)
Починала
2 март 1999 (на 59 г.)
Стил Поп, соул
Активни години 1958-1995
Свързани изпълнители Пет Шоп Бойс
Уебсайт Страница в IMDb
Дъсти Спрингфийлд в Общомедия

Мери Исобел Катрин Бернадет О'Брайън (на английски: Mary Isobel Catherine Bernadette O'Brien), известна с професионалното си прозвище Дъсти Спрингфийлд (Dusty Springfield) и наричана Бялата царица на соула (The White Queen of Soul), е британска поп и соул певица, чиято кариера продължава от края на 50-те до 90-те. Има особен, прочувствен глас, който ѝ помага да се нареди сред най-важните певци на уайт соула. Когато е на върха на славата си, тя е една от британските музикални изпълнителки с най-висок търговски успех. 18 от неините сингли попадат в Билборд Хот 100 в периода 1964-1970. Отредено ѝ е място в Залата на славата на рокендрола и в Британската музикална зала на славата. Някои международни анкети определят Спрингфийлд като една от най-великите рок изпълнителки за всички времена. Имиджът й се гради от коафюра в перхидролено рус цвят, вечерни рокли, и натруфен грим. Всичко това я въздига в икона на 60-те.

Ражда се в Западен Хемпстид, Лондон, и семейството на младата британка прекарва части от свободното си време в слушане на музика. В къщата си тя се научава да пее. През 1958 г. се включва в първата си професионална група, Лана Систърс, а след две години сформира вокално трио за поп и фолк музика, Спрингфийлдс, където съдейства с брат си Том. Нейната солова кариера започва през 1963 г., когато се появява енергичния поп хит I Only Want to Be with You. Следват хитовете Wishin' and Hopin' (1964), I Just Don't Know What to Do with Myself (1964), You Don't Have to Say You Love Me (1966), и Son of a Preacher Man (1968).

Тя изпитва сантименти към американската популярна музика, и от 1965 г. представя слабо известни соул певци на британската публика, главно музиканти на договор с Мотаун. Тя никога не е считана за представител на северния соул, но творбите й допринасят значително за развитието на този жанр.

Отчасти покрай този принос, след година тя се превръща в най-касовата певица в света, и застава начело на ред анкети за популярност, а също и печели наградата "Най-добър международен вокал" на Мелъди Мейкър. Тя е първият британски певец, който печели в избора на читателите на Ню Мюзикъл Експрес за "Най-добра жена певец".

За да подкрепи достоверността си на соул певица, Спрингфийлд се мести в Мемфис, щата Тенеси, за да запише Dusty In Memphis. Това е албум, състоящ се от поп и соул музика, който е подготвен от персонала на Атлантик Рекърдс. Излиза през 1969 г., и е определен от Ролинг Стоун, допитвания на работещи изпълнители с Ви Ейч Уан, читателите на Ню Мюзикъл Експрес и зрителите на Канал 4. Той постъпва в Залата на славата на Грамитата. Отначало не печели вниманието на публиката и кариерата на Спрингфийлд бележи спад. Едва години по-късно се сдобива с настоящето признание. Певицата прави съвместна работа с Пет Шоп Бойс, и така се завръща в Топ 10 на британските и американските класации през 1987 г. с What Have I Done to Deserve This?. Две години след това, тя прави още два британски хита, сама, като това са: Nothing Has Been Proved и In Private. В средата на 90-те, интересът към Спрингфийлд е възроден, след като Son of a Preacher Man е включен в саундтрака на Криминале на Куентин Тарантино.

Дискография[редактиране | редактиране на кода]