Дъсти Спрингфийлд

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Дъсти Спрингфийлд
Dusty Springfield
Dusty Springfield niet op Grand Gala du Disque. Hier tijdens een bezoek in het S, Bestanddeelnr 921-1468.jpg
Информация
Родена
Мери Исобел Катрин Бернадет О'Брайън
Починала
2 март 1999 г. (59 г.)
Стил Поп, соул
Активни години 1958-1995
Свързани изпълнители Пет Шоп Бойс
Уебсайт Страница в IMDb
Дъсти Спрингфийлд в Общомедия

Мери Исобел Катрин Бернадет О'Брайън (на английски: Mary Isobel Catherine Bernadette O'Brien), известна с професионалното си прозвище Дъсти Спрингфийлд (Dusty Springfield) и наричана Бялата царица на соула (The White Queen of Soul), е британска поп и соул певица, чиято кариера продължава от края на 1950-те до 1990-те години.

Има особен, прочувствен глас, който ѝ помага да се нареди сред най-важните певци на уайт соула. Когато е на върха на славата си, тя е една от британските музикални изпълнителки с най-висок търговски успех. 18 от неините сингли попадат в Билборд Хот 100 в периода 1964-1970. Отредено ѝ е място в Залата на славата на рокендрола и в Британската музикална зала на славата. Някои международни анкети определят Спрингфийлд като една от най-великите рок изпълнителки за всички времена. Имиджът ѝ се гради от коафюра в перхидролено рус цвят, вечерни рокли, и натруфен грим. Всичко това я въздига в икона на 60-те.

Ражда се в Западен Хемпстид, Лондон, и семейството на младата британка прекарва части от свободното си време в слушане на музика. В къщата си тя се научава да пее. През 1958 г. се включва в първата си професионална група, Лана Систърс, а след две години сформира вокално трио за поп и фолк музика, Спрингфийлдс, където съдейства с брат си Том. Нейната солова кариера започва през 1963 г., когато се появява енергичния поп хит I Only Want to Be with You. Следват хитовете Wishin' and Hopin' (1964), I Just Don't Know What to Do with Myself (1964), You Don't Have to Say You Love Me (1966), и Son of a Preacher Man (1968).

Тя изпитва сантименти към американската популярна музика, и от 1965 г. представя слабо известни соул певци на британската публика, главно музиканти на договор с Мотаун. Тя никога не е считана за представител на северния соул, но творбите ѝ допринасят значително за развитието на този жанр.

Отчасти покрай този принос, след година тя се превръща в най-касовата певица в света, и застава начело на ред анкети за популярност, а също и печели наградата "Най-добър международен вокал" на Мелъди Мейкър. Тя е първият британски певец, който печели в избора на читателите на Ню Мюзикъл Експрес за "Най-добра жена певец".

За да подкрепи достоверността си на соул певица, Спрингфийлд се мести в Мемфис, щата Тенеси, за да запише Dusty In Memphis. Това е албум, състоящ се от поп и соул музика, който е подготвен от персонала на Атлантик Рекърдс. Излиза през 1969 г., и е определен от Ролинг Стоун, допитвания на работещи изпълнители с Ви Ейч Уан, читателите на Ню Мюзикъл Експрес и зрителите на Канал 4. Той постъпва в Залата на славата на Грамитата. Отначало не печели вниманието на публиката и кариерата на Спрингфийлд бележи спад. Едва години по-късно се сдобива с настоящето признание. Певицата прави съвместна работа с Пет Шоп Бойс, и така се завръща в Топ 10 на британските и американските класации през 1987 г. с What Have I Done to Deserve This?. Две години след това, тя прави още два британски хита, сама, като това са: Nothing Has Been Proved и In Private. В средата на 90-те, интересът към Спрингфийлд е възроден, след като Son of a Preacher Man е включен в саундтрака на Криминале на Куентин Тарантино.

Дискография[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]