Европейска патентна конвенция

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Страни членки на ЕПК

Европейската патентна конвенция (ЕПК) (на английски: European Patent Convention (EPC)) или Конвенцията за издаване на европейски патенти (на английски: Convention on the Grant of European Patents) е регионален договор, подписан в Германия на 5 октомври 1973 г., в сила от октомври 1977 г., когато Конвенцията е ратифицирана от 7 страни – Франция, Швейцария, Великобритания, Германия и страните от Бенелюкс.

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Европейската патентна конвенция е многостранен договор, с който се създава Европейска патентна организация и самостоятелен правен механизъм за издаване на единни европейските патенти. Тя е специално споразумение по смисъла на член 19 от Парижката конвенция за защита на индустриалната собственост от 1883 г.

Терминът „европейски патент“ се използва за означение на патенти, издадени в рамките на ЕПК.

Европейски патент се издава от Европейското пПатентно ведомство, което е изпълнителен орган на Европейската патентна организация, създадена през 1977 г. по силата на ЕПК. Европейското патентно ведомство има филиали в Берлин, Хага и Виена и изпълнява роля по администриране на Европейската патентна конвенция.

От 1970 г. се водят редица дискусии за създаването на общностен патент в Европейския съюз (EU community patent), но едва през март 2011 г. е взето решение на ЕС, с което се поощрява сътрудничеството с оглед установяване на единен патент на Общността.

Официалните езици на на конвенцията са регламентирани в нейния член 177, където се посочва, че текстът се изготвя в 1 оригинал на английски, френски и немски език, като и 3-те текста следва да се считат за еднакво автентични.

До момента към конвенцията са се присъединили общо 38 държави. България е член от 1 юли 2002 г.

Европейската патентна конвенция е: специално споразумение по смисъла на член 19 от Конвенция за защита на индустриалната собственост от 1883 г.; регионален договор по смисъла на член 45, ал. 1 от Договор за патентно сътрудничество от 1970 г.

Части на конвенцията[редактиране | редактиране на кода]

Конвенцията съдържа общо 12 основни части. Впоследствие 11-та част е била отменена, както и разпоредбите на член 126, 136, 154, 155, 156, 157, 158 и 167.

  1. Общи и институционални разпоредби
  2. Европейска патентна организация
  3. Европейска патентна заявка
  4. Процедура до издаването
  5. Процедура по възраженията и ограниченията
  6. Процедура по жалбите
  7. Общи разпоредби
  8. Влияние върху националното законодателство
  9. Специални споразумения
  10. Международни заявки, подадени съгласно договора за патентно коопериране – евро-РСТ заявки
  11. Преходни разпоредби (отменена)
  12. Заключителни разпоредби

Освен оригиналните 178 текста на Конвенцията, към нея са прикачени и следните:

- Разпоредби по прилагането на Конвенцията за удостоверение на европейски патенти – Разпоредби за прилагането

- Протокол за юрисдикцията и признаването на решения свързани с правото за удостоверяване на европейски патенти – Протокол за признаване.

- Протокол за привилегиите и имунитетите на Европейката патентна организация – Протокол за привилегии и имунитети.

- Протокол за централизация и въвеждане на европейската патентна система – Протокол за централизация.

- Протокол за тълкуване на Член 69 от Конвенцията.

Страни членки[редактиране | редактиране на кода]

Страна членка Година на присъединяване
Албания 2010
Австрия 1979
Белгия 1977
България 2002
Швейцария 1977
Кипър 1998
Чехия 2002
Германия 1977
Дания 1990
Естония 2002
Испания 1986
Финландия 1996
Франция 1977
Великобритания 1977
Гърция 1986
Хърватия 2008
Унгария 2003
Ирландия 1992
Македония 2009
Исландия 2004
Италия 1978
Лихтенщайн 1980
Литва 2004
Люксембург 1977
Латвия 2005
Монако 1991
Малта 2007
Нидерландия 1977
Норвегия 2008
Полша 2004
Португалия 1992
Румъния 2003
Сърбия 2010
Швеция 1978
Словения 2002
Словакия 2002
Сан Марино 2009
Турция 2000

Патентоване[редактиране | редактиране на кода]

Един от най-съществените текстове на Конвенцията е член 52 ал. 1. Той гласи:

„Европейски патенти се издават за всяко изобретение, във всички полета на технологиите, при условие че са нови, изобретени под някаква форма и са индустриално приложими.“

Според член 52 ал. 2 и член 53 има следните обективни изключения:

Открития, научни теории, математически методи, естетически произведения; системи, правила и методи за умствена дейност, игри или бизнес; компютърен софтуер са изключения и не се смятат за изобретения по смисъла на конвенцията.

Друга група изключения са базирани на социален или морален фактор:

  • изобретения противоречащи на социалния ред или морал, животински или растителни разновидности животински или растителни разновидности или методи за тяхното създаване;
  • методи за лечение (хирургия или терапия) и поставяне на диагноза на човешко или животинско тяло, които са били отхвърлени поради социално-етнически съображения или съображения за общественото здраве.

Нарушения[редактиране | редактиране на кода]

Конвенцията дава почти пълна компетентност на националното право на страните членки при случаите на нарушения. Конвенцията задължава националните съдилища да зачитат „продукта/ти на вече патентован процес“ за нарушение.

Всички други субективни права са в компетенцията на държавите членки, включително и какви са условията за наличие на нарушение, притежание и прехвърляне на патенти, действие на патента извън срока за валидност и т.н.

В решения от 2006 г., свързани с интерпретация на Брюкселската конвенция, Съдът на Европейския съюз решава, че Европейските патенти са национални патенти и следва да се регулират на национално ниво.

Валидност[редактиране | редактиране на кода]

По-голямата част от въпросите, свързани с валидността на Европейски патенти, са прехвърлени на националното законодателство. Член 138 ал. 1 от Конвенцията ограничава обхвата на юрисдикцията на националните съдилища в следните области:

  • ако става въпрос за изобретение, което не може да е обект на патентоване по членове 52 – 57 от Конвенцията;
  • ако е ограничено използването на обекта от лица с техническо познание в сферата;
  • ако се установи, че функциите на изобретението надхвърлят официално описаните;
  • ако се установи, че приложното поле на защитата е надхвърлено след издаване на патента;
  • недобросъвестен притежател.

Обявяването на патента за невалиден може да е цялостно, но и частично в зависимост от преценката на националното съдилище. Европейският патент може да бъде обявен за невалиден от националното съдилище, но това да не уврежда валидността му в друга страна членка.

Източници[редактиране | редактиране на кода]