Егоизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Литературен вестник „Егоист“, издаван в Лондон 1914-1919 година

Егоизмът или още себичността е начин на поведение, който се обуславя от мисълта за собствената полза, изгода и защита на собствените интереси, като обикновено се характеризира с определена доза себелюбие. Хелвеций го определя като „разумно себелюбие“[1] Може да се счита и като черта на характера на даден човек. Различава се съществено от индивидуализма, който защитава правата на индивида по принцип, не само собствените. Егоизмът често е противопоставян на алтруизма, но това традиционно схващане се оспорва от съвременната психология. Според Емил Дюркем известна степен на егоизъм е необходима, но абсолютният егоизъм, който не се компенсира с алтруизъм, е безсмислен: той неизбежно води до изолиране на индивида от останалите членове на групата и дори до самоубийство. Ерих Фром разглежда егоизмът и себелюбието от гледна точка на психоанализата в своята книга „Човекът за самия себе си“. Той приема, че егоистът е заинтересован само от самия себе си, от своите желания и познава само едно удоволствие — да взема, а не да дава... Според него любовта към себе си и егоизмът не само че не са тъждествени, но са диаметрално противоположни.[2]

Съществуват рационален, психологичен и етичен егоизъм.[3] Той също така може да бъде рационален и ирационален, импулсивен или осъзнат, явен или скрит, замаскиран.[4] Някои изследователи считат, че разумният егоизъм се предава на генетична основа, тъй като е сформиран в процеса на дълга борба за оцеляване и естествен отбор и е тясно свързан с инстинкта за самосъхранение.[5][6]

Принципът на егоизма в човешката дейност е признат по време на епохата на Просвещението. Самият термин егоизъм идва от френски и се появява през XVIII век, когато френските мислители съчиняват теорията за разумния егоизъм. Основавайки се на Фойербах, Чернишевски разработва в статията си „Антропологическият принцип във философията“ [7] своята версия на теорията на разумния егоизъм. На базата на тази теория, като нейна илюстрация е написан романа му „Какво да се прави?“ (1863).

Саша Гитри определя егоиста по следния начин:

Егоист е този, който никога не мисли за мен! (Un égoïste, c'est quelqu'un qui ne pense jamais à moi !)

Библиография[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Философский энциклопедический словарь. Москва: Советская энциклопедия, 1983. С. 787.
  2. Ерих Фром, Човекът за самия себе си, изд. Захари Стоянов, 2005, стр. 147
  3. Egoism, Stanford Encyclopedia of Philosophy
  4. Эгоизм. // Психологос.
  5. И.А. Рудзит. Эгоизм как внутренний нравственно-этический фактор развития самосознания человека. // Вестник ЛГУ им. А.С.Пушкина. №1. - СПб., 2006, с. 56-65.
  6. В.П. Эфроимсон. Родословная альтруизма (Этика с позиций эволюционной генетики человека). //
  7. Современник, 1860, № 4
Портал В Портал Психология можете да намерите още много страници свързани с темата психология.

Тази статия се основава на частичен материал от http://bulgarian-psychology.com/, използван с разрешение.