Един пояс, един път

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Държави, подписали документи за сътрудничество, свързани с инициативата „Един пояс, един път“.

„Един пояс, един път“ (на китайски: 一带一路) е глобална стратегия за развитие, приета от правителството на Китай през 2013 г. и включваща инфраструктурно развитие и инвестиции в около 70 страни и международни организации.[1][2] Тя се счита за опорна точка във външната политика на китайския президент Си Дзинпин.[3]

Си Дзинпин обявява стратегията за пръв път по време на държавни визити в Индонезия и Казахстан през 2013 г. Терминът „пояс“ се отнася за сухопътните маршрути на автомобилния и железопътния транспорт, докато „път“ се отнася за морските пътища на водния транспорт. През 2017 г. стратегията е вписана в конституцията на Китай.[3]

Китайското правителство счита инициативата за „предложение за подобряване на регионалната свързаност и приемането на по-светло бъдеще“.[4] Някои международни наблюдатели виждат в нея план на китайците за световно господство, крепящо се на глобална търговска мрежа, центрирана в Китай.[5] Проектът има зададена крайна дата на завършване 2049 г.,[6] което съвпада със стогодишнината от основаването на Китайската народна република.

Проектът обхваща голяма част от Евразия, съединявайки развиващи се страни с развити такива. Той е съсредоточен в богати на ресурси страни, а предполагаемият му икономически мащаб е около 21 трилиона долара.[7] Към 2019 г. Китай развива икономически отношения със 138 страни 30 международни организации като част от плана „Един пояс, един път“.[8] Инфраструктурните проекти включват пристанища, железопътни възли, магистрали, електроцентрали, летища и телекомуникационни центрове.[9]

Форматът “16+1” е частта на “Пояса”, която включва 16 държави от Централна и Източна Европа и сътрудничеството им с Китай. Той е от изключителна геополитическа важност, тъй-като включва страни-членки на ЕС, но и страни извън него. Практически, 16-те държави представляват структури, не толкова чужди на китайския комунистически строй. Държави като Сърбия, Унгария и Полша привличат значително количество директни китайски инвестиции под формата на инфраструктурни, енергийни и кредитни инструменти[10].

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Belt and Road Initiative // World Bank. Архивиран от оригинала на 19 февруари 2019. Посетен на 10 март 2019.
  2. Overview – Belt and Road Initiative Forum 2019 // Архивиран от оригинала на 2019-09-17. Посетен на 30 януари 2020.
  3. а б The pandemic is hurting China’s Belt and Road Initiative // The Economist. 4 юни 2020. Посетен на 14 юни 2020.
  4. China unveils action plan on Belt and Road Initiative
  5. Getting lost in 'One Belt, One Road' – ejinsight.com
  6. CrowdReviews Partnered with Strategic Marketing & Exhibitions to Announce: One Belt, One Road Forum // 25 март 2019. Архивиран от оригинала на 30 април 2019. Посетен на 30 април 2019.
  7. 习近平"一带一路"构想战略意义深远 // Архивиран от оригинала на 2017-12-22. Посетен на 2020-07-01.
  8. 已同中國簽訂共建一帶一路合作文件的國家一覽 // 12 април 2019. Архивиран от оригинала на 2019-02-08. Посетен на 24 април 2019.
  9. B&R interconnection witnesses great breakthroughs in 5-year development-Belt and Road Portal // Архивиран от оригинала на 2019-01-19. Посетен на 19 януари 2019.
  10. Дервенков, Недялко. Между Китай и България — бизнес или просто истерия // 24 октомври 2017. Посетен на 4 октомври 2021.[неработеща препратка]