Елена

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Елена (град))
Jump to navigation Jump to search
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Елена.

Герб на Елена
Елена
Bulgaria-Elena-03.jpg
Общи данни
Население 5 596 (ГРАО, 2015-03-15)*
Понижение 5604 (НСИ)
Землище 62,42 km²
Надм. височина 293 m
Пощ. код 5070
Тел. код 06151
МПС код ВТ
ЕКАТТЕ 27190
Администрация
Държава България
Област Велико Търново
Община
   - кмет
Елена
Дилян Млъзев
(ГЕРБ))
Адрес на общината
ул. „Иларион Макариополски“ №24
тел.: 06151/ 6261, факс: 06151/ 6510
web: www.elena.bg
e-mail: obshtina@elena.bg
Елена в Общомедия

Елѐна е град в Северна България. Той се намира във Великотърновска област, в близост до язовир „Йовковци“. Той е административен център на община Елена. Регионът около Елена е известен като Еленски балкан.

Легендата за град Елена[редактиране | редактиране на кода]

Има много легенди за град Елена, но една от най-интересните е за двама млади влюбени. В нея се разказва, че в девствените вековни гори на Еленския балкан се извивала пътека, по която минала щастлива младоженска двойка – девойката се казвала Елена от село Къпиново, а момъкът Самуил от Твърдица. Разбойници нападнали сватбата на мястото, където сега е град Елена. Похитителят не намерил път към сърцето на девойката и тя паднала убита при Конашкия мост. Погребана е в местността „Кръста“, превърната после в черковище. Самуил бил посечен на края на града и местността била назована „Самуилец“. От скръб по своята рожба родителите се заселили тук и основали селото, на което Елена с живота си дарила своето име.

География[редактиране | редактиране на кода]

Китният старопланински град Елена се намира в полите на гористия Еленски балкан. Той е разположен в красивата долина на Еленската река. На север се простират Еленските височини, на юг – Балканът. Северно от града е Чуканското бърдо, където нависоко сред борови насаждения се белее сградата на бившето климатично училище. Зад бърдото се издигат редица височини, изградени от варовици, мергели и пясъчници. Намира се на 38 километра южно от Велико Търново, на 215 километра от Варна и 280 километра от София.

История[редактиране | редактиране на кода]

Градът е известен от 1430 година с имената Стръмена и Еляна. През 18-ти и 19 век е занаятчийски, търговски и културен център. Градът и еленчани са играли важна роля през Възраждането на България. В почти всяко важно събитие оттогава има участие на еленчани: във Велчовата завера (1835 година) и в Търновското въстание през 1862 година

Град Елена е наричан „Българският Витлеем“, защото по време на възрожденската епоха е имал три църкви. Това го е нямало в нито един друг български град по това време.

Първата светиня на Елена е старата църква „Свети Никола“. Тя съществувала преди 16 век. В запазения от Дойно Граматик стар псалтир, „печатан във Венеция от Виченца, син на Божидар Вукович, войвода на Подгорица“ е записано: "Книгата се подарява на храма на църквата „Свети Никола“ в 1518 година от някой си Пера". Още тогава храмът е книжовно хранилище – мост между Търновската книжовна школа и Елена. По предание се знае, че църквата е притежавала много стари ръкописни книги, писани на пергамент. Дори е имало специален свещеник, който е пазел книгите и ги раздавал за ползване. Храмът „Свети Никола“ бил единствен за еленските махали. Колибарите от тях извършвали религиозните обреди в своите черковища. Под вековен дъб се молели за дъжд и за берекет. Правили в деня на своите светии Свети Архангел, Свети Никола, Свети Илия богослужението. Стареят прикадявал сложената обща трапеза с тамян на счупена керемида вместо кадилница. Колибарите идвали в неделя да се черкуват в Еленската църква. Денят за черкуване ставал и пазарен ден. Така по-късно възникнали сборове-панаири, които ставали три пъти в годината и траели по три дни.

На 23 април 1800 година, Гергьовден, когато Елена е нападната от кърджалиите, църквата „Свети Никола“ била опожарена, а заедно с нея са изгорели и голяма част от книгите. Без разрешение еленчани се заемат да я възстановят. Изградили храма тайно, за 40 денонощия, като е вкопан в земята, за да не дразни поробителя. Обновена е в сегашния си вид през 1804 г. със средства на по-заможни граждани и труда на населението.

Ръководил строежа хаджи Иван Кисьов, внук на поп Петко Шейтана, който се явил в Цариград пред султанската майка със зелени класове в калмукан и издействал да бъде освободен Еленския край от данък житнина. Научил, че търновският управител ще нареди проверка дали еленчани строят църква без разрешение, хаджи Иван Кисьов разпоредил в една нощ да измажат стените с вар, размесена с дървени въглища, за да изглежда стара и опушена. Хаджи Иван посрещнал любезно пратениците, дал им по 30 златни рубета, посочил им сградата и казал: „Поздравете от мен войводата и му кажете, че еленчани не строят църква, а поправят стар беглишки харман“.

Външно църквата прави впечатление с крепостния си вид. Стените ѝ са каменни и дебели 1 метър, прозорчетата – с железни решетки, а това на олтара – като амбразура. Вратата е от дебели дъбови дъски, обковани с желязо и тежък, специално правен бравен механизъм. Покрита е с тежки каменни плочи. Църквата била осветена на Благовещение – 25 март 1805 година Каменен надпис, вграден вляво пред олтара, правен от „Дойно йерея“ разказва, че храмът е издигнат из основи, след като е бил изгорен от агарянски разбойници. Тежка е загубата от изгорелите пергаментни исторически ръкописи от книжовната съкровищница.

Поп Дойно Граматик е отбелязал имената на 12 ктитори, между които Стоян Михалев, бащата на Иларион Макариополски. Днес в книгохранителницата е сбирка от 340 старопечатни книги.

Църквата „Свети Никола“ е изографисана изцяло от известните през онова време еленски зографи Давид и Яков, родом от махала Болерци, които завършили работата си през 1817 – 1818 година. Стенописите имат изключителна стойност и са обявени за паметници на културата от национално значение. Тук се намират образите на светите Методий Моравски, Георги Софийски Нови, Сава Сръбски и образът на Свети Климент Охридски, който има високи художествени достойнства. С голяма художествена стойност са дървеният иконостас и владишкият трон в църквата.

С разрешение на русенско-търновския управител Смаил ага бил издигнат нов параклис „Успение на Пресвета Богородица“ през 1800 година, преправян в 1813 година в по-солидна сграда. Но с течение на времето дървената постройка не задоволявала нуждите на селището. Еленчани замислили строеж на голяма църква. Ориентирали се да съборят Калето и използват материала от него. Към този акт пристъпили, за да не бъде настанен турски гарнизон в крепостта. Изграждането ѝ е дело на майстор Михо от махала Болерци, близо до Елена. Цялата постройка със солидното си изграждане и обработката на материала, художественото изпълнение на детайла и особено вътрешното пространствено решение е огледало не само на повишеното самочувствие на гражданите, но и на голямото строително майсторство и конструктивна смелост на майстор Михо. Този майстор е съвременник на Кольо Фичето, уста Генчо Кънев и не им отстъпва по въображение, план и изпълнение. Строежът е започнат през 1836 година, а е завършен през 1837 година, когато храмът е осветен на 28 август.

През 1861 година храмът е претърпял поправка, за което е оставен надпис на западната стена високо над корниза. Отделна постройка е кулата на камбанарията, изградена през 1912 година. През 1925 година църквата „Успение на Пресвета Богородица“ изгубва много ценно художествено творение – в пожара изгорял иконостаса. Новият иконостас е резбован от Георги Киров, а иконите са от еленския художник Христо Берберов.

Третата еленска светиня – храмът „Рождество на Пресвета Богородица“ има сродна съдба със старата църква „Свети Никола“ и е свързана с историческия път на града. Построен е параклис в 1812 година под ръководството на хаджи Йордан Брадата, на място подарено от хаджи Панайот и хаджи Димитър Разсуканов. И за него е донесено в Търново, че се строи тайно и без султански ферман. Подобно на хаджи Иван Кисьов и хаджи Йордан Брадата маскирал строежа за проверката, като наредил да поставят в параклиса ясли и вързал коне, за да изглежда на конюшня. Параклисът с изградените до него килии е служил в началото за девически манастир, в който по предание съпругата на хаджи Йордан Брадата след обесването му, постъпила монахиня. С иконата на хаджи Йордан Брадата донесена от Божи гроб са се клели съзаклятниците от Велчовата завера в храма на Плаковския манастир „Свети Илия“. Не издържали плетените стени на параклиса „Рождество на Пресвета Богородица“ на огнената стихия на 20 юли 1859 година и започнало строителство на нова църква, завършена в 1865 година Градил я младият тревненски майстор Кольо Петков, ученик на Кольо Фичето. На другата година към храма, в построените две стаи се открива девическо училище, което работи до 1894 година.

Въпреки силно консервативния дух на града, през 1871 г. в него пристигат Васил Левски и Ангел Кънчев и основават таен местен революционен комитет с председател Сава Кършовски. Впоследствие, през 1880 г., той публикува своите спомени за това събитие и се превръща на практика в първия мемоарист, писал за Левски след Освобождението.[1]

След започването на Руско-турската война градът е завзет без особена съпротива от руски кавалерийски части на 12 юли 1877 година. В началото на декември той става сцена на едно от кръвопролитните сражения на войната – османски части, настъпващи от изток в опит за достигане на обсадения Плевен, извършват пробив в руските отбранителни линии и на 4 декември превземат Елена. Населението на града успява да се евакуира с отстъпващите руски части. Османците не успяват да се възползват от успеха си и са спрени от руснаците. След падането на Плевен те започват отстъпление, като на 14 декември изоставят града и го подпалват.

Еленчани при завръщането си от „бягането“ спасили запаленото с барут жито, складирано в църквата, от което получили по крина за настъпващата зима. Скъпоценна реликва от църквата е нарисуваната по молба на еленчани икона от Станислав Доспевски на светите равноапостоли и славянобългарски учители Кирил и Методий през 1866 година, озаглавена „Просветители Българский“. Иконата престояла в храма 15 години и е подарена на народното училище и сега се съхранява в Даскалоливницата. Тя има дълбоко символично съдържание. Светите братя са с чашата за причастие и с евангелския призив се обръщат: „Пийте от нея, сия ест кров“. Силата е в Словото – причастие за българите, а над главите им грее слънце с десет лъча – символ на науката.

При избухването на Балканската война в 1912 година 3 души от Елена са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[2]

През 1966 година храмът е конструктивно укрепен. При провеждането на реставрационните работи по стенописите на църквата над северната врата е открита вградена каменна плоча с хубав релефен образ на патрона на храма „Свети Никола“. През есента на 1987 година църквата е окончателно реставрирана и експонирана за посещение.

Присъединени селища[редактиране | редактиране на кода]

Следните селища (махали и село) са присъединени към града през 1971 г.:

  • м. Боевци
  • м. Долни Чукани
  • м. Долни Геновци
  • м. Горни Чукани
  • м. Казаци
  • м. Киллъжовци
  • м. Лапавишковци
  • м. Майтаняци
  • м. Милковци
  • м. Младеновци
  • м. Неювци
  • м. Новачкини
  • м. Пърчовци
  • с. Разпоповци
  • м. Синджирци
  • м. Тинково
  • м. Усои

Забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Запазени 147 паметници на културата, 7 от които са с национално значение:

Елена притежава над 6000 етнографски предмета на материалната култура, 780 творби на възрожденското и съвременното изкуство, много старопечатни книги.

Музеи[редактиране | редактиране на кода]

Повече информация можете да получите на страницата на Музей на възраждането в град Елена.

Калето[редактиране | редактиране на кода]

Калето“ е наименованието на хълм, който в наши дни се намира в покрайнините на гр. Елена, а в миналото е бил над града. Наречен е така, защото по време на кърджалийството е имало кале. В най-високата му част е имало пост, който е следял за наближаване на кърджалии. Ако е забележел такива, постът е обявявал тревога и всички църкви са започвали да бият камбаните си. Това е бил сигнал еленчани възможно най-бързо да се отправят към Калето, за да се отбраняват срещу разбойниците. След края на кърджалийството Калето е използвано за турска казарма, но постепенно е започнало да се събаря. През 1836 година при строителството на църквата „Успение на Пресвета Богородица“ е използван материал от разрушената крепост. Калето е парк без останали крепостни стени от бившето кале.

Природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Няколко са природните забележителности в близост до Елена:

Празници[редактиране | редактиране на кода]

  • На 1 май се провежда възстановеният традиционен събор на Неювската поляна с богата концертна програма и народно веселие.
  • Преди празника на град Елена се провежда конкурс за красота „Царица Елена“, победителката от който е една от водещите фигури в самия празник.
  • На 21 май е празникът на града „Свети равноапостоли Константин и Елена“. Празникът се чества всяка година с много тържества, забави, концерти, състезания и др. 21 май е и денят, когато абитуриентите от еленското училище „Иван Момчилов“ завършват средното си образование.
  • Общински събор на народните читалища – своеобразен завършек на творческия сезон за самодейните колективи на читалищата е провеждането му всяка година около 24 май на сцена на читалище от общината.
  • Празник на Еленския балкан се провежда два дни през месец юли. На втория ден е съборът на самодейните състави от клубовете на пенсионера „На юг и север от Балкана“.
  • Първият празник Балканът пее и разказва се организира в Елена на Неювската поляна на 20 и 21 юни 1974 година. Оттогава на ротационен принцип се провежда в балканските градове Елена, Дряново, Котел, Трявна, Твърдица и Гурково.
  • В последната събота на октомври се провежда Празник на еленския бут.
  • На 5 декември всяка година населението се покланя пред подвига на загиналите при село Марян в западния край на града. Поклонението пред паметника на загиналите в западния край на града се нарича „Бягането“ и се свързва с бягството на еленчани при нападението на града.

Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Родени в Елена
Петко Тодоров, писател;

А[редактиране | редактиране на кода]

Б[редактиране | редактиране на кода]

В[редактиране | редактиране на кода]

Г[редактиране | редактиране на кода]

Д[редактиране | редактиране на кода]

Е[редактиране | редактиране на кода]

И[редактиране | редактиране на кода]

Й[редактиране | редактиране на кода]

К[редактиране | редактиране на кода]

М[редактиране | редактиране на кода]

Н[редактиране | редактиране на кода]

П[редактиране | редактиране на кода]

Р[редактиране | редактиране на кода]

С[редактиране | редактиране на кода]

Т[редактиране | редактиране на кода]

Х[редактиране | редактиране на кода]

Ц[редактиране | редактиране на кода]

Ю[редактиране | редактиране на кода]

Я[редактиране | редактиране на кода]

  • Янаки Кисьов (1897 – 1976), български юрист, генерал от полицията и армията;
Други личности, свързани с Елена
  • Емилиян Станев (1907 – 1979), писател, завършва гимназия през 1928;
  • Петко Славейков (1827 – 1895), български поет, публицист, фолклорист и политик, учител в Даскалоливницата, направил препис на Паисиевата история
  • поп Стоян Граматик (? – ?), духовник, учител и в Елена, направил препис на Паисиевата история

Побратимени градове[редактиране | редактиране на кода]

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Кухня[редактиране | редактиране на кода]

  • Еленски бут
  • Филе „Елена“ (рибица)
  • Еленска сливова ракия: за разлика от богатите на грозде южни склонове на Средна Стара планина, северните, в разстояние до 20 – 25 км от билото на планината, се отличават с по-добри условия за отглеждане на овощни насаждения, отколкото на грозде. Това е довело до специфика в традициите, включително и тези на производството на спирни напитки в последните 200 – 300 години. Макар че по-заможните местни земевладелци, притежаващи земи в по-отдалечени от Балкана места, са можели да си позволят собственото производсто на вино, като традиция за местните хора се е утвърдило варенето на сливова ракия.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Предговор от Милен Куманов към „Апостолите на свободата в Елена“, изд. БЗНС, София, 1987
  2. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 846.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Александър Куюмджиев. Стенописите в църквата "Свети Никола“ в гр. Елена. С., БАН, 2011.
     Портал „География“         Портал „География          Портал „България“         Портал „България