Елин Пелин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Елин Пелин.

Димитър Иванов Стоянов
Elin Pelin.jpg
Псевдоним Елин Пелин, Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич, Слова
Роден 8 юли 1877 г.
Починал 3 декември 1949 г. (72 г.)
Националност Флаг на България България
Жанр разказ, повест, импресия, стихотворение, роман
Тема българското село
Дебютни работи „Мило е отечеството“ (1895)
Деца

Боян Иванов-Елин Пелин

Елка Иванова
Подпис Elin Pelin Signature.svg
Уебсайт Страница в IMDb
Елин Пелин в Общомедия

Димитър Иванов Стоянов (роден на 18 юли 1877 г. (стар стил) в с. Байлово, починал на 3 декември 1949 г. в София), по-известен под псевдонима Елѝн Пелѝн, е български писател. Централно място в творчеството му заема описанието на българското село, това е и причината да го наричат „певец на българското село“.[1]

На него е наречен град Елин Пелин, намиращ се близо до родното му село Байлово. Името на Елин Пелин носи морският нос Елин Пелин в Антарктика.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

Членове на фамилията на Елин Пелин. Източник: ДА „Архиви“

Родното село на Елин Пелин, Байлово, запустява по време на войните на Османската империя с Австрия и Руска империя. В началото на 19 век прадядото на Елин Пелин, Станьо от село Поибрене, Панагюрско, се заселва в пустото землище на някогашното село, намирайки го за пригодно за скотовъдство. Скоро довежда и семейството си, а след това нов живот в селото вливат и още множество поибренци, вакарелци, беличани и др., търсещи спокойно място за живот в условията на османската власт. Синът на Станьо, Иван, станал и пръв учител в селското училище. Жителите на възроденото село и най-вече родът на писателя, се отличавали с буден възрожденски дух и предприемчиво родолюбие.

Бащата на Елин Пелин, Иван Стоянов, по-известен като Йото Варджията, бил също така будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли, веялки, керемиди и тухли. Известен е и неговият проект за вятърна мелница, който по-късно е отразен от сина му в едноименен разказ. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на Йото да остави децата си неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самия Иван било отворено училище в собствения му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единственият грамотен човек в селото.

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Родният дом на Елин Пелин в с. Байлово

Кръщелното име на Елин Пелин е Димитър Иванов Стоянов. Роден е на 18 юли 1877 г., който е едно от единадесетте деца в семейството на Йото Варджията и Стоянка Иванова. Другите техни деца са: Стоян (роден 1859), Пена (родена 1862), Велко (роден 1865), Христо (роден 1869), Захари (роден 1873) и Мария (родена 1885). Между тях е имало и други, които починали – Йордан, Александър, Параскева и едно, на което името не се помни. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.

Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми.

В София[редактиране | редактиране на кода]

Кръгът „Развигор“ между 1921 и 1924 г.: Тодор Боров, Елин Пелин, Александър Балабанов, Д. Б. Митов. Източник: ДА „Архиви“

През периода 1903 – 1904 г. издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на проф. Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903 – 1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906 – 1907) заедно с Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 – 1916), уредник в къщата-музей „Иван Вазов“ (1924 – 1944), където работи до пенсионирането си. През 1904 г. излиза първата му книга „Разкази“, том първи. През 1905 г. заедно с Александър Божинов посещава за 20 дни Италия – Венеция и Флоренция. През същата година излиза „Пепел от цигарите ми“, сборник от стихотворения в проза.

През октомври 1944 г., след Деветосептемврийския преврат, комунистът Станислав Вихров прави опит за убийството на Елин Пелин, но се припознава и вместо него убива сатирика и бивш редактор на вестник „БългаранБорис Руменов.[3]

До края на живота си е обременен от материални трудности. Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година). Умира на 3 декември 1949 г. в София на 72-годишна възраст.

Сътрудник е на множество списания. Редактира и списва почти сам сп. „Селска разговорка“ (1902 – 1903). Участва в редактирането на в. „Българан“ (1904 – 1909), в. „Развигор“ (1921 – 1927, 1937), редактира детските списания „Веселушка“ (1908 – 1910), „Чавче“ (1913 – 1914), „Светулка“ (1904 – 1944, 1945 – 1947), в. „Пътека“ (1933 – 1936); член е на редколегията на в. „Септемврийче“ (от 1945).

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Елин Пелин в началото на 20-те години на XX в.

Елин Пелин започва да пише още докато е ученик на село. През 1895 г. обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството", в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати [4]. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: Напаст Божия, Ветрената мелница, На оня свят, Гост, Андрешко, „Пролетна измама“.

Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.

С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител: Душата на учителя, Кал, Самичка, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието – пороци, в които са затънали калугери и попове (Напаст Божия, Братя, Изкушение). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.

Статуя на Ян Бибиян и дяволчето Фют в София, скулптор Николай Зиков

По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотични произведения, събрани в сборника Китка за юнака (1917). През 1928 г. издава сборника Черни рози — стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата Аз, ти, той (1936) — злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици – изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременността. В „Под манастирската лоза“ (1936) – цикъл философски разкази и притчи – формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.

През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца – лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части — Ян Бибиян (1933) и Ян Бибиян на Луната (1934), (името „Бибиян“ идва от начина, по който синът му, Боян, произнася името си като малък), на книгите „Златни люлки“ (1909), Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса (1918), Гори Тилилейски (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), Правдата и кривдата (1920), Песнички (1927), Поточета бистри (1931), Приказки и басни (1949) и др. След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. е принуден да замлъкне, тъй като е бил близък приятел на бившия български монарх Н.В. Цар Борис Трети. Творчеството му от това време се характеризира с произведения като разказа „Врабчетата на стрина Дойна“, описващ „героизма“ на бригадирското движение у нас.

Други псевдоними, които Елин Пелин е използвал, са: Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина и други.[5]

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Групова снимка на Ран Босилек, Трайко Симеонов, Атанас Душков, Лъчезар Станчев, Ненчо Савов и Асен Босев на литературно четене през 1936 г. Източник: ДА „Архиви“
Гробът на Елин Пелин в Софийските централни гробища

За него[редактиране | редактиране на кода]

  • Литературен архив. Т. ІV. Елин Пелин. София: БАН, 1972
  • Петър Пондев, Елин Пелин. София, 1976
  • Елин Пелин в българската критика. Съставител и редактор: П. Пондев. София: Български писател, 1977
  • Иван Сестримски, Елин Пелин: Литературно-критически очерк. София: Отечество, 1978
  • Елин Пелин. Сто години от рождението му. Нови изследвания. София: БАН, 1978
  • Симеон Янев, Елин Пелин. Велико Търново: Абагар, 1994
  • Радосвет Коларов, Елин Пелин. София: Век 22, 1995

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  1. Игов, Светлозар. История на българската литература 1878 – 1944, БАН, 1933, стр. 193
  2. Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer)
  3. Костенцева, Райна. Моят роден град София в края на XIX и началото на XX век, и след това. София, Рива, 2008. ISBN 978-954-320-206-5. с. 110.
  4. Милла Иванова, „Героите на Елин Пелин още населяват Байлово“, в. „Стандарт“, 17 май 2002 г.
  5. http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=85

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Енциклопедия България. Т. 2, София, БАН, 1981 <http://slovo.bg/showbio.php3?ID=85>
  • проф. д-р Кръстьо Генов. Литературен архив „Елин Пелин“ (том IV-ти). Издателство на БАН, 1972.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]