Елин Пелин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Disambig.svg За други значения вижте Елин Пелин (пояснение).
Елин Пелин
български писател
Elin Pelin.jpg
Роден
Димитър Иванов Стоянов
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България

НационалностFlag of Bulgaria.svg България
Литература
Псевдоним
Елин Пелин, Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич, Слова
Жанроверазказ, повест, импресия, стихотворение, роман
Темабългарското село
Дебютни творби„Мило е отечеството“ (1895)
Известни творбиГераците
Семейство
ДецаЕлка Иванова
Боян Иванов (1930 – 2019)

ПодписElin Pelin Signature.svg
Уебсайт
Елин Пелин в Общомедия

Димитър Иванов Стоянов, по-известен под псевдонима Елѝн Пелѝн, е български писател. Централно място в творчеството му заема описанието на българското село, това е и причината да го наричат „певец на българското село“.[1]

Други псевдоними, които Елин Пелин е използвал, са: Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина и други.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Родословие и ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Членове на фамилията на Елин Пелин. Източник: ДА „Архиви“

Роден е на18 юли[3] (според други източници – на 8 юли[4]) 1877 г. в село Байлово, Софийско, тогава в Османската империя. Селото силно запустява, в резултат на турско-османските и руско-турските войни, но в началото на 19 век е отново заселено. Прадядото на Елин Пелин, Станьо от село Поибрене е сред първите му нови жители и заедно със семейството си се заема със скотовъдство. Много от преселниците в селото са от същото село, но сред тях има и бивши жители на ред други селища, сред които село Вакарел и село Белица. Синът на Станьо, Иван, станал и пръв учител в селското училище. Жителите на възроденото село и най-вече - родът на писателя, се отличавали с буден възрожденски дух и предприемчиво родолюбие. Бащата на бъдещия Елин Пелин, Иван Стоянов, по-известен като Йото Варджията, бил също така будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли, веялки, керемиди и тухли. Известен е и неговият проект за вятърна мелница, който по-късно е отразен от сина му в едноименен разказ. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на Йото да остави децата си неуки. Двама от синовете му завършили висше образование, а с разноски на самия Иван било отворено училище в собствения му дом. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единственият грамотен човек в селото. Редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар. В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов.

Кръщелното име на Елин Пелин е Димитър Иванов Стоянов. Той е едно от единадесетте деца в семейството на Йото и Стоянка Иванова. Другите техни деца са: Стоян (роден 1859), Пена (родена 1862), Велко (роден 1865), Христо (роден 1869), Захари (роден 1873) и Мария (родена 1885). Между тях е имало и други, които починали – Йордан, Александър, Параскева и едно, на което името не се помни. Димитър израства в среда, където образованието било на особена почит. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва образователни степени, съответстващи на днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия, но се самообразова - страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.

Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми, с каквито е обременен до края на живота си.

В София[редактиране | редактиране на кода]

Кръгът „Развигор“ между 1921 и 1924 г.: Тодор Боров, Елин Пелин, Александър Балабанов, Д. Б. Митов. Източник: ДА „Архиви“
Домът на Елин Пелин в Лозенец, София, на кръстената на него улица „Елин Пелин“ № 12

От ноември 1902 г. започва да издава сп. „Селска разговорка“ в Самоков. Чрез ходатайството на професор Иван Шишманов започва работа като библиотекар в Университетската библиотека (1903 – 1907), командирован е в Париж и Нанси, Франция (1906 – 1907) заедно с Яворов, става пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910 – 1916), уредник в къщата музей „Иван Вазов“ (1924 – 1944), където работи до пенсионирането си. През 1904 г. излиза първата му книга „Разкази“, том първи. През 1905 г. заедно с Александър Божинов посещава за 20 дни Италия – Венеция и Флоренция. През същата година излиза „Пепел от цигарите ми“, сборник от стихотворения в проза.

Жени се за Стефанка Иванова Щерева, с която имат 2 деца: Елка и Боян (1930 – 2019).

Става редовен член на БАН (1940), а също председател на Съюза на българските писатели (същата година).

Сътрудник е на множество списания. Редактира и списва почти сам сп. „Селска разговорка“ (1902 – 1903). Участва в редактирането на в. „Българан“ (1904 – 1909), в. „Развигор“ (1921 – 1927, 1937), редактира детските списания „Веселушка“ (1908 – 1910), „Чавче“ (1913 – 1914), „Светулка“ (1904 – 1944, 1945 – 1947), в. „Пътека“ (1933 – 1936); член е на редколегията на в. „Септемврийче“ (от 1945).

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Елин Пелин в началото на 20-те години на XX в.

Елин Пелин започва да пише още докато е ученик на село. През 1895 г. обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството", в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати.[5] Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: Напаст Божия, Ветрената мелница, На оня свят, Гост, Андрешко, Пролетна измама.

Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.

С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител: Душата на учителя, Кал, Самичка, В интерес на просветата. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието – пороци, в които са затънали калугери и попове (Напаст Божия, Братя, Изкушение). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.

По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотични произведения, събрани в сборника Китка за юнака (1917). През 1928 г. издава сборника Черни рози – стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата Аз, ти, той (1936) – злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици – изобличава обществено-политическата и нравствената поквара на съвременността. В Под манастирската лоза (1936) – цикъл философски разкази и притчи – формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.

През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца – лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части – Ян Бибиян (1933) и Ян Бибиян на Луната (1934), (името „Бибиян“ идва от начина, по който синът му, Боян, произнася името си като малък), на книгите Златни люлки (1909), Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса (1918), Гори Тилилейски (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), Правдата и кривдата (1920), Песнички (1927), Поточета бистри (1931).

През Втората световна война пише основно за деца - например Щурче-свирче. Весели стихчета за момичета и момчета (1940 г.), но също така тогава е издадена и повестта му "Гераците" - разказ за злощастията на един разпадащ се селски род.

След Деветосептемврийския преврат от 1944 г., при все че продължава да се издава, литературната му дейност е ограничена и вкарана в руслото на текущите нужди на пропагандата (например разказа „Врабчетата на стрина Дойна“, описващ героизма на бригадирското движение в България; сътрудничи и на списанията "Светулка" и "Септемврийче"). Потискан е поради близкото си приятелство с бившия български монарх цар Борис III. Отново във връзка с дружбата му със царя, през октомври 1944 г. Станислав Вихров, член на комунстическия партизанински отряд „Колю Шишманов“ и негов съратник, чиято самоличност не е установена, се припознават в Борис Руменов („Борю Зевзека“ – бохем, поет и карикатурист, който също като Елин Пелин е бивш редактор на вестник „Българан“), вземайки го за известния писател, арестуват го и го убиват („Биография на Борис Руменов"). Според друга версия, планът е бил да бъдат убити и двамата.

Умира на 3 декември 1949 г. в София на 72-годишна възраст.

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Ръкописът на разказа „Нечиста сила“, публикуван през 1909 г. в сп. „Слънчоглед“.
Групова снимка на Ран Босилек, Трайко Симеонов, Атанас Душков, Лъчезар Станчев, Ненчо Савов и Асен Босев на литературно четене през 1936 г. Източник: ДА „Архиви“
Гробът на Елин Пелин в Софийските централни гробища

За него[редактиране | редактиране на кода]

  • Литературен архив. Т. ІV. Елин Пелин. София: БАН, 1972
  • Петър Пондев, Елин Пелин. София, 1976
  • Елин Пелин в българската критика. Съставител и редактор: П. Пондев. София: Български писател, 1977
  • Иван Сестримски, Елин Пелин: Литературно-критически очерк. София: Отечество, 1978
  • Елин Пелин. Сто години от рождението му. Нови изследвания. София: БАН, 1978
  • Симеон Янев, Елин Пелин. Велико Търново: Абагар, 1994
  • Радосвет Коларов, Елин Пелин. София: Век 22, 1995

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На Елин Пелин е наречен град Елин Пелин, намиращ се близо до родното му село Байлово. Името на Елин Пелин носи морският нос Елин Пелин в Антарктика.[6]

Към средата на 2022 г. училищата в България с неговото име са 12. От тях средни училища са във Варна, Руен, София и Професионалната гимназия по керамика в град Елин Пелин. Основни училища има в селищата Владо Тричков, Стара Загора, Перник, Пловдив, Стражец, Бургас, София и Първомайци.[7]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  1. Игов, Светлозар. История на българската литература 1878 – 1944, БАН, 1933, стр. 193
  2. Биография на Елин Пелин в Словото.
  3. Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 5. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN 9789548104272. с. 1949.
  4. Елин Пелин. Животопис (I част). // Българската литературна класика. Посетен на 30 юли 2020 г.
  5. Милла Иванова, „Героите на Елин Пелин още населяват Байлово“, в. „Стандарт“, 17 май 2002 г.
  6. Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer)
  7. Регистър на институциите в системата на предучилищното и училищното образование. // МОН. Посетен на 08.10.2022.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Енциклопедия България. Т. 2, София, БАН, 1981.
  • проф. д-р Кръстьо Генов. Литературен архив „Елин Пелин“ (том IV-ти). Издателство на БАН, 1972.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]