Емануил Паламарев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емануил Паламарев
български ботаник
Роден
Починал
28 януари 2004 г. (70 г.)
Националност българин
Научна дейност
Област палеоботаника
Образование Софийски университет
Работил в Институт по ботаника при БАН
Софийски университет
Пловдивски университет
Известен с открива 70 нови за науката видове растения и 430 нови вида за терциерната флора на България
Титла старши научен сътрудник I степен

Емануил Христов Паламарев е български ботаник палеоботаник, доктор на биологическите науки.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 24 април 1933 г. в Дупница. През 1957 г. завършва биология в Софийския университет. В 1963 г. специализира в Академията на науките на Германската демократична република, а през 1967 – 1968 г. в Института по палеонтология на Университета в Бон. От 1992 г. е старши научен сътрудник I степен. В периода 1989 – 2003 г. ръководи секция „Палеоботаника н поленов анализ" в Института по ботаника при Българска академия на науките. От 1989 до 1993 г. е научен секретар, а от 1993 до 2003 г. е директор на института. Чете лекции в Софийския университет и в Пловдивския университет. През 1996 г. е гост-професор в Университета във Франкфурт на Майн, Университета в Тюбинген, Хумболтовия университет в Берлин.[1]

Умира на 28 януари 2004 г.[1]

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Изучава терциерната флора по българските земи – таксономия на фосилните растения, палеоекология и еволюция на флората и растителността. Възстановява състава, характера и еволюцията на фосилната флора и растителност по българските земи, проследява палеоклиматичната еволюция, диференцира пет климатични фази. За пръв път предлага обобщена фитостратиграфска скала на миоценските флороносни елементи в България. Открива и описва 70 нови за науката видове растения и едно ново подсемейство, открива и съобщава над 430 нови вида за терциерната флора на България, Балканския полуостров и Европа.[1]

По-значими научни трудове са:[1]

  • „Сарматска флора" (1968, в съавторство)
  • „Неогенската карпофлора на Мелнишкия басейн" (1982)
  • „Палеофлорните комплекси в централната част на Балканския полуостров и историята на тяхното развитие от долен олигоцен/миоцен до вилафранк" (1999, на немски език, в съавторство).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 8. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN 9789548104302. с. 3281.