Емил Белмустаков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емил Белмустаков
български палеонтолог
Роден
1915 г.
Починал
1986 г. (71 г.)
Националност българин
Професия палеонтолог
Научна дейност
Област палеонтология
Образование Софийски университет
Работил в Софийски университет
Българска академия на науките
Титла професор

Емил Петров Белмустаков е български геолог палеонтолог и университетски преподавател, професор.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 28 май 1915 г. във Враца в семейство на учители. Средно образование завършва в родния си град. От 1937 до 1941 г. е учи естествена история в Софийския университет. След това записва за докторат по геология и специализира в катедрата по геология в Софийския университет. Участва като офицер във Втората световна война. В 1945 г. е назначен за учител във Враца. През септември 1945 г. е избран за асистент по геология в Софийския университет. Включва се в геологопроучвателни дейности. Сред тях са Свогенския въглищен басейн и язовир „Малък Искър“. От 1947 до 1949 г. активно участва в геоложките проучвания на язовир Голям Беглик, за което е награден с „Народен орден на труда“ – сребърен. Допринася с изследователската си дейност на хидротехническите съоръжения по река Въча, Балканския въглищен басейн и Североизточна България. През 1948 г. защитава докторска дисертация на тема „Геология на южната част на областта Пиянец“. През 1954 г. е избран за старши научен сътрудник в Геологическия институт при Българска академия на науките. Завежда секцията по палеонтология и изпълнява длъжността научен секретар на института. Същевременно чете лекции в Софийския университет като хоноруван преподавател. През 1963 г. е избран за доцент и преминава на работа в катедрата по динамична и исторична геология, а от 1966 г. е професор. От 1973 г. до пенсионирането му през 1981 г. е ръководител на катедрата. Води практически занятия и е чел лекции по Основи на геологията, Исторична геология и История на геологията. Има приноси при изучаването на палеогенските отложения в Албания и Куба.[1]

Съавтор е на 12 научнопроизводствени доклада. Написал е в съавторство учебници по „Въведение в геологията“ и „Исторична геология“. Самостоятелно или в колектив с други автори изследва стратиграфията и палеонтологията на Лютеса и Приабона в Източна Стара планина, на Палеогена в платата на Североизточна България, Луковитско и Габровско, на палеогенските отложения в Чирпанско, Хасковско и Кърджалийско. Разработва някои теоретични въпроси за етажната подялба на Палеогена. Автор или съавтор е на повече от 30 научни произведения, сред които особено място в творчеството му заема монографията за големите фораминифери на Палеогена в поредицата „Фосилите на България“.[1]

Умира на 20 февруари 1986 г. в София.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Чумаченко, Платон, Тодор Николов. Компендиум на българските палеонтолози (1896 – 31.12.2015). Част I. А–К. // Списание на Българското геологическо дружество год. 77. 2016. с. 111.