Емил Утиц

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Емил Утиц
Emil Utitz
Роден
Починал
2 ноември 1956 г. (73 г.)
Учил вКарлов университет
Работил вХале-Витенбергски университет
Рощокски университет

Емил Утиц (27 май 1883 – 2 ноември 1956) е чешки философ и психолог от еврейски произход. Получава образованието си в Прага, където е съученик на Франц Кафка. След обучение в Мюнхен, Лайпциг и Прага той става професор в Росток, а от 1925 г. оглавява катедрата по философия в университета Хале-Витенберг. След принудителното си пенсиониране през 1933 г. става професор в Прага. През 1942 г. е депортиран в гетото Терезиенщат, където е ръководител на библиотеката. След освобождението на Терезиенщат през 1945 г. се завръща в Прага. Утиц умира в Йена през 1956 г., докато пътува през Източна Германия, за да изнася лекции.

Детство и образование[редактиране | редактиране на кода]

Дворецът Кински в Прага, където Утиц и Франц Кафка са ходили на училище

Емил Утиц е роден на 27 май 1883 г. в Розтоки, близо до Прага. Той и сестра му Флора израстват там. Техният баща е Готхолд Утиц (1855–1916),[1] производител на кожени изделия, а майка им се казва Филипина.[2] Като немскоговорящ евреин,[1] той получава образование в Прага, първо в пиаристко начално училище, след това в на немски: Altstädter Gymnasium - средно училище в двореца Кински, където Франц Кафка му е съученик.[2] След вземането на матурите си, Утиц учи в Мюнхенския университет. След като започва с право през 1901 г., той се прехвърля към философия, психология, история на изкуството и археология, завръщайки се в Прага през 1903 г., за да учи в Карловия университет, където негов учител е Антон Марти. През 1904 г. той прекарва един семестър в университета в Лайпциг и посещава класовете на Вилхелм Вунд и Йоханес Волкелт.[3] Защитава докторската си степен през 1906 г. под ръководството на Кристиан фон Еренфелс с дисертацията на немски: Wilhelm Heinse und die Ästhetik zur Zeit der deutschen Aufklärung ( Вилхелм Хайнзе и естетика в немското просвещение).[4] По време на следването си той е член на философски кръг, силно повлиян от Франц Брентано. Срещите Кафе Луфър (Café Louvre) включвали Кафка и Оскар Краус.[5]

Утиц също пише стихове. Неговите на немски: Von des Lebens letzten Rätseln: Eine lyrische Symphonie in drei Sätzen (За последнит мистерии на живота: Лирическа симфония в три движения) се появява през 1902 г. и през същата година той използва псевдонима Ернст Лиме,[6] за да публикува сборника на немски: Meine Hochburg (Моята крепост). [7]

Академична кариера[редактиране | редактиране на кода]

Главната сграда на университета в Росток

След докторската си степен Утиц заминава за Италия, прекарвайки време с Франц Брентано във Флоренция.[8] С подкрепата на Макс Десоар, той намира преподавателска позиция в университета в Росток през 1910 г. и получава хабилитационна квалификация през ноември 1910 г.[9] След това преподава в гимназия в Прага няколко години.[10] Утиц се жени за Отили Шварцкопф, дъщеря на собственик на еврейска фабрика от Сушице, през 1914 г.[11] Те нямат деца.[1] През 1916 г. той получава позиция на кандидат професор в Росток, като става редовен професор през 1924 г.[12] От октомври 1925 г. Утиц оглавява катедрата по философия в университета Хале-Витенберг като наследник на Макс Фришейсен-Кьолер (Max Frischeisen-Köhler). Въпреки че се обръща към протестантството, той е смятан за евреин в контекста на т. нар. Закон за възстановяване на професионалната държавна служба и е спрян от работа през април 1933 г., след което е принуден да се пенсионира без заплащане през октомври 1933 г.[9] Връща се в Прага, където за първи път работи върху на немски: Nachlass на Франц Брентано, след това става наследник на Кристиан фон Еренфелс като глава на катедрата по философия в Германския университет в Прага през октомври 1934 г.[9][10] Той е принудително пенсиониран през 1938 г. след спорове с нацистки колеги.[9]

Неговите докторанти включват Херман Бошенщайн (на немски: Die Aesthetik des J. P. de Crousaz, Естетиката на Дж. П. де Крюзак, Росток 1924)[13][14] и Йоханес Гютлинг (на немски: Vergleichende Untersuchungen über das Augenmaß für Strecken und Flächen, Сравнителни изследвания на визуалната преценка за разстояние и площ, Хале 1927).[15]

Произведенията на Утиц включват книги по теория на изкуството, естетика, характерология и културна философия, както и книги за Брентано и Егон Ервин Киш.[6] [16]

Терезиенщат[редактиране | редактиране на кода]

На 30 юли 1942 г. Утиц и съпругата му са депортирани в гетото Терезиенщат.[9][17] Там той става ръководител на Централната библиотека на гетото, която заработва през ноември 1942 г.[18] Библиотеката отваря с около 4000 книги, повечето от които богословски или научни трудове на иврит или немски.[19] В рамките на една година колекцията нараства до над 48 000 тома. Когато читалнята отваря врати през юни 1943 г., използването е ограничено до читатели, които могат да платят депозит и да преминат интервю с Утиц или друг библиотекар.[20] Утиц, който е един от „видните“ затворници, получаващи специално отношение, участва в културни дейности в Терезиенщат, например като съдия в конкурс за поезия през 1944 г.[21][22] Той също изнася лекции, една от който е заснета за пропагандния филм Терезиенщат от 1944 г.[23] Ръкописът на операта на Виктор Улман, Кайзерът от Атлантис (Der Kaiser von Atlantis), е спасен от Утиц, когато Улман е депортиран в Аушвиц през октомври 1944 г. и по-късно е даден на Х. Г. Адлер.[24] Утиц и неговата асистентка Кате Старке-Голдшмид, която запазва документите на Терезиенщат,[25] са единственият библиотечен персонал, оцелял до освобождението на Терезиенщат през май 1945 г., и прекарват още три месеца в лагера, за да наблюдават закриването на библиотеката, като 100 000 книги са върнати в Прага.[26] По-късно Ютиц пише книга за психологията на живота в Терезиенщат, която се появява в чешко издание през 1947 г. и в немски превод през 1948 г.[27]

Късен живот и смърт[редактиране | редактиране на кода]

След освобождението на Терезиенщат Утиц се завръща в Прага и отново става професор по философия в университета.[9] Като почетен професор той живее в Смихов.[1] Утиц става член на Комунистическата партия на Чехословакия през 1948 г.[28] Докато пътува да изнася лекции в Източна Германия, той умира в Йена на 2 ноември 1956 г. от сърдечен удар.[29]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б в г Burkhardt 1998, с. 38.
  2. ↑ а б Wolfradt Billmann-Mahecha, с. 454.
  3. ↑ Wolfradt Billmann-Mahecha, с. 454 – 455.
  4. ↑ Matějčková 2020, с. 439.
  5. ↑ Smith 1997, с. 85 – 86.
  6. ↑ а б Bergman 2007.
  7. ↑ Stach Frisch, с. 500.
  8. ↑ Burkhardt 1998, с. 141.
  9. ↑ а б в г д е Wolfradt Billmann-Mahecha, с. 455.
  10. ↑ а б Mehring 2003, с. 761.
  11. ↑ Karge 2011, с. 282.
  12. ↑ Kowitz 2017.
  13. ↑ Batts 2003.
  14. ↑ Milnes 1969, с. 1.
  15. ↑ Wolfradt Billmann-Mahecha, с. 153.
  16. ↑ Boeschenstein 1971.
  17. ↑ Peschel 2012, с. 220.
  18. ↑ Intrator 2007, с. 515.
  19. ↑ Intrator 2005, с. 6 – 7.
  20. ↑ Intrator 2007, с. 517 – 518.
  21. ↑ Intrator 2005, с. 25.
  22. ↑ Alfers 2010, с. 54.
  23. ↑ Adler 2017, с. 148.
  24. ↑ Modlinger 2015, с. 66.
  25. ↑ Meyer 2013, с. 319.
  26. ↑ Intrator 2007, с. 520 – 521.
  27. ↑ Peschel 2012, с. 227.
  28. ↑ Bigler-Marschall 2017.
  29. ↑ Burkhardt 1998, с. 36.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Emil_Utitz в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Емил_Утиц&oldid=11780566“.