Емил фон Беринг

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Беринг.

Емил фон Беринг
Emil Adolf von Behring
германски физиолог

Роден
Починал
31 март 1917 г. (63 г.)
Националност Флаг на Германия Германия
Научна дейност
Област физиология, имунология
Работил в Марбургски университет
Известен с лечение на дифтерия
Награди
Nobel prize medal.svg
Нобелова награда за физиология или медицина (1901)
Семейство
Баща Август Георг Беринг
Майка Августина Цех
Емил фон Беринг в Общомедия
Nobel prize medal.svg

Емил Адолф фон Беринг (на немски: Emil Adolf von Behring), роден Адолф Емил Беринг, е германски физиолог и първият носител на Нобеловата награда за физиология или медицина (1901).

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 15 март 1854 година в Хансдорф, Прусия (днес Лавице в Полша[1]), най-голямото от дванадесетте деца на учителя Август Георг Беринг и втората му съпруга Августина Цех. От 1874 до 1878 изучава медицина във Военния медицински колеж в Берлин. Работи като военен лекар, а впоследствие става преподавател в медицинския факултет в Университета в Марбург.

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Беринг провежда изследвания върху тетануса и дифтерията, тогава широко разпространени и често водещи до смърт. Пръв изтъква, че тежките клинични прояви не се дължат пряко на причинителите, а на отделяните от тях токсини.

През 1890 г., в сътрудничество с японския учен Китасато, Беринг установява, че серумът на опитни животни, предварително инжектирани с бактерийни култури или токсини, има лечебно действие срещу съответните инфекции. На основата на тези данни създава антитоксични серуми против тетанус и дифтерия.

През 1901 г. става първия лауреат на Нобелова награда за физиология или медицина „за работата му върху серумната терапия, специално за прилагането и при дифтерия, с което отваря път за медицинската наука и дава на лекарите победоносно средство против болестта и смъртта“.[2]

По времето, когато получава Нобеловата награда, Беринг преминава от изследването на тетануса и дифтерията към изучаването на туберкулозата. Тогава туберкулозата е една от седемте най-разпространени болести със смъртен изход и затова много бактериолози, включително и Роберт Кох, се опитват да получат ваксина за лечението и. В продължение на няколко години Беринг се опитва да създаде туберкулозен антитоксин, но претърпява неуспех. Значителна част от изследванията му са посветени на изучаването на взаимната връзка между туберкулозата на човека и едрия рогат добитък. Той смята, че двете болести са идентични и тази гледна точка го довежда до конфликт с Кох.

По време на Първата Световна Война създадената от Беринг противотетанусна ваксина помага да се запази живота на много немски войници и затова правителството на Германия го награждава с Железен кръст.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

През целия си живот изпада в продължителни и дълбоки депресии, което налага периодични лечения в санаториум.

Беринг счупва бедрото си, което довежда до образуване на лъжлива става и ограничава способността му да се предвижва. На 31 март 1917 година умира от скоротечна пневмония в Марбург, Германия, на 63-годишна възраст.

Неговият нобелов медал е изложен в Музея на червения кръст и червения полумесец в Женева.

Библиография (частична)[редактиране | редактиране на кода]

  • Die Blutserumtherapie (1892);
  • Bekämpfung der Infektionskrankheiten (1894);
  • Beiträge zur experimentellen Therapie (1906).

Бележки[редактиране | редактиране на кода]