Енрике Вила-Матас

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Енрике Вила-Матас
Enrique Vila-Matas
Енрике Вила-Матас, 2007 г.
Енрике Вила-Матас, 2007 г.
Роден31 март 1948 г. (76 г.)
Професияписател
Националност Испания
Активен период1973 -
Жанрдрама, документалистика
Наградинаграда за литература на ЕС
Кавалер на Ордена на Почетния легион

СъпругаПаула Масо
Деца1
Подпис
Уебсайтwww.enriquevilamatas.com
Енрике Вила-Матас в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Енрике Вила-Матас (на испански: Enrique Vila-Matas) е испански писател на произведения в жанра социална драма и документалистика. Определян е от много критици за един от най-добрите съвременни испански автори.[1][2][3][4][5]

Биография и творчество[редактиране | редактиране на кода]

Енрике Вила-Матас е роден на 31 март 1948 г. в Барселона, Испания.[3] Следва право и журналистика. През става редактор на филмовото списание Fotogramas. През 1970 г. режисира два късометражни филма, „Всички тъжни млади хора“ (за отчаянието) и „Краят на лятото“ (за разрушаването на буржоазното семейство). Самият той е актьор в седем каталонски филма, но всичките забранени от цензурата на Франсиско Франко.

През 1971 г. отбива военната си служба в Мелиля, където в задната стая на военен магазин за хранителни стоки пише си книга, „В уединено място“, която е издадена през 1973 г. като „Жена в огледалото, съзерцаваща пейзажа“. След завръщането си в Барселона, работи като филмов критик за списанията Bocaccio и Destino. В периода 1974 – 1976 г. живее в Париж в мансарда, която наема от писателката Маргьорит Дюрас. Там пише вторият си роман, „Илюстрираният убиец“. През 1980 г. е издаден романът му „На юг от клепачите“, историята на чиракуването на един писател, и сборникът с разкази „Никога не ходя на кино“ през 1982 г. Този период от творческата му дейност завършва с романа „Самозванство“ от 1984 г., базиран на истинска история за крадец на самоличност, който се преструва на изчезнал писател, а темата за „истинската лична идентичност“ става една от повтарящите се теми в творчеството му.[2][5]

Успехът му идва през 1985 г. с книгата „Съкратена история на преносимата литература“, който е експериментален и смесва белетристика и есе. В следващите години последователно издава три сборника с разкази: „Къща завинаги“ (1986), Образцови самоубийства“ (1991), „Деца без деца“ (1993). После се връща към романа с „Далеч от Веракрус“ (1995), „Странен начин на живот“ (1997), „Вертикалното пътуване“ (2000), „Бартълби и компания“ (2001), за възможната невъзможност за писане, и „Болестта на Монтано“ (2002).[2] Носител е на наградата „Ромуло Галегос“ за романа „Вертикалното пътуване“ и на наградата „Медиси“ за чуждестранни автори за „Болестта на Монтано“.[1][5]

В началото на 90-те години е издаден първият му сборник със статии и литературни есета под заглавието „Най-бавният пътешественик“ (1992), а през 1995 г. и продължението „Облекло за неделя“. Други негови книги с литературни есета са: „Да сложим край на кръглите числа“ (1998), „От нервния град“ (2000), и др. За младежките си преживявания във френската столица пише автобиографичния роман „Париж никога не свършва“ (2003).[2][5]

За произведенията си е удостоен с редица отличия и награди: отличието Кавалер на Ордена на Почетния легион; почетна докторска степен от Университета на Андите, Венецуела; наградата на град Барселона и венецуелската награда „Ромуло Галегос“ (2001); наградата за най-добра чуждестранна книга и наградата „Фернандо Агире“ (2002); наградата „Хералд“, наградата на критиката, наградата „Медиси“, наградата на чилийските критици (2003); наградата „Енио Флаяно“, наградата „Хосе Мануел Лара“ и наградата на Испанската академия (2006); италианската литературната награда „Елса Моранте“ за чуждестранен писател (2007); наградите „Ботари“ (Италия), наградата „Жан Кариер“ (Франция) за романа „Дъблинско“ (2011) и наградата „Летео“ (Испания) за цялостно творчество; наградата на град Билбао за „Площадката на Дилън“ и наградата „Грегор фон Рецори“ (2012); наградата „Форментор“ (2014); наградата FIL за романски езици в размер на 150 000 долара; а през 2016 г. получава Националната награда на Каталуния.[3] Творчеството му е преведено на 32 езика по света.[4]

Той също така пише критика за испанския мадридски вестник „Дарио 16“ от 80-те до 2001 г., после в периода 2004 – 2008 г. за парижкия Le Magazine Littéraire, и за вестник El País, където е колумнист на двуседмичната рубрика Café Perec.

Той е рицар основател на Ордена на Финеган, група, която се събира в Дъблин всяка година на 16 юни, за да почете Джеймс Джойс и неговия роман „Одисей“.[2]

Енрике Вила-Матас живее със семейството си в Барселона.[2]

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Самостоятелни романи[редактиране | редактиране на кода]

  • Mujer en el espejo contemplando el paisaje (1973)[2][5]
  • La asesina ilustrada (1977)
  • Al sur de los párpados (1980)
  • Impostura (1984)
  • Historia abreviada de la literatura portátil (1985)
  • Recuerdos inventados. Primera antología personal (1994)
  • Lejos de Veracruz (1995)
  • Extraña forma de vida (1997)
  • El viaje vertical (1999) – награда „Ромуло Галегос“
  • Bartleby y compañía (2000)[1]
    Бартълби и компания, изд.: ИК „Панорама“, София (2010), прев. Теодора Цанкова
  • El mal de Montano (2002) – награда „Медиси“
  • París no se acaba nunca (2003)
  • Doctor Pasavento (2005) – награда „Елса Моранте“
  • Exploradores del abismo (2007)
  • Dietario voluble (2008)
  • Dublinesca (2010)
  • Perder teorías (2010)
  • En un lugar solitario. Narrativa 1973 – 1984 (2011)
  • Aire de Dylan (2012)
  • Kassel no invita a la lógica (2014)
  • Marienbad electrique (2015)
  • Mac y su contratiempo (2017)

Сборници[редактиране | редактиране на кода]

  • Nunca voy al cine (1982)[2][5]
  • Una casa para siempre (1988)
  • Suicidios ejemplares (1991)
  • Hijos sin hijos (1993)
  • Chet Baker piensa en su arte. Relatos selectos (2011)
  • El día señalado [short story] (2015)
  • Vampire in Love (2016)

Разкази издадени в България[редактиране | редактиране на кода]

  • По една стара китайска пътека, алманах „Панорама“ бр.9 (2006), прев. Теодора Цанкова
  • Роза Шварцер се връща към живота, сп. „Съвременник“ бр. 3 (2006), прев. Мария Пачкова
  • Никога не ходя на кино, сп. ”Литературен форум” бр.27 (2001), прев. Мария Пачкова[6]

Документалистика (частично)[редактиране | редактиране на кода]

  • El viajero más lento (1992)[2][5]
  • El traje de los domingos (1995)
  • Para acabar con los números redondos (1997)

Екранизации[редактиране | редактиране на кода]

  • 2008 El viaje vertical – тв филм, по романа

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Enrique Vila-Matas в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​