Епитет

Епитетът е художествено определение на съществен признак на някой предмет или явление. Епитетът не само пояснява, но и засилва изобразителността и изразителността на думата (към която се отнася), като предизвиква у читателя определени представи и чувства.

Примери:

• „Нощта вече покриваше с тъмното си було Черепишкия манастир."

  (Ив. Вазов, „Една българка“)

• „...едно име ново, голямо, антично,
  като Термопили славно, безгранично...“

  (Ив. Вазов, „Опълченците на Шипка“)

• „Сънят успокояваше поне навреме тия измъчени от бедността същества; тия хлътнали от бдения и невъздържание очи; тия недояли корми; тия отслабнали и обелени от скитане крака."

  (Ив. Вазов, „Немили-недраги“)

Постоянен епитет

Постоянен епитет е вид епитет, установен от незапомнени времена при определено съществително име, с което почти се е „сраснал“ във фразеологично отношение.

Постоянните епитети поначало определят най-характерното качество на даден предмет, но с течение на времето смисълът се загубва и словосъчетанието започва да се клишира: така гората се оказва зелена не само през пролетта, но и през всеки годишен сезон; момата във всички случаи е хубава, а юнакът винаги е млад. Като други примери за постоянни епитети се дават изразите „черни очи еленови“, „дълги клепки босилкови“, „тънка снага самодивска“.

Постоянните епитети са характерни за фолклора и дължат разпространението си на културно-историческата традиция на устното му разпространение. Под влияние на фолклора много от традиционните постоянни епитети навлизат и в личното творчество. Примери могат да се посочат с лириката на Христо Ботев, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Елисавета Багряна, Трифон Кунев.

Вижте също

• Метафора
• Олицетворение
• Алегория
• Сравнение
• Метонимия
• Синекдоха
• Хипербола

Външни препратки

• Тропи и фигури
• Епитетът в славянобългарската агиография от 14 – 15 век