Етиен Франсоа, херцог дьо Шоазьол

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Етиен Франсоа, херцог дьо Шоазьол
Étienne-François de Choiseul
Шоазьол, портрет от Луи-Мишел ван Лоо
Шоазьол, портрет от Луи-Мишел ван Лоо

Роден
Починал
Етиен Франсоа, херцог дьо Шоазьол в Общомедия

Етиен Франсоа, маркиз дьо Стенвил, първи херцог дьо Шоазьол (на френски: Étienne-François, Marquis de Stainville, 1er Duc de Choiseul; 28 юни 1719 – 8 май 1785) е френски офицер и държавник, от 1758 до 1770 г. действал като пръв министър на крал Луи ХV. Поел страната в хода на Седемгодишната война след първите поражения, Шоазьол опитва безуспешно да повиши боеспособността на френската армия и да предотврати окончателното поражение, а след това – да възстанови силата на Франция с надеждата за нова война-реванш срещу Великобритания. Издигнат с подкрепата на мадам дьо Помпадур, той изгубва властта под влиянието на друга кралска фаворитка – мадам дю Бари.

Млад офицер и дипломат[редактиране | редактиране на кода]

Етиен Франсоа е роден в Нанси,[1] столицата на Лотарингия – френскоговоряща държава, заобиколена отвсякъде от Франция. Неговият баща е служител и близък съветник на лотарингските херцози. По това време те поддържат близки отношения с Версай, но не са докрай лоялни и често, за да си гарантират независимостта, действат като австрийски съюзници. През 1737 г. херцог Франц Стефан (бъдещият император Франц І) напуска Лотарингия, за да стане херцог на Тоскана (виж Война за полското наследство), наследен от Станислав Лешчински. Тогава бащата на Етиен Франсоа решава да се прехвърли на служба при Луи ХV. Той носи титлата маркиз дьо Стенвил и има родови имения в този район.

Младият Стенвил става офицер във френската армия през Войната за австрийското наследство, участва в похода към Виена и Прага (1741), участник е в битката при Детинген (1743) и в италианската кампания през 1744 г. При Детинген той е ужасен от липсата на боен дух и некомпетентността на войската. Именно тази битка му е за урок, когато по-късно извършва реформи във въоръжените сили.[2] От 1745 до 1748 г. взема участие в кампаниите в Австрийска Нидерландия и в обсадите на Монс, Шарлероа и Маастрихт. Най-високият чин, който достига, е генерал-лейтенант – последния преди маршал. В мирния период Етиен Франсоа печели доверието на кралската фаворитка мадам дьо Помпадур[3] с това, че ѝ предоставя писмата, които Луи ХV изпраща на неговата братовчедка Шарло-Розали в кратък момент на привличане.

През 1753 г. бъдещият херцог дьо Шоазьол е назначен за посланик в Рим,[4] където трябва да тушира напрежението, възникнало от поредната папска була против янсенистите. Той се справя блестящо със задачата и от 1756 е прехвърлен във Виена. По това време Франция и Австрия са в процес на сближение против Прусия. Вече са подписали първия договор от Версай, който е отбранителен. Сега Шоазьол активно съдейства за втори договор, но нападателен. Той е сключен на 1 май 1757 г. и с него започва френското участие във фаталната Седемгодишна война. Моментално следват унизителните поражения при Росбах и Крефелд, които показват, че Помпадур е създала около себе си кръг от високопоставени, но некадърни приятели. Все пак Шоазьол спечелва доверието на краля и от 1758 г. става външен министър – с това започва неговото противоречиво управление на страната.

Шоазьол работи

Шоазьол начело на Франция[редактиране | редактиране на кода]

Седемгодишната война[редактиране | редактиране на кода]

През 1758 г. Франция вече е в критично състояние – победена в Германия, притисната от англичаните в колониите. Етиен Франсоа, който тъкмо е получил титлата херцог на Шоазьол, предлага амбициозен план за нашествие в Англия, за да се реши веднъж завинаги съперничеството с нея. Планът се проваля след поражението на френските кораби в залива Киберон през 1759 г. Другата идея на министъра е да се унищожи Хановерското курфюрство, което е в лична уния с Великобритания – всъщност оттам произхождат тогавашните английски крале. Френската армия обаче е пресрещната от съюзни сили и претърпява при Минден нов провал.[5] Неуспехът не се отразява на кариерата на Шоазьол и той става пер на Франция. От 1761 до 1766 г. той отстъпва външното министерство на брат си Сезар Габриел, тъй като става военен и военноморски министър. Той остава ключова фигура в правителството (неофициално, защото на думи Луи ХV продължава да бъде пръв министър). След 1766 г. отново е външен министър за четири години.

Междувременно неуспехите следват един след друг – англичаните завземат Канада, разбиват французите в Индия, отнемат им антилските владения Гваделупа, Мартиника и Сейнт Лусия. Шоазьол трябва да измисли начин да им се противопостави и отчаяно се обръща към Испания. Предлага ѝ трето издание на Семейния пакт[6] – съюз между двете Бурбонски държави, но за това е твърде късно. Влизането на Испания във войната не променя нищо. През 1763 г., въпреки активната си дипломация, Франция трябва да признае поражението си чрез Парижкия договор.

Възстановяване на френската сила[редактиране | редактиране на кода]

Английската хегемония по море и неудържимият възход на Прусия карат Шоазьол да предприеме спешни мерки по възстановяване на силата на френската армия и флот. Като се има предвид критичното финансово състояние на Франция обаче това се оказва труден въпрос. Парите не достигат, парламентите не желаят да съдействат, нито регионалните власти. Като ръководител на правителството, Шоазьол води внимателна вътрешна политика, целяща консолидация на обществото за постигане на външните цели. Той приветства Енциклопедията и покровителства дейците на Просвещението, изгонва йезуитите. През 1764 г. с кралски ордонанс се поставя началото на обща реформа на въоръжените сили.[7] Първата задача на правителството е да уволни всички неспособни офицери. Втората – да раздели останалите на малки групи, които при началото на военни действия да се формират много бързо. Броят на офицерите в мир и война се запазва, като в мирно време се занимават с разучаване на военни стратегии.

Линеен кораб в пристанището на Тулон, худ. Антоан Леон Морел

До този момент офицерите са получавали от държавата определена сума за издръжка на своята част без да се иска отчетност. Много от тях са задържали част от парите за себе си. Сега това се прекратява и се въвежда строг ред във финансирането. В пехотата се установява твърда дисциплина по пруски образец с голяма власт на сержантите. „Ако не последваме примера на Прусия, в най-скоро време Франция ще бъде унищожена от армия с по-добри качества и превъзхождаща дисциплина“, твърди Шоазьол.[8] Въвеждат се нови училища за трениране на конете и хората в кавалерията, а в артилерията – нови, модерни оръдия. Оръдейните команди вече се съставят от обучени, а не от случайни войници. Началникът на артилерията Грибовал е амбициозен и умен и придава на реформата в този род войски голям размах. За първи път след времето на Вобан се предприема укрепване на ключови крепости: Тулон, Брест и Валансиен. За жалост Шоазьол не изпълнява плановете си достатъчно прецизно, за да бъде завършена реформата: първо, защото бърза и не е достатъчно опитен, за да съобрази всичко и второ, защото в много от начинанията си среща остра съпротива.[9]

По-успешни са реформите във флота, вероятно защото след Киберон той е в катастрофално състояние. Войната отнема 93 линейни кораба – огромна сила. Запуснати пристанища приютяват запуснатите 40 оцелели съда. Осъзнавайки, че няма пари, Шоазьол отправя драматичен призив към гражданите да съберат дарения за флота и постига огромен успех – за няколко седмици се събират 13 млн. ливри. Четири регионални управи отпускат пари за по един линеен кораб. В този момент Шоазьол придобива огромна популярност. Реакцията на нацията показва, че некомпетентното управление на краля не е унищожил патриотизма ѝ и е достатъчна появата на един умен министър, за да се възроди. Закипява усилен строеж на кораби и до 1770 г. Франция разполага с 90 линейни кораба и 21 фрегати.[10] Това са всъщност корабите, които през Войната за независимост на Америка ще нанесат тежки поражения на англичаните.

Оттегляне[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на Мадам дьо Помпадур позициите на Шоазьол отслабват и кралят го държи поради липса на алтернатива. Срещу министъра постепенно се формира опозиционна група (La Chalotais). Един от участниците в нея, граф дю Бари успява да заинтригува краля с младата и красива Мари Жан Бекю. От 1769 г. тя става кралска фаворитка с титлата мадам дю Бари и непрекъснато работи против първия министър. През 1770 г. между Испания и Великобритания започва криза относно властта над Фолкландските острови. Шоазьол смята, че Франция е готова за реваншистка война и се опитва да предотврати мирното решаване на спора. Луи разбира за тайните му действия и ги окачествява като измяна.[11] Така херцогът е уволнен и напуска управлението на страната.

Той е принуден да напусне Версай и да отиде в изгнание в своя замък Шантелу. Това не е толкова далеч от столицата и популярният изгнаник бива често посещаван от представители на управляващите кръгове. Когато Луи ХV умира (1774), Шоазьол се надява новият крал Луи ХVІ да го върне на поста му, но остава разочарован. Все пак той се връща във Версай, където умира през 1785 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. В биографията на Шоазьол (Roger Soltau, The Duke de Choiseul, Oxford 1909, p. 5) е посочен град Люневил.
  2. „Това, което видях в тази битка, бе един от главните ми мотиви за реформата, която предложих на краля през 1763 г.“, твърди Шоазьол; цитирано по Soltau, The duke de Choiseul, p. 7
  3. Dictionnaire de l'histoire de France, sous la direction de Jean-François Sirinelli, Paris 2006, p. 173
  4. Периодът е представен в сборника Choiseul à Rome, 1754 – 1757. Lettres et mémoires inédits, ed. par vicomte Maurice Boutry, Paris 1895
  5. Casimir Stryienski, The eighteenth century, New York 1916, p. 184
  6. Arthur Hassall, The Balance of Power 1715 – 1789, New York 1907, p. 272
  7. Soltau, The Duke de Choiseul, p. 106
  8. Mémoires du duc de Choiseul, 1719 – 1785, Paris 1904, p. 401
  9. Soltau, The Duke de Choiseul, pp. 108 – 109
  10. Ibid., p. 111
  11. Stryienski, The eighteenth century, p. 197

Оттегляне[редактиране | редактиране на кода]