Ловеч (железопътна гара)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Железопътна гара Ловеч)
Ловеч
железопътна гара
Сградата на гара Ловеч, 2012 г.
43.1371° с. ш. 24.707° и. д.
Местоположение в България
ЛинияЖп линия 24
Брой коловози2
Откриване1927 г.
Електрифицирана
Издаване на билети

Железопътна гара Ловеч е основна гара по железопътна линия № 24 – СвищовЛевскиЛовечТроян, която е разклонение на железопътна линия № 2 – СофияГорна ОряховицаВарна.

Първият известен проект за меридианно пресичане на Централна Северна България с железопътна линия е на академик Лукан Хашнов от 1909 г. Изграждането на участъка Левски-Ловеч започва през 1921 г. Местното население участва с труд, материали и пари. Завършен е през 1927 г. На новопостроената железопътна гара Ловеч, цар Борис III официално открива линията Левски-Ловеч.[1]

През 1929 г. Висшият технически съвет на БДЖ одобрява проект за строителство участъка с едно трасе Ловеч-Троян. Строят се гарови сгради и основите на трасето. Стопанската криза през 30-те години на ХХ век и последвалата Втора световна война спират строежа.

Национална строителна младежка бригада „Ловеч – Троян“[редактиране | редактиране на кода]

Работата по изграждане на линията е подновена отново през 1947 г., а строежът е обявен за национален строителен обект с името „Национална строителна младежка бригада „Ловеч – Троян“. В нея участват и бригадири от Австрия, Белгия, Полша, Унгария, Чехословакия, Швеция и Швейцария. Открита на 31 октомври 1948 г. от Васил Коларов.[2][3]

Днес железопътна гара Ловеч обслужва най-евтиния пътнически и товарен транспорт от и до град Ловеч. Превозите се обслужват от дизелови локомотиви.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Сб. Ловеч и Ловчанско, кн. 2, С., 1930
  2. „С младежко дръзновение – 40 години от откриване на жп линията Ловеч-Троян“, съст. Р. Христова, Г. Василев и В. Малашка, 1988, с. 1 – 40.
  3. Известия на РИМ-Ловеч. т. IV, Лч., 1999; Василев Г., Участието на младежки бригади от чужбина в строителството на ж. п. линията Ловеч-Троян, с. 135 – 140