Желю Желев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българския политик. За футболиста вижте Жельо Желев (футболист).

Желю Желев
Желю Желев
Мандат
1 август 1990 – 22 януари 1992
Назначен от 7 Велико Народно събрание
Заместник-президент
 - 1990-1992 Атанас Семерджиев
Министър-председател
 - 1990 Андрей Луканов
 - 1990-1991 Димитър Попов
Предшественик Николай Тодоров
Наследник Д-р Ж. Желев
Мандат
22 януари 1992 – 22 януари 1997
Назначен от 36 Народно събрание
Вицепрезидент
 - 1992-1993 Блага Димитрова
Министър-председател
 - 1991-1992 Филип Димитров
 - 1992-1994 Любен Беров
 - 1994-1995 Ренета Инджова
 - 1995-1997 Жан Виденов
 - 1997 Стефан Софиянски
Наследник Петър Стоянов
Роден
3 март 1935 г.(1935-03-03)
Починал
30 януари 2015 (на 79 г.)
Съпруг(а) Мария Желева
Полит. партия БКП (1960-1965)
СДС (1989-1990)
Университет СУ „Св.св. Климент Охридски“
Професия философдокторполитик
Подпис Signature of Zhelyu Zhelev.png
Народен представител в:
VII ВНС   
Портал  Портална икона   Политика

Желю Митев Желев е български философ (доктор на философските науки), дисидент и политик, държавен глава на България между 1 август 1990 и 22 януари 1997 г.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход, образование и ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Желю Желев е роден на 3 март 1935 г. в село Веселиново, Шуменско. Има 3 братя: Йордан, Христо и Стоян.

Завършва средно образование във 2-ра мъжка гимназия в Шумен, а след това „Философия“ в Софийския държавен университет през 1958 г. Постъпва на работа като щатен секретар на Общинския комитет на ДКМС в родното си село, където през 1960 г. е приет за член на БКП.

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

В периода 1961–1964 г., след издържан конкурс, е редовен аспирант във философския факултет към катедра „Диалектически и исторически материализъм“ на Софийския държавен университет. Защитава дисертации за научните степени – кандидат на науките (1974) и доктор на науките (1988).

През 1975 г. започва работа в Института по култура. От 1977 до 1982 г. е завеждащ секцията „Култура и личност“ в същия институт. Като философ работи в областта на онтологията.

През януари 1997 г. основава фондация „Д-р Желю Желев“. Тя събира и публикува документалното наследство от най-новата политическа история на България.

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

Дисидент[редактиране | редактиране на кода]

В подготвения дисертационен труд от 1965 г. „Определението на материята и съвременното естествознание“[1] и в някои предадени за печат научни статии критикува марксистко-ленинската теория, като се обявява за „пълно и окончателно разгромяване на догматизирания марксизъм-ленинизъм и неговите учреждения“. Отпечатва дисертацията си в 200 екземпляра на циклостил и я разпространява в средите на научната и художествена интелигенция по системата „самиздат“.

За тази дейност през 1965 г. е изключен от БКП (чийто член е от 1960 г.) като антимарксист и антиматериалист, който няма нищо общо с идеологията на Партията. По-късно е уволнен от университета и „по етапен ред“ изгонен от София, а дисертацията не е допусната до защита. Отнето му е временно софийското жителство и се установява в селото на съпругата си Грозден, Бургаско.

„Фашизмът“[редактиране | редактиране на кода]

В с. Грозден през 1967 г. д-р Желев написва книгата „Тоталитарната държава“, публикувана 15 години по-късно, в края на март 1982 г. от издателство „Народна младеж“.[2] Книгата излиза със заглавие „Фашизмът“ и тираж 10 000 екз. Престоява на пазара месец и дори е планирана за реклама на Панаира на книгата, но бива свалена от щандовете, тъй като се виждат прилики между фашистката диктатура и социалистическата държавна система. По-късно тя е забранена неофициално, като с писмо на Комитета за култура от август е иззета и от обществените библиотеки [3] и конфискувана. Редакторите и рецензентите са наказани. Но все пак са били продадени вече около 6 хил. екземпляра. Преведена е на 10 езика[4].

„Фашизмът“ анализира фашистките режими на Нацистка Германия, Фашистка Италия и Фашистка Испания и описва основните принципи на поведение на фашистките режими, и без пряко да критикува комунистическите правителства, представя очевидните сходни характеристики и използвани методи при двата режима. Книгата превръща Желю Желев в дисидент, а иззетите от органите официално излезли от печат копия на книгата са унищожени. Въпреки това, книгата се разпространява широко в страната по неофициални канали и получава широк резонанс.

Клуб за подкрепа на гласността и преустройството[редактиране | редактиране на кода]

Желю Желев инициира създаването на Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, учреден на 3 ноември 1988 г. в 65-та аудитория на Софийския университет.[5]. До свалянето от власт на Тодор Живков Клубът обединява първоначално само петима-шестима водещи преподаватели от Юридическия Факултет при СУ, които се събират на малки дискусии в столовата на университета по повод статии в руския печат по въпросите на т.нар. „преустройство“. По-късно, след като се разбира, че се замисля създаването на нещо легитимно като дружество, Желев проявява неочаквана инициатива за учредяването на този клуб с над 300 души, сред които множество видни интелектуалци и общественици, и е сред основните вътрешни опоненти на режима. За сведение първопроходците не са канени въобще на учредителното събрание, което според думите на професор Борис Яновски е груба намеса в тяхната дейност. Клубът приема редица декларации, вкл. против провеждания от БКП Възродителен процес и членовете му стават обект на различни форми на преследване. Самият Желев е формално арестуван на 5 май 1989 г.[5]

Заедно с други интелектуалци на 19 януари 1989 г. Желев участва в Закуската с Митеран във френското посолство в София[5].

След свалянето от власт на Тодор Живков заедно с другите „неформални организации“ Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България става инициатор и провежда първия опозиционен митинг на пл. „Св. Александър Невски“ на 18 ноември 1989 г. Сред ораторите е и д-р Ж. Желев.

Съюз на демократичните сили[редактиране | редактиране на кода]

Д-р Желев е съосновател и първи председател на създадения на 7 декември 1989 г. Съюз на демократичните сили[6]. Създаден е като Фондация и така е вписан в регистъра на СГС. Желев ръководи делегацията на СДС на Кръглата маса (3 януари 1990 – 14 май 1990)[7], на която се договарят основните параметри на българския преход и се взема решение за провеждането на многопартийни избори и свикване на 7 Велико народно събрание, което да изработи нова Конституция на Република България. През февруари 1990 г. е създадена „Федерацията на клубовете за демокрация“ с председател Петко Симеонов и Оперативно бюро в състав – Желю Желев, Ивайло Трифонов, Николай Матов, Георги Друмев, Георги Мишев, Димитър Луджев, Блага Димитрова.

Желю Желев във Вашингтон, есента на 1990 г.

Народен представител и Председател (президент)[редактиране | редактиране на кода]

Избран е за народен представител в 7-мото велико народно събрание (ВНС). През август 1990 г., след оставката на Петър Младенов, е избран от 7-мото ВНС за председател (президент) на Републиката. Негов заместник-председател (заместник-президент) е Атанас Семерджиев.

Желев заема тази длъжност до избирането му и заемането на длъжността президент на Република България от януари 1992 г.

Президент[редактиране | редактиране на кода]

На президентските избори, проведени през януари 1992 г., Желев е избран (с 44,66% от гласовете на първия тур и с 52,85 % на балотажа) за президент на Република България. Негов вицепрезидент е Блага Димитрова.

През лятото на 1992 г. дава пресконференция, запомнена под името „Боянските ливади“ заради нейното място на провеждане (на поляна в президентската резиденция „Бояна“), на която критикува остро правителството на Филип Димитров, след което отношенията му със СДС се обтягат. Вероятно поради това СДС решава да направи предварителни избори за номиниране на кандидат за президент през есента на 1996 г., на които Желю Желев губи от Петър Стоянов.

По време на августовския пуч през 1991 г. Желю Желев е единственият държавен глава, който успява да позвъни на Борис Елцин, за да изкаже подкрепата си[8].

През януари 1992 г. подкрепя решението на правителството на Филип Димитров да признае наскоро обявената независимост на Македония, както и на Босна и Херцеговина, Хърватия и Словения. Решението е обявено на 15 януари, с което България става първата държава, която признава Република Македония. През август същата година, по време на посещение на руския президент Борис Елцин в България, Желев му въздейства и това, заедно с получената подкрепа от Сюлейман Демирел, изиграва ключова роля за признаването на Македония и от страна на Русия.[9][8].

Либерална алтернатива[редактиране | редактиране на кода]

Желев не желае да е редови член на СДС след края на президентството си. На парламентарните избори през април 1997 г. се явява със създадената от него партия Либерална алтернатива, с която спечелва 0,32% от гласовете. Оттогава не взима активно участие в българската политика.

Балкански политически клуб[редактиране | редактиране на кода]

Два мандата заема поста Председател на Балкански политически клуб, основан на 26 май 2001 г. по негова идея. В учредителното събрание под мотото „Да европеизираме Балканите“ тогава участват президентите Йон Илиеску, Сюлейман Демирел, Емил Константинеску, Киро Глигоров, както и политически лидери от Босна и Херцеговина, Гърция, Албания, Република Македония, Турция.

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

Желю Желев почива в град София на 30 януари 2015 година, на 79-годишна възраст. Обявен е ден за национален траур. Опят е от патриарх Неофит в катедралния храм Св. Александър Невски в София с военни почести[10]. Желю Желев е положен до гроба на по-малката си дъщеря Йорданка в Боянските гробища.

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

Желю Желев е награден с Македонското държавно отличие Орден „8 септември“ заради признанието на независимостта на Република Македония, моралната подкрепа за интеграцията на страната в НАТО и ЕС[11]

Носител на орден „Стара планина“ – I-ва степен на Република България (7 март 2005).

Почетен доктор на Graceland College, Айова, САЩ (1993), University of Maine, САЩ (1993), Университета на Тел Авив (1993); Анкарския университет (1994), Сеулския университет (1995), Американския университет в България (1996), Славянския университет в Баку, Азърбайджан (2002); Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград (2004) и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (обявен на 8 декември 2005 г. за приноса му в развитието на философията и политическите науки и неговите заслуги за демократизирането на обществения живот и висшето образование в България; академично слово на тема: „Политиката и политиците“[12]).

Носител е и на наградата „Катерина Медичи“, присъдена му от Международната академия „Медичи“ (1991), на международната награда с медал „За заслуги към Европа“ (1993) и на наградата „Преход“, разделена с Ицхак Рабин, връчена в Кранс Монтана (1996).[13]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Желю Желев е женен за Мария Желева, с която има 2 дъщери. През 1993 г. по-малката му дъщеря Йорданка се самоубива.[14]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • „Самодейното изкуство в условията на научно-техническата революция“ (1976)
  • „Модалните категории“ (1978)
  • „Физическата култура и спорта в урбанизираното общество“ (1979)
  • „Фашизмът“. София: Народна младеж, 1982
    • „Фашизмът“. София: БЗНС, 1990, 365 с.
    • „Тоталитарните близнаци“, юбилейно издание по повод на 30 годишнината от първата публикация на „Фашизмът“ (2012)
  • „Желю Желев. Биографични бележки“. София: Централен избирателен клуб, 1991, 46 с.
  • „Човекът и неговите личности“. София: Цанко Церковски, 1991, 255 с.
  • „Релационна теория за личността“. София: Цанко Церковски, 1993, 327 с.
  • „Интелигенция и политика. Статии, есета, речи, интервюта“. София: Литературен форум, 1995, 274 с.
  • „Новата външна политика на България и НАТО“ (1995)
  • „Реалното физическо пространство“ (1996)
  • „Обръщения на президента към народа и парламента“ (1996)
  • „В голямата политика“. София: Труд, 1998, 336 с.
  • „Политически речи. 1962-2002 г.“. София: Фондация „Д-р Желю Желев“, 2003, 449 с.
  • „Интервюта, януари 1989 г. – септември 2000 г.“ (2004)
  • „Въпреки всичко. Моята политическа биография“. София: Колибри, 2005, 640 с.
    • „Въпреки всичко. Моята политическа биография“. 2 доп. изд. София: Колибри, 2010, 662 с.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  1. Желев, Желю. Определението на материята и съвременното естествознание. // omda.bg, 1965. Посетен на 16 април 2015.
  2. Март (Черен календар на комунизма) – Март 1982 г.. // Държавна сигурност.com. Посетен на 2012-09-12.
  3. Желев, Желю. Въпреки всичко. Моята политическа биография. София, Колибри, 2010. ISBN 978-954-529-843-1. с. 185-7.
  4. Биография на Желю Желев в сайта „ОМДА“
  5. а б в Хронология на създаването на Клуба
  6. История на СДС на сайта omda.bg.
  7. Пълна стенограма от заседанията на Кръглата маса на сайта omda.bg.
  8. а б Вагалинска, Ирина. Строители на преходна България. // сп. Тема, 9 февруари 2015.
  9. Тодор Токин. Стефан Тафров: Как признахме Македония и отворихме европейския път на България. // Е-вестник.бг, 17. Посетен на 30.01.2015 г..
  10. Почина президентът Желю Желев (3 март 1935 – 30 януари 2015), dariknews.bg
  11. Коста Филипов, „Македония награди д-р Желю Желев“, в. „Труд“, 15 януари 2010 г.
  12. Списък с почетните доктори на Великотърновския университет, сайт на ВТУ.
  13. Биография на Желю Желев, сайт на Атлантическия клуб.
  14. „Осиновена щерка съсипа Блага Димитрова“ (Статия за Блага Димитрова, в която се споменава за самоубийството на Йорданка Желева), blitz.bg, 27 април 2005 г.