Жеравино

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Надморска височина при черквата - 1193 м, на границата при Тройната пирамида /Градището/ - 1335.

Жеравино
Къща в селото
Къща в селото
Общи данни
Население 1 човек[1] (15 юни 2020 г.)
0,674 души/km²
Землище 6,079 km²
Надм. височина 1201 m
Пощ. код 2567
Тел. код ?
МПС код КН
ЕКАТТЕ 29266
Администрация
Държава България
Област Кюстендил
Община
   кмет
Кюстендил
Петър Паунов
Местна коалиция ГЕРБ (ПП ГЕРБ, СДС, ДБГ, ЗНС, ПП ОБЕДИНЕНИ ЗЕМЕДЕЛЦИ)
Жеравино в Общомедия
Жеравино
Жеравино/Žeravino
Zheravino-Ignat-Ignev.jpg
Reliefkarte Serbien.png
42.3186° с. ш. 22.3865° и. д.
Жеравино
Страна Flag of Serbia.svg Сърбия
Окръг Пчински окръг
Община Босилеград
Надм. височина 1201 m
Население 16 души (2011)
Пощенски код 2567
Жеравино в Общомедия

Жеравино (на сръбски: Жеравино или Žeravino) е село, разделено след 1920 г. между България и Сърбия. Българската част е в община Кюстендил, област Кюстендил, а сръбската — в община Босилеград, Пчински окръг.

География[редактиране | редактиране на кода]

Село Жеравино е разположено на границата с Република Сърбия и Република Северна Македония (пирамида №106). Намира се в най-северозападната част на Географската област Каменица - в ъгъла, където българската граница прави т. нар. лакът. Оттук на североизток започва Чудинската планина.

Селото е на пътя за Враня, местностите през Турско били опасни, селяните-дервенджии охранявали прохода и имали право да носят оръжие. За тази си дейност били освободени от някои данъци , а селото придобило статут на дервенджийско. Затова към 1866 г. селото е било сравнително голямо - 400 души.

Жеравино отстои на 33 км запад-северозападно от гр. Кюстендил. Това е най-отдалеченото село от града в Географска област Каменица. То е гранично село, единственото в района, на което землището граничи с две държави - Р Сърбия и РС Македония. Дължината на границата с РС Македония е около 3 км, а с Р Сърбия - 4,6 км. След Ньойския договор /1919/ две махали от с. Жеравино - Горна махала /най-голямата/ и Егълска остават в пределите на тогавашното Сръбско--Хърватско - Словенско Кралство с голяма част от землището. Тук Международна комисия идва на 3 ноември 1920 г., в 10,22 ч преди обед и побива кола на Ньойската граница в местността Градище , хребета Каназирица /1335 м/. Това става автоматично най-западната точка на България. Тази граница изключително много затруднява местното население, което я нарича "Черната граница". На селяните се разрешавало да си обработват имотите в Сръбско, само когато са показвали документ - "прелазница". Притежавал го е всеки имащ земя оттатък границата при положение, че си е платил данъка в община Бистър, където се е числил имота. През 1949 г., когато отношения се изострят, хората окончателно изгубват имота си, което засилва изселническия процес.

Жеравино, и по-специално неговата Горчилска махала, е най-западното населено място в Република България.

Доскоро се смяташе, че най-западната точка на България е в местността Градище на хребета Каназирица, където е тристенната гранична пирамида между трите държави - Р България, Р Сърбия и РС Македония. Това е пирамида №106 по старата номерация, а по новата номерация - пирамида №456. В някои публикации се пише, че близките връх Китка или Шулеп камък са най-западните точки, но това не е точно. Те се намират съответно на 900 м югоизточно и на 750 м северозападно от горецитираната пирамида. От 2014 г. насам са извършени по-прецизни измервания и от Националния статистически институт е обявено, че най-западната точка на България се намира в Западна Стара планина, на около 3 км южно от в. Връшка чука /692 м/ в землището на село Киреево, в местността "Затворническа поляна" /463 м/, при гранична пирамида по старата номерация 402, а по новата - 160 и е на около 200 м по-западно от точката при с. Жеравино. Нова и стара номерация на пирамидите, защото преди Македония да се обяви за независима държава /1991/, номерацията на тогавашните НРБ и СФРЮ започваше от връх Тумба и завършваше при устието на р. Тимок. След тази година номерацията от Тумба до тристенната пирамида при село Жеравино се запази от 1 до 106, а номерацията между РБ и РС започна от устието на р. Тимок и завърши на тристенната пирамида при с. Жеравино. Така че пирамида 106 и 456 е една и съща - тристенна пирамида висока 2 м.

Името на с. Жеравино е прилагателно от името на птицата жерав. При сезонните си прелитания жерави са кацали в мочурището и блатото, които обхващат голяма част от местностите Горно и Долно поле.

Някои стари хора са казвали, че след опожаряването на селото от турците през една нощ, то било превърнато в жарава /жар/.

Климатът е умерен, преходно- континентален с полупланински характер.

Селото е разпръснат тип и е образувано от 5 махали:

  • Дюлгерска,
  • Радевска,
  • Чергарска,
  • Горчилска - най-западната махала
  • Папрадска.

През годините селото на територията на България принадлежи към следните административно-териториални единици: община Бобешино (1883-1934), община Долно село (1934-1978), към кметство Бобешино от Гюешевска селищна система (1978-1983), към кметство Бобешино от Гърлянска селищна система (1983 – 1987). След разтурянето на селищните системи и в момента, село Жеравино е към кметство Бобешино от община Кюстендил и се обслужва от кметски наместник, който отговаря за няколко села в района..[2]

Население[редактиране | редактиране на кода]

Година 1880 1900 1926 1934 1946 1956 1965 1975 1978 2001 2010 2020
Население 375 420 302 286 239 147 44 20 14 10 1 0

История[редактиране | редактиране на кода]

Няма запазени писмени данни за времето на възникване на селото. Останките от антично и средновековно селище свидетелстват, че районът е населяван от дълбока древност.

Село Жеравино е старо средновековно селище, регистрирано в османски данъчен регистър от 1570-1572 г. под името Жеравино, с 20 християнски домакинства и 15 ергени. Има статут на дервенджийско село.

В началото на 20 век землището на селото включва 3484 дка ниви, 676 дка естествени ливади, 607 дка мери, 1179 дка гори и др. и се отглреждат 1126 глави дребен и 316 глави едър добитък.

Основен поминък на селяните са земеделието и животновъдството. Развити са домашните занаяти, има бакалница и кръчма.

През 1893 г. е построена църквата „Свети Георги“

Селото има начално училише в края на XIX в. в частни къщи. Нова училищна сграда е построена през 1938 г. Закрито е през 1960 г.

Децата учат в прогимназиите в Бобешино или Долно село, където са били на седмичен пансион.

През 1943 г. в селото се отглеждат 3532 овце, 97 кози, 412 говеда, 130 коня, 136 свине и 646 птици. През 1938-1943 г. в местността „Вели връх“ са залесени 28 дка с акация, бял и черен бор, през 1947-1949 г. в местността „Женско присое“ са залесени 220 дка.

През 1957 г. заедно със селата Бобешино, Коприва и Црешньово е учредено ТКЗС „Граничар“. Селото е към ДЗС Кюстендил, филиал Долно село от 1960 г.; от 1963 г. - към ДЗС Раненци, от 1971 г. - към АПК Кюстендил, което от 1979 г. е в състава на АПК „Румяна войвода“ - с. Гърляно. След 1991 г. следва ликвидация и връщане земята на бившите собственици, разпродажба на имуществото на колективните стопански форми, раздаване на нищожни дивиденти, след което обработваемите площи запустяват.

Селото е електрифицирано (1981).

За вода се използват местни извори и чешми.

През последните десетилетия церовата гора и овошките са нападнати от лишеи.

Увеличават се популациите на диви свине, които преорават запустялата земя и дворовете на напуснатите къщи.

Активни миграционни процеси.

Те започват след Освобождението и особено след Ньойския договор.

Село Жеравино в Сърбия[редактиране | редактиране на кода]

Население
Година 1948 1953 1961 1971 1981 1991 2002 2011
Население 178 176 152 152 68 34 24 16
Етнически състав (2002)
Народност българи сърби македонци
% от населението 76,20 % 19,04 % 4,76 %

Религии[редактиране | редактиране на кода]

Село Жеравино принадлежи в църковно-административно отношение към Софийска епархия, архиерейско наместничество Кюстендил. Населението изповядва източното православие.

Исторически, културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Църквата „Свети Георги“ - с. Жеравино
  • Църква „Свети Георги“. Построена е през 1893 г. Сега близо до църквата минава граничната бразда с Република Сърбия. Църквата представлява трикорабна псевдобазилика, с два реда от по две колони, съединени с арки, разделящи корабите. Северната и южната стена са удължени на запад, съединени с аркада от две колони, поддържащи и отделението за хора. Над средния кораб има четири слепи купола, а страничните кораби са с плоски тавани с дъсчена общшивка. Иконостасът е с дъсчена направа без резба, изпълнен с растителни орнаменти, с изключение на олтарните двери и кръста, които са резбовани. Иконите и стенописите са рисувани от живописеца Евстатий Попдимитров от село Осой, сега в Северна Македония.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

  • Събор на празника на Свети Йоаким Осоговски.
  • От края на първото десетилетие на ХХI в., в края на август, до църквата се провежда Международен събор "Краище". В него участват българи, хора от Р Сърбия и по-рядко от РС Македония.
  • След 2010 г. ,ежегодно през средата на октомври, се провежда Международна туристическа среща при тристенната пирамида. Събират се и прекарват няколко часа при задушевна обстановка няколкостотин
  • туристи от България, Р Сърбия и РС Македония. По време на епидемията от COVID -19, съборът и срещата не се състояха.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Захариев, Йордан. Каменица, София, 1935 г., МСбLX, с.283-287;
  • Соколоски, Методија. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери от XVI век за Ќустендилскиот санџак. т.V, кн.I, Скопије, 1983 г., с.28 и 155-156;
  • Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд. БАН., с.221;
  • Чолева-Димитрова, Анна М. – Селищни имена от Югозападна България: Изследване. Речник. София, 2002, изд. Пенсофт.с.88 и 126;
  • Генадиева, Венета и Чохаджиев, Стефан – Археологически паметници от Кюстендилско. Част II. Археологически паметници от Каменица., Велико Търново, изд. Фабер, 2003 г., с.21-22;
  • Тикварски, Любен. В пазвите на три планини. Географско-историческо проучване на 40 села от Кюстендилско, Кюстендил, 2009 г., изд. Читалище Зора-Кюстендил, с.99-102;
  • Анастасов, Благой. Същинска Каменица. Издание за миналото и настоящето на Географска област Каменица, Кюстендилско. София, 2011 г., стр.194-200.
  • Анастасов, Благой. Геоложки обект "Осогово". София, 2019 г., стр. 159

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]