Заговор от 20 юли

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Валкирия.

Заговор от 20 юли
Bundesarchiv Bild 146-1972-025-10, Hitler-Attentat, 20. Juli 1944.jpg
Конферентната зала на Вълчата бърлога след експлозията.
Информация
Период 20 юли 1944 г.
Място Растенбург, Източна Прусия
Резултат

Адолф Хитлер оцелява след бомбата с малки наранявания

  • Опита за военен преврат е потушен за по-малко от 5 часа
  • Победа за НСДАП и преследване на заговорниците
Воюващи страни
Flag of the NSDAP (1920–1945).svg НСДАП Flag of the NSDAP (1920–1945).svg Заговорници
Жертви и загуби
4 убити, 13 ранени 4980 екзекутирани/извършили самоубийство от ок. 7000 арестувани
Заговор от 20 юли в Общомедия

Заговорът от 20 юли (наричан също операция „Валкирия“) е неуспешен опит за държавен преврат в Германия, включващ и опит за убийство на Адолф Хитлер на 20 юли 1944 г.

Извършен е от офицери от Вермахта, водени от полковник Клаус фон Щауфенберг. В заговора участват Лудвиг Бек, Карл Гьорделер, Алфред Делп, Ервин фон Вицлебен, адмирал Вилхелм Канарис и много други. Възможно е и участието на фелдмаршалите Ервин Ромел и Гюнтер фон Клуге, които са принудени да се самоубият след атентата. Операцията за покушението на Адолф Хитлер е имала кодово наименование операция „Валкирия“.

Заговорници[редактиране | редактиране на кода]

До лятото на 1944 г. Гестапо затваря заговорниците. Когато Щауфенберг изпраща на Трескок послание чрез лейтенант Хайнрих Граф фон Льондорф-Щайортет, питащо дали има причина, неполитическа да се опита да убие Хитлер, отговорът на Трескок е: "Трябва да се направи опит за убийство, дори и да не е успешен, трябва да предприемем действия в Берлин, защото практическата цел вече не е от значение, но това, което сега има значение е, че германското съпротивително движение трябва да се покаже пред очите на света и на историята, нищо друго не е от значение."

Химлер има поне един разговор с известен опозиционер, когато през август 1943 г. пруският финансов министър Йоханес Попиц, който участва в мрежата на Гьоделер, му предлага подкрепата на опозицията, ако направи стъпка да замести Хитлер и да осигури край на войната. Нищо не произлиза от тази среща, но Попиц не е арестуван веднага (въпреки че по-късно той е екзекутиран към края на войната), а Химлер очевидно не прави нищо, за да проследи мрежата на съпротивата, която знае, че работи в държавната бюрокрация. Възможно е Химлер, който до края на 1943 г. е наясно, че войната е пред провал, позволява да продължат дейността си, знаейки, че ако успеят, той ще бъде приемник на Хитлер и след това може да доведе до мирно споразумение.

Попиц не е сам в начинанието си да направи Химлер като потенциален съюзник. Генерал фон Бок посъветва Трескок да потърси подкрепата му, но няма доказателства, че го е направил. Гьорделер очевидно също така е в непряк контакт с Химлер.

Конспираторите предварително си разпределят постовете в правителството, което трябва да се образува след убийството на Хитлер. Поради провала на заговора то никога не се появява, а повечето от неговите членове са екзекутирани. Следните лица е трябвало да бъдат в правителството към юли 1944 година[1]:

В дните до опита на Щауфенберг[редактиране | редактиране на кода]

Растенбург, 15 юли 1944 г. Щауфенберг вляво, Хитлер и Вилхелм Кайтел вдясно. Човекът, който се ръкува с Хитлер, е генерал Карл Боденщат, който е сериозно ранен 5 дни по-късно от бомбата на Щауфенберг.

1-6 юли 1944 г.[редактиране | редактиране на кода]

В събота, 1 юли 1944 г., Щауфенберг е назначен за началник на щаба на генерал Фром в централата на резервистите на Бендлерщрасе в центъра на Берлин. Тази позиция дава възможност на Щауфенберг да присъства на военните конференции на Хитлер, или във Вълчата бърлога в Източна Прусия, или в Берхтесгаден, и по този начин ще му се даде възможност, може би последната, да убие Хитлер с бомба или пистолет. Междувременно са спечелени нови ключови съюзници. Сред тях са генерал Карл Хайнрих фон Стюлпнагел, германският военен командир във Франция, който ще поеме контрола в Париж, когато Хитлер бъде убит и се надяват, че ще преговаря за незабавно примирие с нахлуващите съюзнически армии.

Прекратени опити на 7, 14 и 15 юли 1944 г.[редактиране | редактиране на кода]

Планът е напълно подготвен. На 7 юли 1944 г. генерал Хелмут Щиф трябва да убие Хитлер на изложение на нови униформи в замъка Клесхайм край Залцбург. Щиф обаче не се чувства в състояние да убие Хитлер. Щауфенберг сега решава да направи и двете: да убие Хитлер, където и да е, и да ръководи заговора в Берлин.

На 14 юли Щауфенберг присъства на конференцията на Хитлер, носещ бомба в куфарчето си, но тъй като конспираторите решават, че Хайнрих Химлер и Херман Гьоринг трябва да бъдат убити едновременно, ако планираното задействане на операция Валкирия все пак има шанс да успее, в последната минута е отложено, защото Химлер не присъства. Всъщност, за Химлер е необичайно да присъства на военни конференции.

На 15 юли, когато Щaуфенберг отново заминава към Вълчата бърлога, това условие е отменено. Планът е Щауфенберг да постави куфарчето с бомбата в конферентната зала на Хитлер с таймер, да извини себе си от срещата и да излезе, да изчака експлозията, да се върне в Берлин и да се присъедини към другите заговорници. Операция Валкирия ще бъде активирана, армията на резервистите ще поеме контрола над Германия, а останалите нацистки лидери ще бъдат арестувани. Бек ще бъде назначен за временен държавен глава, Горделер ще бъде канцлер, а Витлебен ще бъде командир на въоръжените сили.

Отново на 15 юли, опитът е отменен в последната минута. Химлер и Гьоринг присъстват, но в последния момент Хитлер е повикан навън от стаята. Щауфенберг успява да вземе бомбата и да предотврати откриването й.

20 юли 1944 г.[редактиране | редактиране на кода]

Начало на операция Валкирия[редактиране | редактиране на кода]

Конферентната зала след бомбата.
Разпределение на жертвите (червено), бомбата (жълто) и Хитлер (синьо).

На 18 юли слухове достигат до Щауфенберг, че Гестапо знае за заговора и че може да бъде арестуван по всяко време - очевидно това не е вярно, но той има чувството, че времето изтича, и че следваща възможност да убие Хитлер може би няма да има. В 10:00 часа на 20 юли 1944 г., Щауфенберг отлита обратно за Вълчата бърлога за друга военна конференция на Хитлер, отново с бомба в куфарчето си.

Около 12:30 часа след началото на конференцията, Щауфенберг иска извинение да използва тоалетната в кабинета на Вилхелм Кайтел, където използва клещи, за да смаже края на детонатора, поставен в блок от взрив от 1 килограм, който е подготвен от Весел фон Фрейтаг-Лорингхон. Детонаторът се състои от тънка медна тръба, съдържаща меден хлорид, който ще отнеме около 10 минути, за да се задейства. Подготвен е бавно, поради рани от войната, които струват на Щауфенберг око, дясната му ръка и два пръста на лявата му ръка. Прекъснат от пазача, който почуква на вратата и го посъветва, че срещата трябва да започне, той не успява да захване втората бомба, която дава на помощника си, Вернер фон Хафтен.

Щауфенберг поставва бомбата с един грунд в куфарчето си и с несъзнателната помощ на майор Ернст Йон фон Фрайен влиза в заседателната зала, където са Хитлер и 20 офицера, като поставя куфарчето под масата близо до Хитлер.[2][3] След няколко минути Щауфенберг получава планирано телефонно обаждане и напуска залата. Предполага се, че полковник Хайнц Бранд, който стои до Хитлер, използва крака си, за да премести куфарчето настрани, като го избутва зад крака на масата, като по този начин неволно отклонва взрива от Хитлер, но причинява собствената си смърт и загубата на един от краката му, когато бомбата се взривява.

В 12:42 часа бомбата е взривена, като разрушава конферентната зала и убива стенограф.[4] Повече от 20 души са ранени, а трима офицери по-късно умират. Хитлер оцелява, както и всички останали, които са предпазени от крака на конферентната маса. Панталоните му са обгорени и разкъсани и той страда от пукнато тъпанче, както и повечето от останалите 24 души в стаята. Ако е бил използван вторият блок от взривните вещества, вероятно всички присъстващи е щяло да бъдат убити.

Бягство и връщане в Берлин[редактиране | редактиране на кода]

Войник показва панталонът на Хитлер, който е носил по време на експлозията.[5]

Щауфенберг е видян да напуска конферентната сграда от Курт Салтерберг, военен пазач, който не смята това за необичайно, тъй като понякога си заминава да събира документи. След това вижда "масивен" облак от дим, дървени парчета и хартия, а хора са изхвърлени през прозорци и врати.[6] Щауфенберг, след като е свидетел на експлозията и дима, погрешно приема, че Хитлер е наистина мъртъв. След това той се качва в кола с помощника си Вернер фон Хафтен и успява да блъфира през три контролни пункта, за да излезе от комплекса "Вълчата бърлога". След това Вернер фон Хефтен хвърля втората неподготвена бомба в гората, като потеглят за летище Растенбург, достигайки до него, преди да стане ясно, че Щауфенберг може да бъде отговорен за експлозията. Към 13:00 часа той е във въздуха с Heinkel He 111, подготвен от генерал Едуард Вагнер.[7][8]

Докато самолетът на Щауфенберг достига до Берлин около 16:00 часа, генерал Ерих Фелгибел, офицер във Вълчата бърлога, който е в заговора, звъни на "Бендлерблок" и казва, че Хитлер е оцелял от експлозията. В резултат на това, заговорът за операция Валкирия няма да има шанс да успее, след като офицерите от армията на резервистите разбират, че Хитлер е жив. Има повече объркване, когато авиокомпанията на Щауфенберг се приземява и той се обажда от летището, за да каже, че Хитлер е всъщност мъртъв.[9] Заговорниците не знаят на кого да вярват. Най-накрая в 16:00 ч. Олбрихт издава заповедта за мобилизиране на операция Валкирия. Генерал Фром обаче позвънява на маршал Вилхелм Кайтел и се уверява, че Хитлер е жив. Кайтел иска да знае къде се намира Щауфенберг. Това казва на Фром, че сюжетът е проследен до щабът му и че е в смъртна опасност. Фром отговоря, че той смята, че Щауфенберг е бил с Хитлер.[10]

Междувременно Карл-Хайнрих фон Стюлпнагел, военен губернатор на окупираната Франция, успява да разоръжи СД и СС и залавя повечето от своето ръководство. Той пътува до седалището на Гюнтер фон Клуге и го моли да се свърже със съюзниците, само за да бъде информиран, че Хитлер е жив. В 16:40 ч. Щауфенберг и Хафтен пристиат в "Бендлерблок". От Фром, вероятно да се защити, променя позицията си и се опитва да арестува Щауфенберг. Олбрихт и Щауфенберг го възпират с огнестрелно оръжие, а след това Олбрихт назначава генерал Ерих Хопенер да поеме задълженията си. По това време Химлер се е заел със ситуацията и издава заповеди за противодействие на мобилизирането на Олбрихт от операция Валкирия. На много места превратът върви добре, воден от офицери, които вярват, че Хитлер е мъртъв. Градски командир и конспиратор генерал Пол фон Хасе разпорежда на майор Ото Ернст Ремер, да охранява "Вилхелмщрасе" и да арестува министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс. Във Виена, Прага и много други места войските заемат офисите на НСДАП и арестуват офицерите от СС.

Неуспех на преврата[редактиране | редактиране на кода]

Около 18 часа командирът на военния район (Wehrkreis III) (Берлин), генерал Йоахим фон Кортцфлейш, е призован в "Бендлерблок"; той ядосано отказва заповедта на Олбрихт, продължавайки да крещи "Фюрерът е жив", арестуван е и държан под стража.[11] На негово място е назначен генерал Карл Фрайер фон Тюген, но се оказва незначителна помощ. Генерал Фриц Линдман, който трябва да направи прокламация пред германския народ по радиото, не успява да се появи и тъй като държи единственото копие, Бек трябва да работи по нов.[12]

Войници и Вафен-СС в Бендлерблок.

В 19:00 часа Хитлер е достатъчно добре, за да осъществява телефонни разговори. Той вика Гьобелс в Министерството на пропагандата. Гьобелс подготвя Хитлер да говори с майор Ремер, командир на войските около министерството. След като го уверява, че е жив, Хитлер нарежда на Ремер да си възвърне контрола върху Берлин. Майор Ремер нарежда на войниците си да заобиколят и да запечатат Бендлерблок, но да не влизат в сградите.

Тъй като Ремер отново възвръща контрола над града и разказва, че Хитлер е все още жив, толкова по-малко решителни стават членове на конспирацията в Берлин. В Бендлерблок избухват боеве между офицери, които подкрепят и се противопоставят на преврата, а Щауфенберг е ранен. До 23:00 часа Фром отново взима контрола, надявайки се с ревностна лоялност да се спаси. Бек, осъзнавайки, че ситуацията е безнадеждна, се застрелва - първият от многото опити за самоубийство през идните дни. На пръв поглед Бек само сериозно се ранява - той е застрелян на вратата и убит от войници. Фром свиква импровизиран военен съд, състоящ се от него, и осъжда Олбрихт, Щауфенберг, Хафтен и друг офицер, Албрехт Мерц фон Кюрнхайм на смърт. В 00:10 часа на 21 юли те са екзекутирани в двора навън, вероятно за да им се попречи да разкрият участието на Фром.[13] Други също ще бъдат екзекутирани, но в 00:30 ч. служителите на СС, водени от Ото Скорцени, пристигат и забраняват по-нататъшни екзекуции. Първоначалната заповед, дадена от Хитлер на Ремер, е да залови живите заговорници.

Филми[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. The list of proposed appointments from The History of German Resistance 1933-1945 p. 367
  2. Hoffman, Peter. The History of the German Resistance, 1933–1945. McGill-Queen's Press, 1996. ISBN 0-7735-1531-3.
  3. Thomsett, Michael C.. The German Opposition to Hitler: The Resistance, the Underground, and Assassination Plots, 1938–1945. McFarland, 1997. ISBN 0-7864-0372-1.
  4. Spiegel.de
  5. Galante, Pierre. Operation Valkyrie. Harper and Row, 1981
  6. Germany remembers the plot to kill hitler at dw. Retrieved 22 July 2015
  7. Gitta Sereny. Albert Speer His Battle With The Truth. Picador, 9 August 1996. ISBN 0330346970.
  8. Martin A. Allen. Himmler's Secret War: The Covert Peace Negotiations of Heinrich Himmler. Robson Books, 2005. ISBN 1861058896.
  9. Kutrz, Harold, July Plot in Taylor 1974, p. 227.
  10. Galante, pp. 11–12
  11. Hoffman, Peter. The History of the German Resistance, 1933–1945, p. 426.
  12. Fest, Plotting Hitler's Death, pp. 270, 272.
  13. Taylor 1974, p. 227.