Тимошка буна

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Зайчарска буна)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Тимошка буна
Knjazevac.JPG
Информация
Период1883 г.
МястоТимошко, Източна Сърбия

Тимошката или Зайчарската буна (на сръбски: Тимочка буна или Timočka buna) е селски бунт в Тимошко, Източна Сърбия, организиран в 1883 година от Народната радикална партия.

Причини[редактиране | редактиране на кода]

Бунтът е предхождан от продължително противопоставяне между радикалите, борещи се за демократично преустройство на бюрократичната система в Сърбия, и крал Милан Обренович, който се опитва да укрепи властта си.[1][2] Радикалната партия печели категорично изборите за Скупщина на 7 септември 1883 година, с което предизвиква падането на напредняшкото правителство на Милан Пирочанац.[3] Вместо да даде мандат на партията с най-много депутати, на 21 септември кралят назначава чиновническо правителство начело с Никола Христич (вътрешен министър от времето на княз Михаил Обренович). Христич закрива заседанията на Скупщината още преди тя да е започнала работа по същество и разпорежда разоръжаване на селяните в изпълнение на решената от напредняците военна реформа, която предвижда премахване на народното опълчение и увеличаване на постоянната редовна армия.[4]

Ръководството на Радикалната партия схваща тези действия като подготовка за държавен преврат и отмяна на Конституцията от 1869 година, която гарантира, макар и ограничени, права на парламента. След суспендирането на Скупщината то решава да окаже въоръжена съпротива на всеки подобен опит от страна на краля.[5]

Развой[редактиране | редактиране на кода]

Размириците възникват в последните дни на септември, когато властите в Църноречкия окръг се опитват да изземат пушките на селяните. На съпротивата на местните жители властите отговарят с арести. До ескалация се стига на 18 октомври, когато бунтовници щурмуват затвора в град Болевац и освобождават арестуваните. В следващите дни бунтът се разширява към Сокол баня и Зайчар. На 26 октомври е сформиран временен въстанически комитет в Княжевац, който организира по-малки комитети по места на мястото на отстранената законна администрация.[6] Начело на бунта са Маринко Ивкович, Любомир Дидич, Аца Станоевич и други дейци на Радикалната партия.[7] Броят на последователите им достига 15 000 души.[8]

Крал Милан реагира на събитията, като обявява военно положение във въстаналите райони и отменя законите за свобода на печата и събранията.[9] През нощта на 25 срещу 26 октомври са арестувани намиращите се в Белград членове на главния комитет на Радикалната партия (с изключение на Никола Пашич, който часове по-рано се прехвърля на австрийска територия в Земун и от там във Видин).[10] Преди бунтът да достигне Морава, в Тимошко е изпратена малобройна, но снабдена с оръдия и дългобойни пушки редовна войска начело с генерал Тихомил Николич. Благодарение на превъзходството си над по-слабо въоръжените селяни, в рамките на седмица тя усмирява района. При Честобродица, Банска клисура и Вратарница бунтовниците се опитват да окажат отпор, но са пръснати. Водачите им са изловени или бягат през границата в България. На 1 ноември армията възстановява реда и във въстаналия Алексинац.[11][12]

Последици[редактиране | редактиране на кода]

Непосредствено след края на размириците в Зайчар е учреден военен съд, пред който са изправени стотици действителни и предполагаеми участници в бунта. Издадени са 94 смъртни присъди, от които са изпълнени 20. (Част от осъдените са избягали от страната, на други присъдите са заменени с по-леки.) Над 600 души са осъдени на принудителен труд или затвор.[13]

На смърт са осъдени трима от водачите на Радикалната партия – Никола Пашич (който обаче е избягал в България заедно с десетки други радикали), Пера Тодорович и Раша Милошевич (кралят заменя присъдите на последните двама с 10 години затвор).[13]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Djordjević, Dimitrije. The 1883 Peasant Uprising in Serbia. In: Balkan Studies, Vol. 20, No. 2. 1979. с. 237 – 238. Посетен на 30 януари 2018.
  2. Jовановић, Слободан. Влада Милана Обреновића. Књига 3. Београд, Геца Кон (онлайн: Дигитална Народна библиотека Србиjе), 1934. с. 103 – 104. Посетен на 30 януари 2018.
  3. Jовановић 1934, с. 111 – 112.
  4. Jовановић 1934, с. 115, 118 – 119.
  5. Djordjević 1979, с. 238 – 239.
  6. Djordjević 1979, с. 240 – 242.
  7. Jовановић 1934, с. 124 – 125.
  8. Djordjević 1979, с. 241.
  9. Djordjević 1979, с. 243 – 244.
  10. Jовановић 1934, с. 121 – 122.
  11. Djordjević 1979, с. 244 – 245.
  12. Jовановић 1934, с. 126 – 128.
  13. а б Jовановић 1934, с. 129.