Закон за национална мобилизация

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Жени, заети в самолетостроенето 1944 г.

Законът за национална мобилизация (на японски: 国家総動員法) е закон, предложен от министър-председателя Фумимаро Коное и приет от японския парламент на 24 март 1938 г.

Целта на закона е да се мобилизира Японската империя в индустриално и политическо отношение с цел спечелването на войната с Китай, където са разположени голям брой японски войници и тяхното материално обезпечаване налага увеличаване на производството на храни, дрехи и военни материали.

Законът за национална мобилизация се състои от петдесет точки, свързани с контрола върху гражданските организации (включително профсъюзите), национализацията на стратегически отрасли, контрол върху цените, хранителни дажби и преминаването на вестниците и други медии под държавно управление.[1] Този закон предоставя на правителството възможността за гласуване на неограничен бюджет за финансирането на военното производство и компенсиране на индустриалците заради загубите, предизвикани от мобилизацията. Клаузите, свързани с държавните правомощия могат да се разделят на 6 групи:

  • Общи трудови взаимоотношения – наемането на персонал, сътрудничество свързано с общата мобилизация, общи условия на заетост – уволнение, формиране на възнаграждението, превенция и разрешаване на трудови спорове и предотвратяване на стачни действия.
  • Контрол над ресурсите – производство, разпределение и използване.
  • Финансов и капиталов контрол – сливане и разделяне на дружества, обща капиталова политика, набавяне на облигации, счетоводство и контрол, разпределяне на инвестиционни излишъци.
  • Картели – споразумения, създаване на индустриални сдружения, и задължително участие в тях
  • Формиране на цените на стоките, застраховките, пощенски разходи и размер на наемите
  • Контрол над изразяване на позиции в печатните издания[2]

Според клаузите от пета група относно разпределението на ресурсите, стратегическите материали се разпределят приоритетно за нуждите на военните като след това се насочват за правителствени, експортни и частни нужди. Това се отнася в най-голяма степен за мунициите. Също на частния сектор се забранява търговията със стратегически материали (стомана, цинк, гума, вълна, мед и олово).[3]

По време на разискването на закона през януари 1938 г., някои депутати се обявяват против него и го обявяват за неконституционен, но заради натиска от страна на военните, той влиза в сила окончателно през май 1938 г. Освен този закон, министър Фумимаро Коное прокарва и допълнителна разпоредба за трудова повинност в служба на държавата (国民徴用令) през 1939 г. Тя дава власт на правителството да набра цивилни работници за стратегическите и военни отрасли, с изключение на хората с физически и умствени увреждания. Програмата е под ръководството на социалното министерство и засяга повече от 1 600 000 мъже и жени, а 4 500 000 работници са преквалифицирани за наборници (което означава че нямат право да напуснат работа). Това се случва според закона за национална трудова мобилизация.

На 20 декември 1945 г., и двата закона са премахнати от американските окупационни власти след капитулацията на Япония.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Pauer, Japan's War Economy, pp.13
  2. 古川隆久 『昭和戦中期の議会と行政』 吉川弘文館、2005年、9頁。ISBN 4-642-03771-3
  3. 遠山茂樹・今井清一・藤原彰『昭和史』[新版] 岩波書店 〈岩波新書355〉 1959年 160-161

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Pauer, Erich (1999). Japan's War Economy. Routledge. ISBN 0-415-15472-3. Sims, Richard (2001)
  • Japanese Political History Since the Meiji Renovation 1868-2000. Palgrave Macmillan. ISBN 0-312-23915-7