Закон на Харди-Вайнберг

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Според закона на Харди-Вайнберг в идеална популация[1] съотношението между генотиповете остава непроменено с течение на поколенията.

В един локус с два алела, например и , с честоти съответно и , разпределението на честотите на генотиповете , и e . Тъй като честотата на е , тогава честотата на генотип е . Аналогично честотата на е . Сумата от честотите на трите възможни генотипа е единица: . Както е посочено по-горе, този закон е валиден напълно само в „идеална“ популация, която трябва да отговаря на редица ограничаващи допускания: да е безкрайно голяма, в нея да не действа отбор, да няма мутации, поколенията да са неприпокриващи се, локусът да е автозомен, индивидите в популацията да са диплоидни и пр.

Когато при дадена честота на алелите, изчислената честота на генотиповете съвпада с очакваната според закона на Харди-Вайнберг, тогава се казва, че популацията е в равновесие и честотите на алелите и генотиповете не се променят в следващите поколения.

Законът на Харди-Вайнберг е формулиран първоначално за един локус с два алела, но скоро след това валидността му е доказана и за локус с повече ( на брой) алели.

Обобщения[редактиране | редактиране на кода]

Цялостно обобщение[редактиране | редактиране на кода]

За различни алели в -плоиди, тенотипните честоти при равновесието на Харди-Вайнберг се представят при индивидуални условия чрез многочленното развитие на :

Източници и бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Под това се разбира тя да е достатъчно голяма, да е без действие на отбор спрямо разглеждания ген, без възникване на нови алели на гена в резултат на мутации и без асортативно кръстосване по този ген.