Захарий Зограф

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Захарий Зограф
български художник
Автопортрет, преди 1853 г.
Автопортрет, преди 1853 г.
Роден
Починал
14 юни 1853 г. (42 г.)
Националност Флаг на България България
Учители Димитър Зограф
Захарий Зограф в Общомедия

Заха̀рий Христович Зогра̀ф е български живописец от Самоковската художествена школа. Син е на зографа Христо Димитров. Учи рисуване и при своя брат Димитър Зограф, с когото сътрудничи до към 1832 г., след което започва да работи самостоятелно. През 1841 г. се жени в Самоков за Катерина Хаджигюрова. Умира в разцвета на силите си от тиф.

Най-ранната подписана икона на Захарий датира от 1829 г., когато той е бил едва на деветнадесет години.[1] По-късно художникът рисува икони за черквите „Св. Константин и Елена“ (1836) и „Св. Петка“ (1837) в Пловдив и „Св. Богородица“ в Копривщица (1837 и 1838), в Мулдавския (1837), Горноводенския (1838), Плаковския (1845), Долнобешовишкия (1845), Преображенския (1851), Соколския и други манастири. Негови са и значителен брой стенописи: в църквите „Св. Никола“ (1840) и „Св. Архангели“ (1841) на Бачковския манастир, в част от главната църква на Рилския манастир (1844), в църквите на Троянския (1847 – 1848) и Преображенския (1849) манастир. През 1851 – 1852 г. той работи на Атон, изписва външния притвор на главната църква в Лаврата на Св. Атанасий (1852) и рисува икони за конака на Зографския манастир в Карея (1853).[2]

Захарий Зограф е основоположник на българската светска живопис. Той е един от малкото иконописци, които внасят битови елементи в църковното изкуство. Стенописите му от 1840, 1848 и 1849 г. включват автопортрети. В Националната художествена галерия (сега „Квадрат 500“) се пазят негов собствен портрет (недатиран) и портрет на Неофит Рилски (1838) с маслени бои.[3] Той оставя след себе си и голям брой рисунки на хартия, непревърнати в завършени произведения. Националната художествена галерия, Институтът за изследване на изкуствата при БАН и музеят в Самоков притежават десетки негови скици с туш и акварел, копирки за икони, орнаментални рисунки, прерисовки на антични фигури, етюди (от натура) на хора и пейзажи (напр. „Бачковският водопад“, „Бряст“, „Аязмото при Кукленския манастир“, „Романтичен пейзаж“). В писма до своя някогашен учител (от самоковското училище) Неофит Рилски Захарий изразява желание да следва в Художествена академия в Санкт Петербург (1838) и съобщава, че в Пловдив взимал уроци по живопис от „двамина майсторе француски зографе“ (1841).[4]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. И. Гергова и др. Християнско изкуство в Националния археологически музей – София: каталог. С., 2012, № II.271.
  2. Енев, М. Захарий Зограф на Атон. С., 2011.
  3. Иванова, Б. Портретът през Българското възраждане, С., 2001, 13, 38 – 39. Вж. и Ждраков, З. Една новооткрита творба на Захарий Зограф. – Изкуство, 7, 1986, 46 – 48.
  4. Огойска, М. (ред.) Междуписания: Захарий Хр. Зограф – Неофит П. П. Рилски. С., 2010, 141, 211.

Изследвания[редактиране | редактиране на кода]

  • Захариев, В. Захарий Христович Зограф: художник възрожденец 1810 – 1853. С., 1957.
  • Мавродинов, Н. Изкуството на Българското възраждане. С., 1957, 210 – 224.
  • Василиев, А. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. С., 1965, 330 – 394.
  • Свинтила, В. Икони от Самоковската школа. С., 1979, 46, 62 – 63, 69 – 70, 73, 76 – 79, 81 – 91.
  • Рошковска, А. Захари Зограф: Подписваше се „българин“. Стара Загора, 1994
  • Москова, Св. Зографии Захариеви у Филибе: изложба по повод 150 години от смъртта на Захарий Зограф 1853 – 2003. Пловдив, 2002.
  • Огойска, М. (ред.) Междуписания: Захарий Хр. Зограф – Неофит П. П. Рилски. С., 2010.
  • Митрева, Н., Л. Николов, Захари Христович Зограф. Самоков, 2010.
  • Соколова, Д. (ред.) Захари Зограф 1810 – 1853: каталог на изложба. С., 2010.
  • Вълкова, М. Маслената техника в творчеството на Захарий Зограф. – Проблеми на изкуството, 43, 2010, бр. 4, 18 – 30.
  • Русева, Р. Зографски наръчник на Захари Зограф (НАИМ no. 11): съдържание и приложение. – Проблеми на изкуството, 43, 2010, бр. 4, 9 – 14.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]