Ивайло

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Ивайло.

Ивайло
цар на България
Лични данни
Управление 1278-1279
Роден
Починал
Предшественик Константин Асен
Наследник Иван Асен III
Семейство
Брак Мария Палеологина
Ивайло в Общомедия
Въстанието на Ивайло

Ива̀йло е български цар в периода 1278-1279 година.

Византийските автори наричат Ивайло с прякорите Лахана и Бърдоква. Думата „лахана“ произлиза от гръцкото „λαχανον“, което означава „зеле“, в някои случаи „кисело зеле“. Този прякор на Ивайло е свързан и с друг – Кордокувас, който произлиза от думата „бърдоква“маруля, зеле. Според някои автори с прякорите Лахана и Бърдоква Ивайло е назоваван от аристократите, поради факта, че се е хранел предимно със зеле и маруля: „само с хляб и диви зеленчуци“ (Георги Пахимер). Истинското му име е известно благодарение на една приписка в Свърлижкото евангелие от 1279 г.

За произхода на Ивайло има предположение, че е от най-бедните слоеве на населението.

Въстанието на Ивайло[редактиране | редактиране на кода]

Постоянните нашествия на татарите през 60-те и 70-те години на XIII век довеждат българското население до отчаяние. Цар Константин I Тих Асен (1257-1277) е неспособен да защити държавата и поданиците си. Това дава възможност на Ивайло да оглави народното недоволство и да стане водач на въстание, което започва през пролетта на 1277 г. През лятото на същата година Ивайло се изправя срещу монголо-татарите от Златната орда. Той успява да разгроми няколко татарски дружини, което му носи още по-голяма известност. За кратко време успява да прочисти страната от татарските банди и така все повече области преминават на негова страна и го признават за цар. В края на 1277 г. се състои битка между Ивайло и цар Константин Тих. Царската войска е напълно разгромена, а самият цар – посечен от Ивайло.

Византийският император Михаил VIII Палеолог вижда възможност да се възползва от положението в България. Той желае българският престол да се заеме от по-слаб владетел, който да бъде под негово влияние, затова решава да подкрепи сина на цар Мицо Асен (1256-1257), когото провъзгласява за цар под името Иван Асен III и жени за своята дъщеря Ирина Палеологина. Когато царица Мария, съпругата на Константин Тих, научава за това, тя взема решение да предложи на Ивайло брак и съответно българския престол. Така Ивайло влиза в Търново и през пролетта на 1278 г. става законен български цар.

Цар на българите[редактиране | редактиране на кода]

Обстоятелствата принуждават Ивайло да воюва на два фронта – срещу ромеите и срещу татарите. Първоначално удържа победи срещу ромейските войски на юг през лятото и есента на 1278 г. После потегля срещу татарите, но е принуден да се защитава в крепостта Дръстър. Обсадата продължава 3 месеца, а в Търново плъзва слух, че Ивайло е загинал. Търновските боляри отварят вратите на столицата пред Иван Асен III и съпровождащата го византийска войска (началото на 1279 г.). Неочаквано обаче Ивайло се появява пред Търново. В отговор на това в България навлиза 10-хилядна византийска войска. На 17 юли 1279 г. Ивайло изненадващо връхлита върху ромейския стан край Девня. Ромеите са напълно разгромени. Иван Асен III бяга от столицата, а болярите избират за цар деспот Георги I Тертер (1280-1292).

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

Войните обаче продължават прекалено дълго и селяните започват да напускат Ивайло. В променената обстановка след възцаряването на Георги I Тертер цар Ивайло отива в двора на татарския хан Ногай, който се е намирал в крепостта Исакча на Дунавската делта, с молба за помощ. В стана на хана идва и Иван Асен III, също търсейки съдействие. Отначало Ногай протака нещата, но подтикнат от византийската дипломация по време на един пир заповядва да посекат Ивайло.

Лъжеивайловци[редактиране | редактиране на кода]

По-късно с името Ивайло си служат двама „лъжеивайловци“, които вдигат населението в Тракия и дори в Мала Азия против настъпващите османски турци.

Първият от тях се появява в Константинопол през 1294 г. За него споменава Георги Пахимер. Тъй като цар Ивайло е сред малцината в тогавашния свят, постигнали победи над татарите, споменаването на неговото име правело силно впечатление на съвременниците и неговото появяване се оказва истинска сензация в столицата на Византия[1]. В същата година император Андроник II Палеолог организира кампания срещу турците в Мала Азия, които вече притесняват сериозно империята. Както посочва Пахимер този Псевдо-Лахана твърди, че ако императорът даде съгласието си, ще извърши велики дела срещу враговете. Първоначално самозванецът е арестуван, но силното недоволство на населението на Константинопол принуждава Андроник да го освободи, още повече, че както посочва Георги Пахимер той „изглеждал страшен за враговете и полезен за изпадналите в беда ромеи“. Императорът дава благоволението си Лъже-Ивайло да бъде прехвърлен на малоазийския бряг и да потегли с привържениците си срещу бейлика на Осман I[2]. В редиците на Лъже-Ивайло се стичат многобройни доброволци, сред които орачи, пастири и др., всички те вярват в мисията му да спре нашествениците турци. Пахимер разказва:„Изглеждаше като че ли целият свят е тръгнал с него...“ Явно стреснат, императорът отказва да въоръжи тази стихийна тълпа и нарежда Лъже-Ивайло отново да бъде арестуван, с което приключва всичко. Интересно е да се отбележи, че според сведенията при появата си в Константинопол този Лъже-Ивайло води със себе си отряд българи[3].

Около десет години по-късно през 1304-1305 г. се появява втори Лъже-Ивайло. Той отново е от български произход, представя се със собственото си име Иван и с прякора Свинепаса (на гръцки Хировоскос), и твърди, че е участвал в „някои войни в България“[4]. Той води дружина от 300 мъже с лъкове и боздугани и предлага помощта си на император Михаил IX Палеолог отново срещу турците. Този Лъже-Ивайло също е пратен в затвора, но се спасява като се позовава на средновековното право на убежище в една константинополска църква. След това събира отново хората си, преминава морето и разкъсва турската обсада на крепостта Кенхрей при река Бююк Мендерес, обръщайки в бяг турците. Но силите на българина са малочислени и когато скоро след това пристигат турски подкрепления, Иван е пленен. Тъй като за него турците поискват откуп от 500 златни перпери, той помолва наблюдаващите от крепостните стени на Кехрей ромеи да ги платят, но те отказват, тъй като сумата е твърде голяма. Тогава Иван се обръща на български към отряда си, за да ги окуражи, но някои от ромеите, разбиращи български, издават на турците, че той отправя люти закани. Тогава турците „се уплашили за себе си и го убили, защото сметнали, че ако освободят неумолимия враг, откупът и печалбата нямало да струват нищо“ според разказа на Георги Пахимер[5]. Пак Пахимер предава и другата версия за съдбата на Иван, според която той успява да се спаси и се връща в балканските земи, където Михаил IX Палеолог му дава титлата „севаст“, и той воюва с отряд от 1000 души в района на Солун срещу съюзените турци и каталани[6].

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Карышковский, Петр О. Селянська вiйна у середьовiчнiй Болгарii. О возтании 1278-1280. – Працi Одеського державного унiверситету, 148, 1958, № 6, 147-160.
  • Петров, Петър. Въстанието на Ивайло, 1277-1280. С., 1968.
  • Горина, Людмила. Въстанието на Ивайло в съвременната историография. – В: Проблеми на българската историография след Втората световна война. С., 1973, 197-202.
  • Ангелов, Д., Гюзелев, В. и др. История на България в 14 т. T. III: Второ българско царство. С., 1982.
  • Пейчев, Атанас и колектив, 1300 години на стража. С., 1984.
  • Fine, John V.A., Jr., The Late Medieval Balkans, Ann Arbor, 1987.
  • Андреев, Йордан, Лалков, Милчо. Българските ханове и царе. Велико Търново, 1996.
  • Андреев, Й., Пл. Павлов. Ивайло.- Бележити българи, т. III, С., 2012, 74-83.
  • Балкански, Тодор. Българският цар Ивайло в светлината на езиковата археология. Велико Търново, 2005.
  • Димитров, Божидар. Митът за антифеодалното въстание на Ивайло. – В: Същият. 12 мита в българската история. С., 2005, 117-126.
  • Павлов, Пламен. Ивайло и Ногай (За българо-татарските отношения през 1277-1280 г.). – В: България, българите и Европа – мит, история, съвремие. Т. 3. Велико Търново, 2009.
  • Павлов, Пламен. Ивайло – "смелото сърце" на средновековна България. – LiterNet, 01.06.2010, № 6 (127); = В: “България, земя на блажени...” In memoriam Professoris Iordani Andreevi. Отг. ред. Иван Лазаров. Велико Търново, 2010.
  • Лазаров, Иван. Богоборецът Лахана/Ивайло. – В: “България, земя на блажени...” In memoriam Professoris Iordani Andreevi. Отг. ред. Иван Лазаров. Велико Търново, 2010.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Павлов, Пламен, Иван Тютюнджиев. Османските завоевания и „Държавата на духа“. Абагар, 2017. с. 32.
  2. Павлов, Пламен, Иван Тютюнджиев. Османските завоевания и „Държавата на духа“. Абагар, 2017. с. 33.
  3. Павлов, Пламен, Иван Тютюнджиев. Османските завоевания и „Държавата на духа“. Абагар, 2017. с. 34.
  4. Павлов, Пламен, Иван Тютюнджиев. Османските завоевания и „Държавата на духа“. Абагар, 2017. с. 38.
  5. Павлов, Пламен, Иван Тютюнджиев. Османските завоевания и „Държавата на духа“. Абагар, 2017. с. 40.
  6. Павлов, Пламен, Иван Тютюнджиев. Османските завоевания и „Държавата на духа“. Абагар, 2017. с. 40.
Константин Асен цар на България (1277 – 1280) Иван Асен III