Иванчевски правопис

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Иванчевският правопис е името, давано понякога[1] на първия официален български правопис, въведен с наредба на министъра на народното просвещение Тодор Иванчов през 1899 г. Той остава в сила до въвеждането на Омарчевския правопис през 1921, а през 1923, с известни изменения, е възстановен в основните си положения и действа до Комунистическата правописна реформа от 1945 г[1].

Основни положения[редактиране | редактиране на кода]

Иванчевският правопис, наричан понякога Дриновско-Иванчевски[1], е поправка на Дриновския правопис и се характеризира със:

  • представяне на звука [ъ] с буквите ъ и ѫ (голяма носовка), като различието се прави на етимологическа основа[1].
  • употреба на буквата ѣ (ят) на етимологическото ѝ място[1].
  • употреба на краесловни ерове[1].
  • синтактично правило за писане на пълен и кратък член[1].
  • писане на групите ър/ръ и ъл/лъ по североизточното произношение.
  • писане на глаголните окончания с а и я.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж Правописният въпрос след ОсвобождениетоИз историята на нашето езиково строителство, Л. Андрейчин
     Портал „Езикознание“         Портал „Езикознание          Портал „История на България“         Портал „История на България