Иванчевски правопис

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Иванчевският правопис е името, давано понякога[1] на първия официален български правопис, въведен с наредба на министъра на народното просвещение Тодор Иванчов през 1899 г. Той остава в сила до въвеждането на Омарчевския правопис през 1921, а през 1923, с известни изменения, е възстановен в основните си положения и действа до Комунистическата правописна реформа от 1945 г[1].

Основни положения[редактиране | редактиране на кода]

Иванчевският правопис, наричан понякога Дриновско-Иванчевски, е поправка на Дриновския правопис и се характеризира с/ъс:

  • Представяне на звука [ъ] с буквите „ъ“ и „ѫ“ (голяма носовка), като различието се прави на етимологическа основа.
  • Употреба на буквата „ѣ“ (ят) на етимологическото ѝ място, точно така както е в Дриновския правопис.
  • Употреба на краесловни ерове (-ъ, -ь).
  • Синтактично правило за писане на пълен и кратък член: пълен член (-ъ/-ь+тъ) се пише, ако съществителното/прилагателното извършва даденото действие (мѫжъ→мѫжътъ, конь→коньтъ,добъръ→добриятъ,...), а кратък член се пише, когато съществителното/прилагателното не извършва даденото действие (столъ→стола, царь→царя, красивъ→красивия,...).
  • Писане на групите ър/ръ и ъл/лъ по североизточното произношение.
  • Писане на отглаголна наставка -не (вместо дотогавашната -нье) и премахване на -ь вътре в думите (лозье→лозе, здравье→здраве, ...), освен обозначаването на мека съгласна преди „о“: соньо, миньоръ, ...
  • Писане на глаголните окончания с -а и -я, а не с -ѫ и -ѭ и премахване на „ѫ“, освен от корените на думите.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Правописният въпрос след ОсвобождениетоИз историята на нашето езиково строителство, Л. Андрейчин
     Портал „Езикознание“         Портал „Езикознание          Портал „История на България“         Портал „История на България