Иван Вазов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българския писател. За неговия племенник, политикът Иван Вазов, или други значения с това име вижте Иван Вазов (пояснение). За други личности със същата фамилия вижте Вазов.

Иван Вазов
български писател
През 1914 година
През 1914 година

Роден
Починал
Националност
Флаг на България България
Литература
Псевдоним Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др.
Период 1870 – 1921 г.
Жанрове Лирика, епос, драма
Дебютни работи Стихотворение „Борът“
Известни творби Епопея на забравените
Под игото
Повлиян Христо Ботев, Виктор Юго, Александър Пушкин
Политика
Партия Народна партия
Министър на народното просвещение 1897 – 1899 г.
Семейство
Съпруга Атина Болярска

Уебсайт http://vazovmuseum.com/
Иван Вазов в Общомедия

Иван Минчов Вазов е български поет, писател, драматург и народен будител, наричан често „патриарх на българската литература“. Творчеството на Вазов е отражение на две исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България. Иван Вазов е академик на Българската академия на науките и министър на народното просвещение от 7 септември 1897 г. до 30 януари 1899 г. от Народната партия.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Детство и юношество[редактиране | редактиране на кода]

Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот.[1] Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика и политик Борис Вазов. Според Борис Вазов, родът на Вазовите произхожда от Кирко Иванов Арнаудов от нестрамското село Яновени, който се преселва в Сопот в края на 18-ти век по време на управлението на Али паша Янински.[2][3]

Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към рускоезичната поезия. През 1866 г. учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник поддаскал. Там намира богата библиотека от френскоезични и рускоезични книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.

През 1866 г. се записва в 4-ти клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Освен това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 г. баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката Майска китка). През 1870 г. в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно дружество излиза и първото му публикувано стихотворение „Борът“.[4]

Емиграция в Румъния[редактиране | редактиране на кода]

По време на общо събрание на БЦБО през ноември 1876 г. – Вазов е последен на задния ред
Писмо от Иван Вазов относно запазването на ръкописите в българските манастири в Македония, 30 декември 1898 г.

Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова – общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 г. Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница.[1] Там обаче Вазов остава верен на призванието си – научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание Читалище, вестник Отечество, вестник Свобода и др. Една нощ бяга в Браила, живее 2 – 3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата. Животът сред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху младия поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.

През 1870 г. Вазов се връща в Сопот.[1] По-късно учителства (1872 – 1873) в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил, усъвършенства френския език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 г. се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.

След началото на Априлското въстание през 1876 г. Вазов заминава за Румъния и става секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ.[1] При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки Пряпорец и гусла (с псевдоним Пейчин) и Тъгите на България.

През Руско-турската война от 1877 – 1878 г., на която откликва със стихосбирката Избавление, Вазов е писар в Свищов при губернатора Найден Геров, откъдето е командирован до 6 март 1879 г. в Русе.

Берковски период[редактиране | редактиране на кода]

В Берковица той е назначен за председател на Окръжния съд (18 март 1879 – септември 1880 г.). Случай от съдебната му практика в града го вдъхновява за написването на поемата Грамада.

Пловдивски период[редактиране | редактиране на кода]

От 6 октомври 1880 г. Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист и критик, културен деец и писател.

През 1881 – 1885 г., заедно със своя приятел и съратник от този период Константин Величков, Вазов участва в редактирането на вестник Народний глас, от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър Батенберг. През 1884 – 1885 г. е подпредседател на Областното събрание.[1]

В началото на 1881 г. Иван Вазов е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание Наука – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878 г.). През 1885 г. Вазов и Величков основават списание Зора – първото чисто литературно списание в България. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна Българска христоматия, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори.

Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове – цикълът от 12 оди Епопея на забравените, стихотворенията При Рилския манастир“, „Българският език, Към свободата, Не се гаси туй, що не гасне, Новото гробище над Сливница, повестите Немили-недраги, Чичовци, разказа Иде ли? и др.

Руски период[редактиране | редактиране на кода]

След провала на проруския преврат през 1886 г. Вазов, който е активен русофил, заминава през Цариград за Одеса.[1] Там той пише романа Под игото, публикуван след завръщането му в България в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина.

Софийски период[редактиране | редактиране на кода]

Късен портрет от Александър Владиков, 1920 г.

През 1889 г. Иван Вазов се връща в България и се установява в София.[1] През 1890 г. основава списание Денница, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в Драски и шарки (в два тома). През 1895 г. тържествено е чествана 25-годишната му литературна дейност. Романът Нова земя е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане.

След възстановяването на Народната партия Вазов се включва активно в нейната дейност и е избран за народен представител през 1894 и 1896 г. През 1897 – 1899 г. той е министър на народното просвещение в третото правителство на Константин Стоилов. След това се оттегля от активния политически живот, но през 1911 г. отново е депутат в V Велико Народно събрание.[1]

На Балканските войни през 1912 – 1918 г. откликва с 3 стихосбирки – поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българските войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 г. тържествено е отпразнуван 70-годишният юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната любов и признателност, през 1921 г. умира от разрив на сърцето в София. Действителен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) от 1881 г., почетен член на БАН от 1921 г.

Иван Вазов завещава цялото си имущество на един от своите братя, който се намира в затруднено материално положение. След смъртта му обаче министър-председателят Александър Стамболийски прокарва специален закон за създаване на музей на Иван Вазов, с който къщата в София, авторските права и цялото движимо имущество на писателя са национализирани без компенсация. Вещите, намиращи се в трети лица, трябва да бъдат предадени незабавно, като нарушителите са заплашени с отговорност по закона за разбойничеството.[5]

Критика за Вазов[редактиране | редактиране на кода]

В творбите на Вазов присъстват няколко основни теми:

  • Свободата на България и борбата за постигането ѝ
  • Любовта към рода и родината
  • Преклонение пред природните красоти на България
  • Защита и утвърждаване на българското
  • Геройските победи и позорните поражения
  • Апатията на Европа към България и проблемите ѝ
  • Социалната и морална нищета (Елате ни вижте!)
  • Безразличието на българските управници

Повече от 10 години след отпечатването на първото си стихотворение Вазов се изявява само като поет. В началото на 1881 г. за нуждите на новооснованото списание „Наука“ написва спомените си „Неотдавна“, които са и дебютът му като белетрист. И в първата си повест – „Митрофан“ (по-късно Митрофан и Дормидолски) използва спомени – този път от пребиваването си в Берковица. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредствените му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза – повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“ и романа „Под игото“. Повестта „Немили-недраги“ е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния; акцентът пада не върху историческите личности, а върху „хъшовете“ – безименните герои на историята.

През 90-те години и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те години с хумористичната повест Митрофан и Дормидолски, с недовършения разказ за предизборната демагогия „Нов свят и нови людье“ (по-късно „Кандидат за хамама“), с разказите за Сръбско-българската война („Вълко на война“, „Писмо до дядо попа в с. К.“ и „Стоянчо из Ветрен“, Иде ли?), с които слага началото на късия разказ в българската литература. Но едва през 90-те години съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му Нова земя, който е своеобразно продължение на „Под игото“. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885), като Вазов проявява и свои политически пристрастия. На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на 19 и началото на 20 век става основна в прозата му.

Стих на Вазов на паметника на Незнайния войн в София

Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. В тях Вазов редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия. Популярност му донасят драмите Хъшове, Към пропаст, Борислав и Ивайло и комедиите Службогонци и Вестникар ли? които са нов етап от развоя на българската драма след Васил Друмев и Добри Войников.

Вазов създава основите на жанровата система на новата българска литература – в условията на държавност. Той е първият професионален писател в българската литература. Налага нов модерен поведенчески писателски модел, несъществуващ до този момент. Още от края на 19 век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.

Музеи на Вазов[редактиране | редактиране на кода]

Къща-музей на Иван Вазов в Сопот
Къщата-музей „Иван Вазов“ в София
Къща-музей „Иван Вазов“ в Берковица

Между многоетажните сгради в центъра на София, на ъгъла на улиците „Г.С. Раковски“ и „Иван Вазов“, достолепно стои домът музей на Иван Вазов, уникален с присъствието си, средоточие на духовност, обичано и знаково място за всеки българин. Само няколко дни след смъртта на Иван Вазов на 22 сетпември 1921 година министърът на просвещението Стоян Омарчевски внася в Народното събрание обширен доклад с мотивите за превръщането на Вазовия дом в музей. Пет години по-късно, на 26 ноември 1926 година официално е открит първия български литературен музей. Къщата на Иван Вазов е построена през 1895 година и тук писателят е живял и работил най-дълго време. Сега в една от стаите на първия етаж се намира художествено-документална експозиция, в която са изложени и някои от уникалните подаръци и награди, получени от народния поет за двата му юбилея през 1895 и 1920 години. Към втория етаж отвежда широка дървена стълба, над парапета ѝ са закачени художествено изработени поздравителни адреси с оригиналните подписи на проф. Иван Шишманов, Адриана Будевска, Ян Мърквичка, Георги Райчев, Иван Лазаров и Елин Пелин, който е и първият уредник на музея. На втория етаж посетителите могат да видят кабинета на Иван Вазов, където са работната маса и личната библиотека на писателя, лични вещи, картини, портрети и предмети, които създават неповторимата духовна атмосфера на това място. Кабинетът е свързан с преходна врата със спалнята на поета, където в малка витрина са показани елегантните Вазови дрехи. Върху нощното шкафче до леглото писателят винаги е държал тефтерче или тетрадка, разказва сестра му Въла Вазова, „защото бачо най-много и може би най-добре работеше към два-три часа през нощта. Често го чувах как от спалнята си отива в кабинета да работи.“ Тук е и гостната стая, където Вазов и близките му приятели проф. Иван Шишманов и Константин Величков са водили дълги, задушевни разговори. До гостната се намира стаята на Вазовата майка Съба с чудотворната икона „Успение Богородично“ в иконостаса. На първия етаж до вратата, която води към двора и пристройката, служила някога за кухня, е разположена семейната трапезария. Там, на стола с черна панделка, Вазов е седял по време на последния си обяд. Къщата музей на Иван Вазов е отворена от вторник до събота. Приемното време е от 10 до 17 часа във вторник, сряда, петък и събота, а в четвъртък – от 13 до 17 часа. Входът за музея е 3 лева, а за ученици, студенти и пенсионери – 2 лева. Цената на беседата е 7 лева. Тел. 02 988 12 70. [6]

Гробът на Иван Вазов зад църквата „Света София“. Камъкът е Витошки сианит от морените на Златните мостове, където Вазов е обичал да ходи на отдих. (42°41′ с. ш. 23°19′ и. д. / 42.69665° с. ш. 23.332383° и. д.)

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Носител на „Орден за гражданска чест и заслуги“ (1895).

Увенчан с уникална сребърна Лира с панделка и струни от злато и сребърен венец от Дружество „Славянска Беседа“ (1895).

Награден е със златен медал за наука и изкуство (1896).

През 1917 г. е номиниран от граждански комитет, начело с проф. Иван Шишманов за Нобелова награда за литература.[7]

Почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (21 октомври 1920).[8]

Първи носител на най-високото отличие на Царство България – Орден „Св. равноапостоли Кирил и Методий с лента и звезда“ (1920).

Награден със златен часовник с рубини от министър Стоян Омарчевски (1920).

Носител на неприсъждано никога повече звание „Народен поет“ с указ на Парламента, подписан от Цар Борис III (1920).

Почетен гражданин на София (1920).

Почетен член на БАН от 1920.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

През 1870 г. Вазов отпечатва първото си стихотворение – „Борба“. През 1872 г. издава стихотворението „Бор“, което е първото му публично коментирано стихотворение. До 1875 – 1876 г. Вазов пише и любовни стихотворения. През 1876 г. отпечатва първата си стихосбирка – „Пряпорец и Гусла“, но не подписва книгата с истинското си име, а с псевдонима Пейчин. Това става в Букурещ. В нея той включва „Панагюрските въстаници“, по-известно като „Боят настана“. През 1877г. излиза втората стихосбирка на Вазов – „Тъгите на България“, която вече е подписана от Вазов. Третата стихосбирка на Вазов излиза от печат година по-късно – през 1878 г. и носи заглавието „Избавление“. През 1881 г. Вазов издава стихосбирката „Гусла“.

Други[редактиране | редактиране на кода]

  • Името на Иван Вазов носи морският нос „Вазов“ на остров Ливингстън, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.[9]
  • Иван Вазов е изобразен на банкнотата от 200 лева, емисия 1992 г., която е в обращение от 1 ноември 1992 до 31 декември 1999 г.[10]
  • Името на Иван Вазов носи Народния театър от 1976 г.
  • На негово име са наречени улици, булеварди, читалища, училища, библиотеки, жилищен квартал в София.
  • Името му носи най-високо разположената хижа в България, в планината Рила, над местността Седемте рилски езера, където Вазов пише своето произведение „Великата рилска пустиня“.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Любомир Андрейчин, Мария Стоева, Е. Пернишка, В. Кювлиева, С. Георгиев, Х. Станева, Език и стил на Иван Вазов. (Изследване). С., Нар. просвета, 1975. 115 с.
  • Плачков, Ив. „Гусла“. Най-нови лирически и епически стихотворения от Ивана М. Вазова. Критика. 1881

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 74 – 75.
  2. Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900 – 1950), София, 2004, стр. 274.
  3. Михаил Арнаудов. „Македония като българска земя“. (беседа, държана в Битоля на 4 юли 1941 г.)
  4. Бачева, Ирина и др. Кратък летопис. // vazovmuseum.com. Къща музей „Иван Вазов“ – Сопот, 2013. Посетен на 2013-03-18.
  5. Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.II. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-8-5. с. 22.
  6. Къща-музей „Иван Вазов“
  7. ((en))  Ivan Vazov. // The Nomination Database for the Nobel Prize in Literature, 1901 – 1950. Nobelprize.org. Посетен на 17 декември 2015 г..
  8. ((bg))  Доктор хонорис кауза на СУ. // uni-sofia.bg. Посетен на 17 декември 2015 г..
  9. SCAR Composite Gazetteer of Antarctica: Vazov Point.
  10. Нацева, Розалина, Любен Иванов, Инес Лазарова, Петя Кръстева. Каталог на българските банкноти. Българска народна банка. С., 2004. ISBN 954-9791-74-2, с. 107

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Открийте още информация за Иван Вазов в нашите сродни проекти:

Wikisource-logo.png Уикиизточник
Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)
Commons-logo.svg Общомедия (изображения и звук)
Къщи музеи