Направо към съдържанието

Иван Нелчинов

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Иван Нелчинов
български революционер
Роден
Иван Николов Нелчинов
Починал
27 януари 1944 г. (74 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Учил вСолунска българска мъжка гимназия
Семейство
ДецаКрум Нелчинов
Светослав Нелчинов
Други родниниКоста Нелчинов (братовчед(ка))
Подпис
Иван Нелчинов в Общомедия

Иван Николов Нелчинов с псевдоними Елеонски и Шишман[1][2] е български просветен деец, общественик и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, дарител.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование

[редактиране | редактиране на кода]

Иван Нелчинов е роден в 1869 година в западномакедонския град Охрид, тогава в Османската империя в семейството на Никола Иванов Нелчинов от село Модрич, Дебърско, и Пера (Петра) Николова Гьореска от село Нерези, Дебърско. И двата рода се преселват в Охрид поради постоянните набези на албански разбойнически банди над българските села в този край. Братята Никола и Наум Нелчинови са водачи на българската партия в Кошища.[3] Иван Нелчинов е татко на Никола Нелчинов, Крум Нелчинов и Светослав Нелчинов.

Иван Нелчинов завършва пети клас на Солунската българска гимназия в 1885 година. След постъпването му в шести клас се разболява от малария и поради продължителното боледуване по съвет на Георги Кандиларов и Григор Пърличев да смени климата в края на 1886 година той заминава за Браила при родителите си, живеещи тогава там. Поддържа контакт със съучениците си за учебния материал, чете много френска и българска литература и преса, същевременно започва обучение по часовникарство. През февруари 1888 година заедно с майка си се завръща в родния Охрид.[4]

Учителска и революционна дейност

[редактиране | редактиране на кода]

В Охрид най-напред започва работа като часовникар, търсен е и от българи, и от турци; общува с българските учители в града, участва в изпитната комисия. Подкрепен от Атанас Шопов, в 1892 година той подава молба до Българската екзархия да бъде назначен като учител и през юли получава назначение за главен учител в Кичево, където започва работа. Същевременно му е възложена и секретарската длъжност в Кичевската българска община, а след това получава и трето назначение – околийски училищен инспектор в Кичевско. Иван Нелчинов разказва, че когато пристигнал в Кичево, там имало и сърбоманско училище с 10 – 12 ученици и ученички и учител Станко Попмихайлов, но до края на учебната година то останало без ученици (прехвърлили се в българското училище, включително двамата сина на гъркоманския свещеник Андрей) и било закрито.[5] През втората си учебна година в Кичево (1893/1894) Нелчинов действа за откриване на неделно училище за възрастни – неграмотни и полуграмотни, и на общоградско събрание решението е взето. Председател става Насте Куюмджиев, секретар е Нелчински, а касиер – Илия Подвижанец. В Кичево Иван Нелчинов участва в създаването на организацията на ВМОРО.[6]

В Кичево Нелчинов учителства 4 години. След това е преместен в Костур,[6][7] където остава 2 години, развивайки и просветна, и революционна дейност. Отново е учител в Кичево от октомври 1898 до края на 1901 година, когато е хвърлен в затвора, а след освобождаването си се връща в родния Охрид.[6]

Иван Нелчинов влиза във ВМОРО още след основаването ѝ, в 1894 година. В края на същата година или в началото на следващата той, дякон Йосиф Пречистански, учителят Георги Варналиев и Насте Бунгуров създават Кичевския революционен комитет. Нелчинов, като едновременно околийски училищен инспектор, главен учител, секретар на неделното училище и секретар на общината, е в постоянен контакт с различни слоеве: граждани, селяни, свещеници, учители, и успява да подготви революционизирането на населението в Кичевско и дори в Поречието: в Порече, Поречкия манастир, Томино село, Манастирец, Грешница, Слатина, Брод, Девич, Суходол, Локвица, Вир, Карпа и Сланско.[6] В Костур и при второто си учителстване в Кичево продължава революционната си дейност. След 10-месечен затвор и освобождаването му в 1902 година става член на Охридското околийско революционно бюро. След потушаването на Илинденско-Преображенското въстание е преместен за главен учител в опожареното Крушево, където продължава революционната работа, а от следващата година е в Охрид като главен учител и член на околийското революционно бюро.[8]

За революционната си дейност е арестуван многократно от властите. Седем пъти е затварян в турски затвори. В 1907 година е осъден на смърт, като ръководител на ВМОРО, според обвинението издавал смъртни присъди срещу мюсюлмани и християни, измъчвали народа. Присъдата му е заменена с „вечен крепостен затвор“, а след Младотурската революция в 1908 година е освободен.[8]

Снимка на Учредителния конгрес на Съюза на българските учители в Отоманската империя (1909). Между учителите са Георги Попхристов, Сребрен Поппетров, Евтим Спространов, Иван Нелчинов, Георги Баждаров, Добрев, Христо Гюрков и други

Продължава да работи като главен български учител в Охрид.[9] В 1909 г. участва в двата конгреса, състояли се в Солун – учителския и клубния, като представител на Охрид. На учителския конгрес е избран за подпредседател (председател – Георги Баждаров).[8]

В 1911 година турците подготвят убийството му заради значимата му общественополезна дейност, но той е предупреден навреме и избягва в Свободна България, където малко по-късно отива и семейството му.[10]

Става учител в Брегово, директор на училището „Св. Кирил и Методи“,[11] и там в 1914 г. се ражда синът му Светослав. При избухването на Балканската война в 1912 година най-големият му син Никола Нелчинов е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в Нестроевата рота на 6 охридска дружина, а през Междусъюзническата война – в Сборната партизанска рота на МОО.[12] По време на Първата световна война Иван Нелчинов е назначен за управител на родния му Охрид. По-късно се премества в София.

Телеграма от Иван Нелчинов до Христо Матов от времето на Първата световна война с текст: „Охридъ и Струга свободни! Честитявамъ на всички. Ура! Да живѣе цѣлокупна България!“

В София неговият дом и домовете на синовете му са място за срещи и съвещания, а също и убежища (след убийството на Александър Протогеров) за Петър Шанданов, Пецо Трайков, Кръстан Поптодоров, Кирил Пърличев, Георги Баждаров, Нуне Томалевски, Васил Пундев и други.[13]

Иван Нелчинов е неколкократно председател на Охридското благотворително братство „Свети Климент“. Член е на ръководството на Илинденската организация, а от 1937 година е член и на Македонския научен институт. За себе си казва:

„ Аз изпълних своя дълг като български гражданин и като глава на семейство.[14] “

През юни 1941 г. заедно с охридчаните Антон Кецкаров и Наум Цветинов, дейци на ВМОРО и участници в Илинденско-Преображенското въстание, отправя едно „Едно послание“ (публикувано в сп. „Илюстрация Илинден“) към своите съграждани охридчани. В него тримата говорят за новоизгрялата свобода над „старата мощна българска столица на цар Самуил“ – град Охрид, и за охридчани, които винаги са пазели спомена за своя български цар (Самиул).[15]

До края на живота си развива обществена, просветна и книжовна дейност. От 1 септ. 1930 година е член на Посмъртния фонд при Министерството на народната просвета (МНП). Завещава след смъртта му да се отделят 20 хиляди лв. от получената посмъртна застраховка и да се създаде при МНП фонд с просветно-благотворителна цел на името на покойните му родители Никола и Петра Нелчинови, с който всяка учебна година МНП да подпомага ученик и ученичка до завършване на пълния гимназиален курс. Кандидатите се определят на съвместно заседание на настоятелството и ефорията при Охридското просветително-благотворително братство в София. Фондът е закрит в 1948 г. с вливането на фонд „Завещатели и дарители“ при МНП в държавния бюджет.[16]

Иван Нелчанов умира през 1944 година (на 75 години) в село Владая, Софийско.[17][18][19][20] Погребан е в Централните софийски гробища, парцел 31.[21]

Оставя спомени, които са частично публикувани в списание „Македонски преглед“ от професор Петър Шапкарев през 1994 година.

Родословие

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван
Нелчинов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Никола
Нелчинов
 
 
 
Наум
Нелчинов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Елисавета
Нелчинова
 
Иван Нелчинов
(1869 – 1944)
 
 
 
Коста Нелчинов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Никола Нелчинов
(1892 – ?)
 
Крум Нелчинов
(1896 – 1978)
 
Петър Нелчинов
(1908 – ?)
 
Светослав Нелчинов
(1914 – 2003)
 
 
 
 
 

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 105.
  2. ↑ Узунови, Ангел и Христо. Псевдонимите на ВМРО. Скопје, ДАРМ, 2015. с. 80.
  3. ↑ Шапкарев, Петър. Автобиография на Иван Нелчинов // Македонски преглед XVII (4). София, Македонски научен институт, 1994. с. 141.
  4. ↑ Шапкарев, Петър. Автобиография на Иван Нелчинов // Македонски преглед XVII (4). София, Македонски научен институт, 1994. с. 120 – 123.
  5. ↑ Шапкарев, Петър. Автобиография на Иван Нелчинов // Македонски преглед XVII (4). София, Македонски научен институт, 1994. с. 124, 127 – 130.
  6. 1 2 3 4 Шапкарев, Петър. Автобиография на Иван Нелчинов // Македонски преглед XVII (4). София, Македонски научен институт, 1994. с. 135, 137 – 138.
  7. ↑ Каратанасовъ, Златко. Черковно-училищната борба (1868 – 1903 г.). София, Материяли изъ миналото на Костурско № 1, Издава Костурското благотворително братство – София, Печатница „Художникъ“, 1935. с. 30.
  8. 1 2 3 Шапкарев, Петър. Автобиография на Иван Нелчинов // Македонски преглед XVII (4). София, Македонски научен институт, 1994. с. 138 – 140.
  9. ↑ Дебърски глас, година 2, брой 22, 18 септември 1910, стр. 3.
  10. ↑ Радева, Виолета. Родолюбието се наказва // faktor.bg. 9 октомври 2016. Посетен на 25 август 2025.
  11. ↑ Списък на директорите на СУ ,,Св.св. Кирил и Методий‘‘ – град Брегово // art.webdir.eu. Посетен на 26 август 2025.
  12. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 491.
  13. ↑ Удостоверение от Охридското благотворително братство в София за дейността на подсъдимия Светослав Иванов Нелчинов // ЦДА, фонд 1449, опис 1, а.е. 168, л. 120. Посетен на 24 август 2025.
  14. ↑ Ил. Една сватба // Илюстрация Илиндень 4 (134). Илинденска организация, Априлъ 1942. с. 7 – 8.
  15. ↑ Цитати од македонски дејци во оригинал за цар Самуил и другите бугарски цареви и канови од Првото, Второто и Третото бугарско царство // tribuna.mk. 15 октомври 2024. Посетен на 26 август 2025.
  16. ↑ Никола и Петра Нелчанови // daritelite.bg. Посетен на 26 август 2025.
  17. ↑ Македонски научен институт
  18. ↑ Георгиев, Георги. „Македония в българския национален календар през 2009 г.“. Списание „Македонски преглед“, кн. 1, София, 2009, стр. 158.
  19. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 116.
  20. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 325.
  21. ↑ Парцел 31. Иван Нелчинов // sofiapomni.com. Посетен на 14 декември 2025.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Иван_Нелчинов&oldid=12828364“.