Иван Ненов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Иван Ненов
български художник

Роден
Починал
Кариера в изкуството
Стил посткубизъм
Академия ВИИИ „Н. Павлович“
Учители Никола Ганушев
Никола Маринов
Направление живопис
Награди Владимир Димитров – Майстора“ (1977)
Семейство
Съпруга Екатерина Савова-Ненова

Иван Василев Ненов е български художник и скулптор. Автор е и на критични статии по въпросите на изобразителното изкуство. Известен е със своите портрети и актове на жени.

Биография и творчество[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1902 година в София. Учи в Художествената академия при Никола Ганушев, като се дипломира през 1925 година при Никола Маринов. През 1928 г. сключва брак със своята състудентка от академията Екатерина Савова-Ненова. Творческия си път започва в областта на интимно-психологическия портрет. Основно работи в областта на живописта, графиката, мозайката, малката пластика. Предпочитаните техники за живописните му платна са температа и маслените бои.

През 1930-те години се включва в прогресивното движение в българското изкуство, членува в Дружеството на новите художници. Рисува серия от портрети на жени от народа, в които характерни са класическата чистота на формите и трайните духовни състояния. През 1932, 1936 и 1938 година пребивава в Италия, където експериментира с посткубистична живопис. Творчеството на Иван Ненов от 1950-те и 1960-те години се характеризира със своя реализъм, колорит и завършеност на композицията.[1]

Малката пластика е другата сфера на творческите търсения на Ненов и се нея се представя на много от общите художествени изложби по приложни изкуства. Предпочитани от твореца материали са керамика, теракота, глазиран шамот. Създава серия от малки фигурни пластики и обредно-ритуални съдове, чийто водещ мотив отново е женският образ.[1] Насочва се към малката пластика, след като е обявен за формалист в началото на 1950-те и цяло десетилетие не може да излага творбите си.[2]

С пластиките си Иван Ненов участва във всички по-значими изяви на Съюза на българските художници в страната и зад граница. Представен е в изложби в Будапеща, Венеция, Делхи, Дрезден, Загреб, Милано, Москва, Ню Йорк, Париж, Токио, Фаенца, Франкфурт, Чикаго.[1] Въпреки това той има само една самостоятелна изложба, през 1975 година, в София, като няколкото други опита преди това завършват с крах. През 1941 година подготвя за излагане близо 100 творби от края на 1920-те до началото на 1940-те години, но бомба пада върху ателието му и унищожава произведенията му. През 1963 г. Ненов отново прави опит, но експозицията му е осуетена от властта.[2]

Негови творби са притежание на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, галерии в страната, както и частни сбирки в Гърция, Италия, САЩ, Япония. През 1936 година за картината си „Край морето“ е награден с бронзов медал на триеналето на приложните изкуства в Милано и със златен злак от СБХ. Удостоен е с орден „Кирил и Методий“ – II степен през 1960 и I степен през 1963 година; с „Червено знаме на труда“ през 1963 г. и орден „Георги Димитров“ през 1982 г. Носител на награди на СБХ за цялостно представяне на керамика (1968), за самостоятелната му изложба в София през 1975 година и наградата за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ през 1977 година.[1] През 1994 г. е избран за академик в Българската академия на науките.[2]

Умира на 4 септември 1997 година. През 1998 година излиза биографично-мемоарната книга на Георги Каприев и Петър Змийчаров „Много лично. Иван Ненов“ (ISBN 954607165-X). През 2001 година Евгени Клинчаров публикува книгата „Разговори с Иван Ненов / Мисли на художника за изкуството“ (ISBN 9549086631).

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Марков, Константин, „Форма и пространство в творчеството на Иван Ненов”, в Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.XVI, Велико Търново, 2010 г., с.381-388.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Енциклопедия на изобразителните изкуства в България, том 2, Издателство на БАН, София, 1986
  2. а б в Иван Ненов в „Ракурси“, в-к „Дума“, 7 ноември 2007 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]