Иван Попов (генерал-лейтенант)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за генерал-лейтенант Иван Константинов Попов. За генерал-майора Иван Тодоров Попов вижте Иван Попов (генерал).

Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Иван Попов.

Иван Попов
български генерал
Роден: 2 юни, 1896
Починал: 24 август 1982
?

Иван Константинов Попов е български офицер, генерал-лейтенант.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 2 юни 1896 година в пазарджишкото село Сестримо. През 1916 година завършва Военното училище в София, а през 1932 година и Военната академия. Служи в четиридесет и девети пехотен калимански полк. Ранен е тежко в битката при Яребична на 30 май 1918 година. Пленен и прекарва времето докрая на войната в плен в Гърция. Успява да избяга от лагера през септември 1919 година. Преминава през служби в девета пехотна дружина, осма жандармерийска дружина, като свръзка с чуждите военни мисии в Пловдив и други. От 1925 до 1926 година учи във Франция, а през 1928 година завършва Свободния университет в София. От 1933 година е началник на пехотната школа в Търново. На следващата година става началник на секция в щаба на войската, а след това инспектор на класовете във Военната академия. През 1936 – 1937 година завършва генералщабната академия в Берлин след което става началник на оперативното отделение в Щаба на войската. През 1940 година е част от делегацията, участваща във връщането на Южна Добруджа в рамките на България. От 1944 година е помощник-началник на щаба на войската.

На 14 септември 1944 година с министерска заповед № 123 е назначен за командир на първи корпус до 23 септември същата година. На 15 декември 1944 година е уволнен. От 1946 година е началник на Военноисторическия отдел при щаба на войската. През август 1946 е арестуван и, подложен на мъчения под ръководството на Петър Вранчев, губи разсъдъка си.[1] На 21 май 1947 година е осъден по процеса срещу организацията „Неутрален офицер“ на 15 години затвор като неин ръководител. На 25 август 1956 е освободен от затвора. Умира на 24 август 1982 година. През 1990 година е реабилитиран, а през 1992 година посмъртно е повишен в звание „генерал-лейтенант“. Пише книга, озаглавена „Дейността на българското главно командване през Втората световна война“[2].

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Шарланов, Диню. История на комунизма в България. Том I. Комунизирането на България. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0543-4. с. 405.
  2. Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 119