Иван Попов (генерал-лейтенант)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Иван Попов.

Иван Попов
Информация
Звание Генерал-майор
Служба 1916 – 1944
Род войски Артилерия

Роден

Иван Константинов Попов е български офицер, генерал-лейтенант от артилерията, взводен командир в 49 пехотен полк през Първата световна война (1915 – 1918), офицер от Щаба на войската, командир на 1-ви корпус и офицер от Пехотната инспекция през Втората световна война (1941 – 1945).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Иван Попов е роден на 2 юли 1896 година в пазарджишкото село Сестримо. През 1916 година завършва Военното на Негово Величество училище в София и на 5 октомври е произведен в чин подпоручик. Взема участие в Първата световна война (1915 – 1918) като взводен командир в 49 пехотен полк, за която служба „за отличия и заслуги през втория период на войната“ съгласно заповед № 355 от 1921 г. е награден с Военен орден „За храброст“, IV степен, 2 клас[1] и „за отличия и заслуги през третия период на войната“ съгласно заповед № 464 от 1921 г. е награден с Военен орден „За храброст“, IV степен, 1 клас[2]. Ранен е тежко в битката при Яребична на 30 май 1918 година. Пленен и прекарва времето докрая на войната в плен в Гърция. Успява да избяга от лагера през септември 1919 година.

След войната на 18 ноември 1919 г. е произведен в чин поручик. Служи в 9 пионерна дружина. На 30 януари 1923 г. е произведен в чин капитан, a ot 1926 г. служи в 8 жандармерийска дружина. От 1925 до 1926 година учи във Франция, а през 1928 година завършва Свободния университет в София (сега УНСС). От 1928 г. е към Щаба на армията, а през 1929 г. е помощник-началник на Хасковското военно окръжие[3]. През 1930 г. е назначен на служба във Военната акадмия[4] Завършва академията през 1932 г. и през същата година е назначен за командир на специална батарея в 3 армейски артилерийски полк[5]. През 1933 г. е произведен в чин майор и същата година е назначен за командир на отделение от 4 артилерийски полк[6].

През 1933 г. майор Попов е назначен за завеждащ подофицерския отдел в Пехотната школа[7], от следващата година е началник на секция в Щаба на армията[8], от 1935 г. е командир на отделение от 2-ри дивизионен артилерийски полк[9], а по-късно същата година е назначен за инспектор на класовете във Военната академия[10] От 1936 г. е помощник-командир на 4 армейски артилерийски полк, командирован в Германия.[11] На 6 май същата година е произведен в чин подполковник. През 1936 – 1937 година завършва генералщабната академия в Берлин.

В началото на 1938 г. подполковник Иван Попов е назначен за временен началник на Оперативното отделение в Щаба на войската[12], а от 1940 г. е началник на Военната академия[13] През 1940 година е част от делегацията, участваща във връщането на Южна Добруджа в рамките на България. На 6 май същата година е произведен в чин полковник.

По време на участието на България във Втората световна война (1941 – 1945) от 1941 г. полковник Попов служи първоначално към Щаба на войската, а от 1944 г. е помощник-началник на Щаба на войската. На 6 май 1944 е произведен в чин генерал-майор. На 14 септември 1944 година с министерска заповед № 123 е назначен за командир на 1-ви корпус до 23 септември същата година. По-късно служи към Пехотната инспекция. На 15 декември 1944 година е уволнен.

От 1946 година е началник на Военноисторическия отдел при щаба на войската. През август 1946 е арестуван и, подложен на мъчения под ръководството на Петър Вранчев, губи разсъдъка си.[14] На 21 май 1947 година е осъден по процеса срещу организацията „Неутрален офицер“ на 15 години затвор като неин ръководител. На 25 август 1956 е освободен от затвора. Умира на 24 август 1982 година. През 1990 година е реабилитиран, а през 1992 година посмъртно е повишен в звание „генерал-лейтенант“. Пише книга, озаглавена „Дейността на българското главно командване през Втората световна война“[15].

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Образование[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 97 – 98
  2. ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 51 – 52
  3. Министерска заповед № 182 от 1929 г.
  4. Министерска заповед № 64 от 1930 г.
  5. Министерска заповед № 224 от 1932 г.
  6. Министерска заповед № 92 от 1933 г.
  7. Министерска заповед № 254 от 1933 г.
  8. Министерска заповед № 287 от 1934 г.
  9. Министерска заповед № 88 от 1935 г.
  10. Министерска заповед № 186 от 1935 г.
  11. Министерска заповед № 146 от 1936 г.
  12. Министерска заповед № 91 от 1938 г.
  13. Министерска заповед № 98 от 1940 г.
  14. Шарланов, Диню. История на комунизма в България. Том I. Комунизирането на България. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0543-4. с. 405.
  15. Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 119

Източници[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България