Иван Романов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Иван Романов
български духовник

Роден
Починал

Религия Римокатолическа църква
Иван Романов в Общомедия

Иван Романов е български католически епископ,[1] апостолически викарий на Софийско-Пловдивския апостолически викариат и мъченик за Христовата вяра. Неговото архиерейско служене съвпада с един от най-трудните периоди на Софийско-Пловдивската епархия – разрушаването на църквата „Свети Йосиф“ в София от бомбардировките над София през Втора световна война,[2] отчуждаването на католическите имоти от новата народна власт, изолацията на католическата църква и съдебните процеси срещу католически свещеници в България.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Барелеф на духовниците Босилков, Романов и Манкин в град Раковски

Иван Романов е роден на 10 септември 1878 година в село Балтаджии (днес квартал Секирово на град Раковски), тогава в Източна Румелия.[1] Ръкоположен е за свещеник на 21 януари 1901 година[1] от епископ Менини. До 1905 година е помощник-енорист при римокатолическата църква „Свети Йосиф“ в София. След това за една година поема същата служба в село Селджиково, Пловдивско. През лятото на 1906 година е назначен за капелан на княз Фердинанд, когото последва при напускането на България в 1918 година. На 24 август 1923 година папа Пий XI го назначава за свой таен камериер, служба, потвърдена и от папа Пий XII).[3] Служи при Фердинанд в изгнание до 1941 година.[4]

На 6 юли 1942 година е избран за титулярен призренски епископ и назначен за апостолически викарий на Софийско-Пловдивския апостолически викариат. На 4 октомври 1942 г. е ръкоположен за епископ.[1]

След около 2-3 години от управлението на Иван Романов започват и големите неприятности за българската католическа църква. Още през есента на 1945 г. започват да проучват възможностите за отнемане „за държавни и обществени цели“ на покритата недвижима собственост на тази църква. До 1948 г. ѝ позволяват да събира наемите от собствените си имоти, а след това и тези приходи са прекратени. Промени в Закона за трудовата поземлена собственост от 1948 г. посягат на един от най-доходните ѝ източници – земята. Църквата е лишена от своите училища, болници, сиропиталища и други благотворителни заведения.[3]

Законът за изповеданията от 1949 г. прекратява връзките на католическото духовенство в България с Ватикана и съответните Конгрегации и ордени, които са оказвали известна финансова помощ в предишния период.[5]

От началото на 1951 г. държавата установява строг финансов контрол върху приходите и разходите на Католическата църква. По силата на чл. 13 от Закона за изповеданията тя се третира като обществена организация, задължена да има бюджет, който да се декларира и утвърждава в Дирекцията на изповеданията.

По време на съдебните процеси срещу католически свещеници в България монсеньор Романов е арестуван от Народната милиция. На 29 октомври 1952 г. Софийският окръжен съд разглежда делото на епископ Иван Романов. Обвинението е шпионаж. Произнесената присъда е 12 години лишаване от свобода. На 8 януари 1953 г. епископ Иван Романов умира в затвора в Шумен след множество изтезания.[5]

Беатификационият му процес (заедно с този на отците капуцини Флавиан Манкин и Фортунат Бакалски) започва на 17 ноември 1998 г. и оттогава той носи титлата „Божи слуга".

Няколко седмици преди посещението на папа Йоан Павел II в България през 2002 г., барелеф на епископ Евгений Босилков, епископ Иван Романов и свещеник Флавиан Манкин бе изграден пред църквата „Пресвето сърце Исусово“ в гр. Раковски в знак на почит към тяхното дело.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Bishop Ivan Romanoff †. // Catholic Hierarchy. Посетен на 20 август 2019 г.
  2. Свети Йосиф, Стара София
  3. а б БЪЛГАРИ-ЕПИСКОПИ В СОФИЙСКО-ПЛОВДИВСКАТА ЕПАРХИЯ)
  4. ((bg)) Един завет – блог на клуба на потомците на царския офицерски корпус, Цар Фердинанд I
  5. а б Елдъров С, Католиците в България (1878 – 1989). Историческо изследване. София, 2002 г.
епископ Викенти Пеев апостолически викарий на Софийско-пловдивския викариат
(6 юли 1942 – 8 януари 1953)
епископ Симеон Коков
(апостолически администратор)
Хосе Монтенегро призренски епископ
(4 октомври 1942 – 8 януари 1953)
последен