Иван Срацимир

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Иван Срацимир
цар на България и Видин
Sratsimir of Bulgaria.jpg
Съвременен портрет на цар Иван Срацимир от неизвестен автор от XIX век
Лични данни
Управление 13561396
Други титли В Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци
Роден
Починал
Предшественик Иван Александър
Наследник Константин II Асен
Семейство
Династия Шишмановци
Баща Иван Александър
Майка Теодора Басараб
Бракове ?
Анна Басараб
Потомци Константин II Асен
Доротея (Дорослава)
Иван Срацимир в Общомедия

Иван Срацимир (на старобългарски език: Іωаннъ Сраѯимиръ), срещан и като Иван Страцимир, е български цар (1356 – 1396) – предпоследният преди падането на България под османска власт.

Иван Срацимир. Миниатюра 69 от Манасиевата летопис

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Ловеч около 1324 – 1325 г. Втори син на цар Иван Александър от първия му брак с влахинята Теодора Басараб. Кръстен е на дядо си деспот Срацимир.

Цар Иван Александър разделя своята държава на Видинско царство за Иван Срацимир и Търновско царство за Иван Шишман.

Царуване[редактиране | редактиране на кода]

Владенията на Иван Срацимир

Иван Срацимир разширява и укрепва крепостта край Белоградчик – втората в царството му по големина и значение след Видинската, като издига 2 преградни стени от югоизток и северозапад и настанява в него военен гарнизон. През 1365 г. във Видинското царство нахлува унгарският крал Лудовик I Анжу, който пленява Иван Срацимир и присъединява земите му към Унгария. Столицата Бдин (дн. Видин) и останалите крепости в района (Белоградчик и др.) са под маджарско владичество до 1369 г.

Срацимир би могъл да се идентифицира с „владетеля Сарадж“, споменат на 3 места в османската хроника „Огледало на света“ от Мехмед Нешри[1]. Според нея той е служил като васал на султан Мурад I на 3 пъти – още през 1386 г. при обсадата на крад Коня в Мала Азия, при свикването на „похода на вярата“ през 1388 г., чиято първа цел е била Търновското царство, и през 1389 г. при похода към Косово поле, завършил със смъртта на Мурад. Походът от 1388 г. довежда до подчиняването на голяма част от Търновското царство на Османската империя, като Иван Шишман остава да контролира столицата Търново и няколко крепости около нея и по река Дунав.

През 1391 г. във Видин без съпротива се настанява османски гарнизон под командването на Фируз бей, който използва града като база за нападение над Влашко. Като реакция на решителната победа на османците над съюзните сили на сърби и босненци на Косово поле (15 юни 1389 г.) унгарският крал Сигизмунд организира кръстоносен поход. През пролетта на 1396 г. неговата 60-хилядна войска влиза във Видин и прогонва османския гарнизон. Иван Срацимир отхвърля васалитета и се обявява за съюзник на унгарския крал. Кръстоносците са разгромени при Никопол (25 септември 1396 г.) и Баязид I превзема Видин след кратка обсада.

Иван Срацимир е пленен и изпратен в затвора на Бурса в Мала Азия (край Мраморно море), където вероятно е удушен.

Заради Константин Иречек съвсем до неотдавна в българската историография е наложено мнението, че България окончателно пада под османско владичество през 1396 година. В по-късно открити исторически извори категорично се говори за България до първата четвърт на 15 век, като част от българските земи остават под контрола на наследния цар на видинското царство цар Константин II Асен (1397 – 1422), както и на Бранковичите след него.

Съпротивата в българските земи приключва в 1521 г. с превземането на Белградската крепост, след което българите от околността по Виа Милитарис са изселени в околностите на Истанбул с цел чрез практикуваното от тях земеделие да бъде осигурявана прехраната за все по-нарастващото население на столицата. Там те основават новия град Белград, който просъществува до началото на XIX в., когато е унищожен от кърджалиите и даалиите.

Цар Иван Александър I, бащата на Иван Срацимир

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Иван Срацимир има 2 брака. Няма данни за първата му съпруга и за деца от нея.

Втората му съпруга е Анна, дъщеря на влашкия княз Никола Александър, от която има поне 3 деца, сред които са:

  • Доротея (Дорослава), омъжила се за Стефан Твъртко I, бан на Босна;
  • Константин, наследил баща си като цар (1397 – 1422), през което време контролира част от българските земи и редица страни го признават за цар на България.

Доротея Българска, като съпруга на босненския владетел Твърдко I (Tvrtko), през графската фамилия Цили и династията на Хабсбургите, става известна личност във висшата западноевропейска аристокрация.

Константин бяга в Унгария, а по-късно се установява в Сърбия при деспот Стефан Лазаревич. Владее все по-малка част от Видинското царство. Заедно с братовчед си Фружин (син на цар Иван Шишман и престолонаследник на Търновското царство) организира поход, като предвождат през 1408 – 1413 година първото в България въстание срещу Османската империя, известно в историята като въстание на Константин и Фружин. Константин II Асен е считан за последния български цар, както е титулуван до смъртта му през 1422 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Нешри, Мехмед. Огледало на света. История на османския двор. Превод от османотурски М. Калицин. София, 1984. стр. 252 – 261
  • Андреев, Й., Лазаров, Ив. и Павлов, Пл. Кой кой е в средновековна България (Второ издание). Издателство „Петър Берон“. София, 1999 г. ISBN 954-402-047-0.
  • Павлов, Пл. и Ив. Тютюнджиев. Българите и османското завоевание (краят на XIII – средата на XV в.). Велико Търново, 1995.
  • Van Antwerp Fine, John (1987). The Late Medieval Balkans: A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman conquest. University of Michigan Press. ISBN 0472082604.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Иван Александър цар на България (1356 – 1396) Константин II Асен
Белаур цар на Видин (1356 – 1396) Константин II Асен