Иван Срацимир

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Иван Срацимир
цар на България и Видин
Sratsimir of Bulgaria.jpg
Съвременен портрет на цар Иван Срацимир от неизвестен автор от XIX век
Лични данни
Управление 13561396
Други титли В Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци
Роден
1324 г.
Починал
1397 г. (73 г.)
Предшественик Иван Александър
Наследник Константин II Асен
Семейство
Династия Шишмановци
Баща Иван Александър
Майка Теодора Басараб
Брак Анна Басараб
Потомци Константин II Асен
Доротея (Дорослава)
Иван Срацимир в Общомедия

Иван Срацимир (на старобългарски език: Іωаннъ Сраѯимиръ; в Бдински сборник: їѡанна срацимира), срещан и като Иван Страцимир, е български цар (1356 – 1396) – предпоследният преди падането на България под османска власт.

Иван Срацимир. Миниатюра 69 от Манасиевата летопис

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Ловеч около 1324 – 1325 г. Втори син на цар Иван Александър от първия му брак с влахинята Теодора Басараб.

Царуване[редактиране | редактиране на кода]

Владенията на Иван Срацимир

През 50-те години на 14 в. той получава за управление от баща си Иван Александър в самостоятелно владение Видинска област. Иван Срацимир разширява и укрепва крепостта край Белоградчик – втората в царството му по големина и значение след Видинската, като издига 2 преградни стени от югоизток и северозапад и настанява в него военен гарнизон.

През 1365 г. във Видинското царство нахлува унгарският крал Лудовик I Анжу, който пленява Иван Срацимир и присъединява земите му към Унгария. Столицата Бдин (дн. Видин) и останалите крепости в района (Белоградчик и др.) са под маджарско владичество до 1369 г. През периода 1365 – 1369 г. цар Иван Александър предприема действия за освобождение на Видинска област от унгарска власт. През 1366 г. той използва турски наемници за това, но те са отблъснати от унгарски и влашки войски (по това време влашкия воевода Владислав Влайку е съюзник на унгарците). През втората половина на 1366 и началото на 1367 г. Иван Александър трябва да се справя с атаката на западните рицари на Амедей Савойски по българското черноморско крайбрежие. В крайна сметка се стига до преговори и в началото на 1367 г. под егидата на търновския цар се формира православна коалиция срещу унгарците. В нея влизат освен Търновското царство, още Добруджанското владение и Влашкото воеводство. В същото време във Видинска област започват брожения на местното население, което е крайно недоволно от политиката на покатоличаване, предприето от унгарските власти. До решителни действия се стига през втората половина на 1368 г., когато за определен период от време влашките войски на Владислав Влайку превземат Видин. Така през 1369 г. е подписано споразумение между Унгария и Търново, според което се възстановява Видинското царство, а Иван Срацимир е възстановен на трона във Видин, като поема определени задължения спрямо унгарския крал. Единственото, което знаем за тези зависимости е, че двете дъщери на Иван Срацимир били изпратени като заложници в унгарския кралски двор и станали придворни дами на унгарската кралица. Впоследствие през 1374 г. една от тях – Доротея се омъжила за босненския владетел Твърдко.

Срацимир би могъл да се идентифицира с „владетеля Сарадж“, споменат на 3 места в османската хроника „Огледало на света“ от Мехмед Нешри[1]. Според нея той е служил като васал на султан Мурад I на 3 пъти – през 1386 г. при обсадата на крад Коня в Мала Азия, при свикването на „похода на вярата“ през 1388 г., чиято първа цел е била Търновското царство, и през 1389 г. при похода към Косово поле, завършил със смъртта на Мурад. Походът от 1388 г. довежда до подчиняването на голяма част от Търновското царство на Османската империя, като Иван Шишман остава да контролира столицата Търново и няколко крепости около нея и по река Дунав.

Около 1390 г. във Видин без съпротива се настанява османски гарнизон под командването на Фируз бей, който използва града като база за нападение над Влашко. Като реакция на решителната победа на османците над съюзните сили на сърби и босненци на Косово поле (15 юни 1389 г.) унгарският крал Сигизмунд организира кръстоносен поход. През пролетта на 1396 г. неговата 60-хилядна войска влиза във Видин и прогонва османския гарнизон. Иван Срацимир отхвърля васалитета и се обявява за съюзник на унгарския крал. Кръстоносците са разгромени при Никопол (25 септември 1396 г.) и Баязид I превзема Видин след кратка обсада. Иван Срацимир е пленен и изпратен в гр. Бурса в Мала Азия.

Константин Иречек е първият учен, който се опитва да датира края на Видинското царство. Първоначално използвайки податки в съчиненията на Григорий Цамблак, според които Видин бил превзет скоро след битката при Никопол в 1396 г. той счита, че това е годината, която трябва да се свърже с края на средновековната българска държавност. Впоследствие той променя първоначалния си възглед и използвайки сведения от сръбски извори датира падането на Видин в османски ръце в 1398 г. Неотдавна в българската историография е изказана хипотезата, че Видинското царство се запазило като васално на султана до 1422 г. и било управлявано синът на Иван Срацимир – цар Константин II. Трябва да отбележим, че тази хипотеза почива на косвени доказателства и засега не се доказва по категоричен начин. По-скоро тезата, че Видинското царство било унищожено през 1396 г. е по-добре обоснована от наличните извори.



Впоследствие за определен период от време в началото на 15 в. българската държавност била възстановена за кратко по време на въстанието на Константин и Фружин.

Цар Иван Александър I, бащата на Иван Срацимир

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Иван Срацимир бил женен за дъщеря на влашкия воевода Никола Александър, от която имал поне 3 деца:

  • Доротея, омъжила се за Стефан Твъртко I, бан на Босна;
  • неизвестна по име дъщеря;
  • Константин, наследил баща си като цар (1397 – 1422), през което време контролира част от българските земи и редица страни го признават за цар на България.

Доротея Българска, като съпруга на босненския владетел Твърдко I (Tvrtko), през графската фамилия Цили и династията на Хабсбургите, става известна личност във висшата западноевропейска аристокрация.

Константин бяга в Унгария, а по-късно се установява в Сърбия при деспот Стефан Лазаревич. Заедно с братовчед си Фружин (син на цар Иван Шишман и престолонаследник на Търновското царство) организира поход, като предвождат през 1408 – 1413 година първото в България въстание срещу Османската империя, известно в историята като въстание на Константин и Фружин. Константин II Асен е считан за последния български цар, както е титулуван до смъртта му през 1422 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Нешри, Мехмед. Огледало на света. История на османския двор. Превод от османотурски М. Калицин. София, 1984. стр. 252 – 261
  • Андреев, Й., Лазаров, Ив. и Павлов, Пл. Кой кой е в средновековна България (Второ издание). Издателство „Петър Берон“. София, 1999 г. ISBN 954-402-047-0.
  • Павлов, Пл. и Ив. Тютюнджиев. Българите и османското завоевание (краят на XIII – средата на XV в.). Велико Търново, 1995.
  • Van Antwerp Fine, John (1987). The Late Medieval Balkans: A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman conquest. University of Michigan Press. ISBN 0472082604.
  • Иречек, К. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. Под редакцията на П. Петров. София, 1978.
  • Иречек, К. Българский цар Срацимир Видинский. – Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество, кн. 1, 1882.
  • Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на България. Т. 1. История на средновековна България. София, 1999.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Иван Александър цар на България (1356 – 1396) Константин II Асен
Белаур цар на Видин (1356 – 1396) Константин II Асен