Иван Хаджииванов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Иван Петров Хаджииванов
адвокат, патриот, общественик

Роден
Починал

Иван Петров Хаджииванов е български адвокат, патриот, общественик и деен ръководител на борбата за освобождението на Добруджа.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранен живот и военна кариера[редактиране | редактиране на кода]

Иван Петров Хаджииванов е роден на 12 юни 1883 г. в гр. Русе, България. През 1906 г. завършва пълния курс на държавното практическо земеделско училище в Образцов чифлик, област Русе, а след това и Школа за запасни офицери. Записва се студент в Юридическия факултет на Софийския университет. На 17 септември 1912 г. се обявява мобилизация на българската армия - започва Балканската война, посрещната с всеобщ ентусиазъм от народа. Поривът, обхванал всички слоеве на населението се дължи на справедливата кауза - освобождаване на поробените сънародници. Подпоручик Хаджииванов прекъсва учението си и е назначен за командир на взвод в 15-та рота от 4-та дружина на славния 5-ти пехотен дунавски полк. Участва в атаката на Одрин.

Капитан Хаджииванов, на фронта (в средата)

След това - в Междусъюзническата война, в която е раняван, достига до командир на рота. Младежът тежко преживява Първата национална катастрофа. Загубена е Южна Добруджа с градовете Добрич, Балчик, Силистра, Каварна. Потоци от бежанци се насочват към Русе, един от най-близките големи градове в майката-родина. Общината им дава възможност да си построят къщи в т. нар. Добруджански квартал.

През 1914 г. Хаджииванов се дипломира като юрист и се установява на адвокатска практика в Русе (до 1944 г.). На следващата година, с включването на България в Първата световна война, пак е мобилизиран като ротен командир, а след това става дружинен командир. За участието си в трите войни е награден с три ордена - кръст „За заслуга“, кръст „За храброст“ и орден за раняване I-ва степен.

Общественополитическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

Иван Хаджииванов е председател на местната организация на Съюз „Добруджа“ в Русе, създадена от добруджанските бежанци след Ньойския мирен договор от 1919 г. Дейци на организацията са още Стефан Боздуганов, Слави Алексиев, Георги Теодосиев, Кирил Кръстев, Иван Маринополски и др. Съдействат на градските и околийските власти за настаняването и оземляването на бежанците. Работят за осъществяване на националната идея - освобождението на Добруджа.

През лятото на 1923 г. Иван Хаджииванов е избран за член на Централния комитет на Вътрешната добруджанска революционна организация, (ВДРО) и става негов председател. Целта на организацията е чрез въоръжени чети и дипоматически усилия да се запази българския характер на Добруджа и в удобен момент да се завърне отново в границите на България. Благодарение на четите на ВДРО разбойничеството в Добруджа е ликвидирано. Самия Хаджииванов активно се противопоставя на комфракциите подкрепяни от Коминтерна да превземат отвътре ВДРО. От средата на 1925 г. той влиза в открит конфликт с лидерите на левицата в Добруджанското движение. Хаджииванов последователно отстоява българската национална кауза и решително се противопоставя на коминтерновската постановка за създаване на добруджанска нация. Руското военно разузнаване прави неуспешен опит да го вербува в полза на Русия.

В периода 1924-1929 г. е бил два мандата общински съветник в гр. Русе.

С идването на деветнадесетомайците на власт през пролетта на 1934 г. както ВДРО, така и другите клонове на българското народно-освободително движение са поставени под строг полицейски контрол, а техните дейци подложени на преследване. След сключването на Крайовската спогодба, Хаджииванов в качеството си на председател на ВДРО, предлага списък от 77 дейци на организацията - войводи, четници и ятаци, на правителството и Народното събрание за награждаване с ордени и отпускане на народни пенсии.

Предполагаема смърт[редактиране | редактиране на кода]

Политическата промяна в страната на 9 септември 1944 г. се оказва фатална за Хаджииванов. С протокол от 24 декември 1945 г. Гражданското отделение на Русенския областен съд го обявява за „безследно изчезнал по време на смут около 30 септември 1944 г.“, като предполагаемата му смърт се приема, че е настъпила на същата дата. Репресиите не подминават и неговите близки.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Според родовата книга на Хаджииванови, баща му Петър Иванов Хаджииванов е внук на известния Вълчан войвода. Бил е търговец в Тулча, а след това се преселва в Русе. Участва в Сръбско-българската война през 1885 г. Майка му Тонка (Тодорица) Винарова е сестра на генерал Върбан Винаров и на кмета на Русе Петър Винаров. Наградена е от цар Фердинанд със златно колие за самарянска дейност във войните между 1912-1918 г. Има брат Борис Хаджииванов и две сестри Райна (1885–?) и София (1887–?). Семейството е притежавало много имоти в градовете Русе и Тулча. Интересен факт, е че в къщата на Хаджииванови в Тулча е настанен щабът на 12 бригада на III Българска Армия. Първи братовчед по майчина линия му е контра-адмирал Асен Тошев - командващ в Българския военно-морски флот.

Жени се за Недялка Рибарова на 27 май 1928 г. Бащата на Недялка Рибарова е Иван Рибаров - търговец-ангросист, а чичото Никола Рибаров е генерал-лейтенант.

След смъртта на Иван Хаджииванов, синът му е осиновен от видния русенец Михаил Силаги - син на Георг Силаги.

Значение и дело[редактиране | редактиране на кода]

Иван Хаджииванов поема ръководството на ВДРО в труден момент за българското национално-освободително движение в Добруджа. На практика той е водеща фигура в организацията в периода от 1925 г. до началото на Втората световна война. Отстоява най-последователно българската национална кауза в Добруджа. След възвръщането на Южна Добруджа към България на 7 септември 1940 г. Хаджииванов се застъпва за правата на българите в оставащата в Румъния Северна Добруджа.

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Български орден „За заслуга
  • Български орден „За храброст
  • Български орден „За раняване“ (?) - I-ва степен.

Цитирана литература[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • ((bg)) Радков, Ив., Л. Златев. Русенската община 1878-1949. Русе, 2002, с. 124 и сл. На 7 декември 1919 г. общинските избори в Русе се печелят от БКП (т. с.) и тази партия получава правото да управлява градската община чрез 13-те свои представители.71
  • ((bg)) Златев, Л. Общинската криза и политическите партии в Русе (есента на 1921 - пролетта на 1923 г.). в: Архивен преглед, 1993, №3-4, с. 50 и сл.
  • ((bg)) Радков, Ив., Л. Златев. Цит. съч., с. 202; Русенска поща, №876, 8 ноември и №877, 10 ноември 1924.
  • ((bg)) Радков, Ив., Л. Златев. Цит. съч., с. 240.
  • ((bg)) Радков, Ив., Л. Златев. Цит. съч., 241, 246.72
  • ((bg)) Алманах на Съюза на българските адвокати 1927 година. С., 1927, с. 192.
  • ((bg)). Личен архив на Иван Хаджииванов.

Източници[редактиране | редактиране на кода]


Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]