Излизане на Великобритания от Европейския съюз

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Излизането на Великобритания от Европейския съюз е политическа цел, подкрепяна от британски политици, групи по интереси и известни лица още от присъединяването на страната към Европейската икономическа общност (предшественицата на ЕС) през 1973 г.[1][2] Процесът става популярен с английската комбинирана дума брексит (също и брекзит, брегзит) (на английски: brexit, от Britain и exit), с буквалното значение „изход на Британия“. Аналогично понятие е предходното Грексит, т.е. „изход на Гърция“, който обаче касае излизането само от еврозоната, заради финансовата криза в Гърция.

На 20 февруари 2016 г., след приключване на преговорите с Европейския съюз за статута на Великобритания в него, британският министър-председател Дейвид Камерън насрочва провеждането на референдум относно членството на кралството в Съюза за 23 юни 2016 г.[3] Преговорите и провеждането на подобен референдум са част от предизборните обещания на Консервативната партия и в частност на самия Камерън по време на британските парламентарни избори през 2015 г.[4]

Резултати от референдума през 2016 г.[редактиране | редактиране на кода]

Резултатите по региони.

Крайният вариант на въпроса за референдума е формулиран:[5][6]

На английски: Should the United Kingdom remain a member of the European Union or leave the European Union?
           Трябва ли Обединеното кралство да остане член на Европейския съюз или да напусне Европейския съюз?

На референдума с право на глас (регистрирали се) са 46 501 241 британци. От тях гласуват 33 551 983 (72,15 %). Подкрепящите излизането на Великобритания от ЕС печелят гласуването с почти 52% в цялата страна и убедителни резултати в почти цяла Англия и Уелс. В по-слабо населените Шотландия, Северна Ирландия и Гибралтар, както и в столицата Лондон, по-голямата част от населението гласува за оставане.[7]

Гласували за напускане Напускане (%) Гласували за оставане Оставане (%) Избирателна активност (%)
17 410 742 51,89 % 16 141 241 48,11 % 72,15 %

Последици[редактиране | редактиране на кода]

Референдумът няма задължителен правно обвързващ характер. Британският парламент трябва да приеме закон, който да задвижи процеса на излизане на страната от Европейския съюз, но, поради тази незадължителност, е възможно да не се съобрази с резултатите от референдума.[8] Приемането на закона може да бъде забавено от горната камара на британския парламент. На 1 август 2016 г. една от представителките на Консервативната партия в Камарата на лордовете заявява, че налично мнозинство сред членовете на камарата, които са за оставането на страната в ЕС.[9][10]

Следва да се отбележи, че съществува предпазната клауза наложена от Белгия, гласяща че в случай на напускане на Съюза, не може да има повторно приемане. Още на следващия ден след референдума започва неговото оспорване и искания за нов референдум.

Лидерът на Консервативната партия и министър-председател Дейвид Камерън подава оставка и е заменен от Тереза Мей, а лидерството в Лейбъристката партия е подложено на критика и оспорване.

Шотландският първи министър Никола Стърджън заявява, че Шотландия ще се опита да попречи на излизането на Великобритания от ЕС. Като също така не изключва възможността за нов референдум за независимост.[11] Много от поддръжниците за независимост на Шотландия желаят нов референдум след голямата разлика при гласуването относно членството на Обединеното кралство в Евросъюза. Но проучване на YouGov не показва съществена промяна в нагласите от референдума през 2014 г.[12][13]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]