Изнасилваческа култура

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Изнасилвания на 100 000 население 2010 – 2012.

Изнасилваческата култура е социологическо понятие, което описва среда, в която изнасилването е често срещано и се тривиализира, през призмата на социалните представи за джендъра и сексуалността.[1][2]

Поведения, което обикновено се асоциират с изнасилваческата култура, са търсенето на вината в жертвата, сексуалната обектификация, вменяването на срам, тривиализация на изнасилването, отричане на широкото разпространение на изнасилването, и отказ от признаване на физическите и психологически поражения от изнасилването или други форми на сексуално насилие. [3] Понятието изнасилваческа култура е използвано, за да обясни поведения в дадени социални групи, например изнасилвания в затворите, или в конфликтни зони, като масови изнасилвания при войни като психологическа военна тактика. За цели общества се твърди, че са изнасилвачески култури.[4][5][6][7]

Исторически контекст[редактиране | редактиране на кода]

В исторически план, до скоро повечето държави са приемали, че жените са хора втора категория и не заслужават същите права като мъжете.:16 – 17[8][9] В предишни епохи, в законите изнасилването е престъпление, само когато изнасилените са девствени момичета: тези закони защитават техните бащи. В тези случаи, изнасилването на жената се приема като атака срещу имуществото на баща ѝ, понеже жена, която не е била девствена при сватбата е имала по-малка стойност; ако пък жената е била омъжена, изнасилването ѝ било атака срещу съпруга и, понеже то нарушавало собствеността му. .:16 – 17[10][11] Изнасилвачът бил наказван или със заплащане или тежко наказание.[12][13] Бащата е можел да изнасили съпругата на изнасилвача или да принуди изнасилвача да се ожени за дъщеря му. Мъж не е можело да бъде обвинен в изнасилване на съпругата си, тъй като тя била негова собственост. .[14] Както отбелязва Уини Том, "За сметка на това, изнасилването на жена, която не е имала близки връзки с баща си или със съпруг, не е било някакво притеснение."

В Съединените Щати, в навечерието и по време на Гражданска война, когато робството е широко разпространено, законът, на първо място, е забранявал изнасилването на бели жени от чери мъже. Наказанието за това престъпление, в много щати, е било смърт или кастрация. За сметка на това, изнасилването на чернокожа жена от бял мъж не е било незаконно.

Например, в САЩ до 1930-те години, изнасилването се смята за престъпление, извършвано само от мъже и чиито жертви са само жени. От 1935 г. до 1965 г. се наблюдава промяна в общественото мнение, при която изнасилвачите не се приемат за престъпници, а за душевно болни „сексуални психопати“. Мъже, извършили изнасилвания, не биват осъждани на затвор, а биват приемани в психиатрични болници, където били лекувани от тяхното заболюване.[15] Понеже само „луди“ били способни на изнасилвания, никой не смятал обикновените хора за способни на такова насилие. 

С промяната на ролята на жената в обществото се променя и обществения възглед към изнасилването. Понеже жените се ангажират повече с обществения живот (т.е. търсят работа, вместо да са домакини), много хора възприемат възгледа, че те са „леки“ и си „търсят“ проблемите. Като отслабват важността на ролите на съпруга и майка, жените, които се включват в обществения живот са възприемани като незачитащи традиционните полови роли, и следователно „не заслужават защитата, която идва с традиционните правила на връзката мъж-жена“.

Произход и употреба[редактиране | редактиране на кода]

Терминът „изнасилваческа култура“ възниква за пръв път през 1970-те години по време на втората вълна феминизъм и е приложен към съвременната американска култура,[16] когато започва и обществено осъзнаване на разпространеността на изнасилванията. По-рано, според канадската психоложка Александра Ръдърфорд, повечето американци не са и предполагали колко са разпространени изнасилванията, кръвосмешенията и побоите.[17] Понятието изнасилваческа култура предполага, че изнасилването е обичайно и нормално в американската култура и е крайно проявление на широко втълпена социална мизогиния и сексизъм. Изнасилването е предефинирано като насилие, вместо като сексуално престъпление, и започва да се възприема не като резултат от силно сексуално желание, а като желание за мъжка доминация, заплаха, и чувство за контрол над нормите на джендъра. [18] Изнасилването започва и да се разглежда през очите на жертвата, а не само на изнасилвача.

Проявления[редактиране | редактиране на кода]

Майкъл Паренти смята, че изнасилваческата култура се проявява чрез приемане на изнасилването като факт от ежедневния живот, и дори мъжки прерогатив. Това положение се влошава от бездействието на полицейските органи при оплаквания от изнасилване, както и прехвърляне на вината на жертвата, нежеланието на властите да тръгнат срещу патриархалните норми, както и страха на жертвите от стигматизация на тях лично и на семействата им.[19] Други социолози допускат, че изнасилваческата култура свързва секса без съгласие със социума, където патриархалните норми, преплетени с мизогинията и половото неравенство, се предават от поколение на поколение, и това води до широкоразпространено и институционализирано приемане на изнасилването. 

Изнасилваческата култура разпространява определени митове, които са кодифицирани в законите. Феминистките и джендър активистите описват изнасилваческата култура, която застъпва насилието, основано на пола, и разпространява митове, според които изнасилването е просто „груб секс“, или пък че за изнасилването са виновни жертвите. Тези митове са социални послания към жените да възприемат предефинираните полови роли по отношение на сексуалното поведение.[20] 

Един от широко разпространените митове е, че само „лошите“ или „лошо държащите“ се жени биват изнасилвани. Това създава категория от жени, които биват отделяни от обществото, и с тази „другост“ се цели внушението, че не всяка жена може да бъде изнасилена.[21][22] Митът е, че жените, които биват изнасилвани, не биват изнасилвани без причина, че те са го „заслужили“. Ако жените вярват, че са го заслужили, те няма да се оплачат пред властите.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Olfman, Sharna. The Sexualization of Childhood. ABC-CLIO, 2009. с. 9.
  2. Flintoft, Rebecca. Violence Goes to College: The Authoritative Guide to Prevention and Intervention. Charles C Thomas, October 2001. ISBN 978-0398071912. с. 134.
  3. Attenborough, Frederick. Rape is rape (except when it's not): the media, recontextualisation and violence against women. // Journal of Language Aggression and Conflict 2 (2). 2014. DOI:10.1075/jlac.2.2.01att. с. 183 – 203.
  4. Rozee, Patricia. Resisting a Rape Culture. // Rape Resistance. Архив на оригинала от 13 януари 2013. Посетен на 11 януари 2012.
  5. Steffes, Micah. The American Rape Culture. // High Plains Reader, January 2008. Архив на оригинала от 24 ноември 2012. Посетен на 11 януари 2012.
  6. Maitse, Teboho. Political change, rape, and pornography in postapartheid South Africa. // Gender & Development 6 (3). 1998. DOI:10.1080/741922834. с. 55 – 59.
  7. Baxi, Upendra. THE SECOND GUJARAT CATASTROPHE. // Economic and Political Weekly 37 (34). August 2002. с. 3519 – 3531.
  8. Roslyn Muraskin. Women and Justice. Routledge, 2005. ISBN 1135300046. с. 9. Посетен на 20 януари 2017.
  9. Gendered Justice: Intimate Partner Violence and the Criminal Justice System. Rowman & Littlefield Publishers, 2012. ISBN 0742566455. с. 7. Посетен на 20 януари 2017.CS1 maint: Uses authors parameter
  10. Teela Sanders. Sex Offenses and Sex Offenders. Oxford University Press, 2012. ISBN 0190213639. с. 82. Посетен на 28 януари 2017.
  11. Marital Rape: Consent, Marriage, and Social Change in Global Context. Oxford University Press, 2016. ISBN 0190238372. с. 20. Посетен на 28 януари 2017.CS1 maint: Uses authors parameter
  12. Winnie Tomm. Bodied Mindfulness: Women's Spirits, Bodies and Places. Wilfrid Laurier University Press, 2010. ISBN 1554588022. с. 140. Посетен на 28 януари 2017.
  13. Elisabeth Meier Tetlow. Women, Crime and Punishment in Ancient Law and Society: Volume 1: The Ancient Near East. A&C Black, 2010. ISBN 0826416284. с. 131. Посетен на 30 януари 2017.
  14. Shades of Grey – Domestic and Sexual Violence Against Women: Law Reform and Society. Routledge, 2014. ISBN 1317815246. с. 209. Посетен на 30 януари 2017.CS1 maint: Uses authors parameter
  15. Maschke, Karen J. The Legal Response to Violence against Women. New York: Garland Pub., 1997. Шаблон:ISBN
  16. Smith, Merril D.. Encyclopedia of Rape. 1st. Westport, Conn., Greenwood Press, 2004. ISBN 0-313-32687-8. с. 174.
  17. Review of Against Our Will: Men, Women, and Rape quoted in Rutherford, Alexandra. Sexual Violence Against Women: Putting Rape Research in Context. // Psychology of Women Quarterly 35 (2). June 2011. DOI:10.1177/0361684311404307. с. 342 – 347.
  18. Chasteen, Amy L.. Constructing rape: Feminism, change, and women's everyday understandings of sexual assault. // Sociological Spectrum 21 (2). April 2001. DOI:10.1080/02732170121403. с. 101 – 139.
  19. Parenti, Michael. The Cultural Struggle. New York, Seven Stories Press, 2005. ISBN 9781583227046. с. 71 – 79. Посетен на 13 юни 2013.
  20. Nicoletti, John, Spencer-Thomas, Sally, Bollinger, Christopher. Violence Goes to College: The Authoritative Guide to Prevention and Intervention. Charles C Thomas Publisher, 2009. ISBN 978-0-398-07910-9. с. 134.
  21. Lonsway, Kimberly A. и др. Rape Myths: In Review. // Psychology of Women Quarterly 18 (2). 1994. DOI:10.1111/j.1471-6402.1994.tb00448.x. с. 133 – 64.
  22. The Rape Culture. // Women: a feminist perspective. 4th. Mountain View, Calif., Mayfield Pub. Co., 1989. ISBN 9780874848014.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Rape culture“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.