Изследвания на детското езиково и говорно развитие в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

На първо място като изследовател трябва да бъде посочен проф. Иван А. Георгов, който в статията си „Първите начала на езиковия израз за самосъзнанието на децата“ (1905) и монографията „Принос към граматичния развой на детския говор“ (1906) подробно излага основанията си за интереса си към детското езиково и говорно развитие, и възгледа си за успоредното протичане и взаимното влияние на езиковото и психичното развитие:

„без всякакво съмнение между душевното и езиково развитие съществува тясно взаимно съотношение, и то не само в тоя смисъл, че душевното развитие упражнява значително влияние върху развитието на езика, ами че наопаки и езиковото развитие упражнява не по-малко съществено влияние върху генезиса на душата. В това отношение от особена важност са наблюденията над развитието на граматичните форми в говора на детето, понеже чрез тия наблюдения се получава възможност да се направи обратно заключение върху развоя на детската душа.“

Също както и Жан Пиаже, който изгражда теорията си за когнитивното развитие на детето, наблюдавайки трите си дъщери, И.А.Георгов започва изследванията си с документиране на говора на двамата си синове. Въз основа на тези наблюдения той обяснява появата на отделните класове думи, различните морфологични категории и синтактични структури хронологически, като ги свързва с познавателните процеси. Няколко години по-късно (1913) излиза двутомният му труд „Значение на детската лингвистика“. Това е изследване, в което с голяма ерудиция и усет за детайлите в сравнителен план се разглежда говорното и езиковото развитие на деца от различни народности и се изтъква аналогичното формиране на лексиката и семантиката в онтогенезата им. Георгов уточнява значението на този изследователски подход: изучавайки детската лингвистика, „можем получи пристъп към много тъмни страни на проблема за първото възникване на човешкия говор и на неговите първоначални форми.“

Макар че отрича възгледа за езика като вродена структура, той се опитва да обясни наличието на сходни по звуковия си състав лексеми в коренно различни езици. След смъртта на проф.И.А.Георгов трудовете му са забравени до 1934, когато излиза статията на Стефан С.Младенов „Няколко езикословни въпроси у проф. д-р Иван Георгов в работите му за развоя на детския говор“, но интересът към разглежданите проблеми бързо стихва, за да бъде възобновен едва през 60-те на 20 век – този период е пряко свързан с дейността на проф. В.Манова-Томова. Изследването ѝ „Вече мога да говоря“ (1965) и днес се смята за базисно в областта на детската психолингвистика в България и не е загубило актуалността си. Други важни изследвания на авторката разглеждат различни проблеми на този период от онтогенезата с цел цялостното му изясняване.

През 1969 в списание „Български език“, бр. 6 излизаф статията на Мария Коспартова „Особености на детския говор“, която базирайки се на съвременната лингвистика очертава мястото и закономерностите на детското говорно развитие.

И.Котова и Т.Владимирова правят анализ на темата в книгата им „Анализ на детската реч в предучилищна възраст“ (1970), изследването има статистическа стойност по отношение степента на овладяност на граматиката и лексиката в 4-та група на детската градина.

Ф. Даскалова първа насочва вниманието към общите проблеми на психолингвистиката на развитието, към въпросите на езиковото кодиране и декодиране, говорната антивност, сензитивните и кризисните периоди в овладяването на езика. Изследванията ѝ са свидетелство, че българската психолингвистика постепенно започва да се изравнява със световната по широкия кръг проблеми и опита за многоаспектното им разглеждане.

През 80-те на 20 век с въпросите на детското езиково развитие се занимава Елена Иванова, дипломантка на проф. Манова-Томова. Докладите ѝ (1981–1986) имат предимно описателен и констативен характер.

В контекста на съвременната психолингвистика са разработките на Юлиана Стоянова. В излязлата през 1992 нейна монография „Вашето дете говори“ се разглеждат „речевите актове в ранната възраст“ от гл.т. на комуникативната им стойност. Вниманието е насочено и към възрастните-участници в общуването. Интерпретацията на данните е направена с помощта на „интегративен теоретичен подход“, като по този начин се избягват слабостите и ограниченията на конкретна парадигма. В други свои изследвания Ю.Стоянова разглежда различни проблеми на езиковата онтогенеза на българските деца – на темпорално-аспектуалната система, прагматиката, синтаксиса.

В духа на „От двух до пяти“ от Корней Чуковски са представените от Блажо Блажев и Венче Попова материали в „Чудесата на детската реч“ (1995). Авторите подчертават популярния характер на книгата и се въздържат от генерални изводи за овладяването на езика от децата.

Един от перспективните автори е Велка Попова. В „Психолингвистика на развитието“ (2000) тя разглежда синтактичната компетентност чрез анализа на богат емпиричен материал.

Редица български изследователи (В.Манова-Томова, Ф.Даскалова, Е.Иванова и др.) са единодушни, че в България въпросът за овладяването на езика от децата не е разглеждан всеобхватно.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]