Иларион Ловчански

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Иларион Ловчански
български духовник

Роден
1800 г.
Починал
2 февруари 1884 г. (84 г.)
Народен представител в:
УС   
Подпис Ilarion of Lovech Signature 22 May 1872 (vectorized).svg
Иларион Ловчански в Общомедия

Иларион Ловчански е български духовник, участник в борбите за самостоятелна българска църква в Османската империя. От 1852 до 1872 година е Ловчански, а от 1872 до 1884 – кюстендилски митрополит. През 1872 година е избран за пръв български екзарх, но не е утвърден от султана.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Иларион Ловчански е роден през 1800 или 1801 година в махала Горни Чукани на град Елена. Светското му име е Иван Иванов. Напуска родния си град рано и постъпва монах в Капиновския манастир. Учи в килийното училище на манастира. Замонашва се през 1819 година. Служи при търновските митрополити на Гръцката патриаршия като дякон, йеродякон, архимандрит и протосингел, а в 1849 достига епископски сан.[2]

Ловчански митрополит[редактиране | редактиране на кода]

Иларион Ловчански е епископ на Ловчанска епархия от 1852 до 1872. Ръкоположен и изпратен там е от търновския митрополит Неофит Византиос, поради желанието на ловчанци да имат за епископ българин. Грижи се е за българските училища в епископията си, търси учители за новите класове, преустроява църквата „Света Неделя“, раздава на бедните. Критикуван е като фанариот и лихвар. Ловчанските първенци забраняват на свещениците да го споменават в службите и искат да напусне митрополитския дом. Едва след помирение с посредничество на Ловчанския каймакам и писмо на ловчанските първенци до Иларион Макариополски в Цариград през 1860 г. e признат от миряните в епархията си. Но не пътува повече из епархията. На 31 януари 1860 г. служи на български език във Видин – събитие, отразено от вестник „България[3][мъртъв линк].

Участие в църковните борби[редактиране | редактиране на кода]

През 1868 година Иларион Ловчански заминава за Цариград по покана на водачите на движението за църковна независимост[4], като оставя за митрополитски наместник в Ловеч дякон Паисий, а след убийството му свещеноиконом Кръстьо Никифоров). В края на същата година Иларион наред с още трима български архиереи подава оставката си от Патриаршията с намерението да се присъедини към бъдещата българска църква.[5] Оставката не е приета от патриарх Григорий VI, но Иларион не променя решението си.[6] От 1870 е председател на Привременния синод на Българската църква.[2]

Като най-възрастен митрополит е избран за председател на Първия църковно-народен събор през 1871 година.

Иларион Ловчански е един от тримата български архиереи, които в началото на 1872 година извършват Богоявленската служба в българската църква във Фенер без разрешението на цариградския патриарх.[7] По тази причина е изпратен от турските власти на заточение в Измит, но броени дни по-късно, в края на януари, е върнат в Цариград след протестна демонстрация на местните българи начело с Петко Славейков и Тодор Икономов.[8]

Български екзарх[редактиране | редактиране на кода]

На 12 февруари 1872 година синодът на Българската екзархия избира Иларион Ловчански за български екзарх. Обвинен е в размирност на Ловчанска епархия във връзка с дейността на Вътрешната революционна организация и Васил Левски. Подава оставката си пет дни по-късно под натиска на Високата порта (повод - стар и недочуващ). На извънредно заседание на 16 февруари 1872 година синодът избира за екзарх Видинския митрополит Антим I, който е утвърден от султана.

Кюстендилски митрополит[редактиране | редактиране на кода]

През юли 1872 е избран от Синода за титулярен екзархийски митрополит на Кюстендилска епархия.[9] Участва като народен представител в Учредителното събрание и приемането на Търновската конституция. Умира в Кюстендил на 2 февруари 1884 година. Погребан е в митрополитската църква „Успение Богородично“. На камбанарията на църквата, на 21 май 2005 г. е открита негова паметна плоча. Улица в Кюстендил и Ловеч е наименувана Иларион Ловчански.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Карамфилова, Таня. Иларион Ловчански и Кюстендилски – поборник за образование, свобода и човешко достойнство. Наблюдател (кюстендилски областен вестник), 02.02.2012. Посетен на 10.04.2016.
  2. а б Енциклопедия „България“. Том 3. Издателство на БАН. София, 1982. с. 99
  3. http://parders.org/library/balkan/catholic_church_st13.htm
  4. Бурмов, Тодор. Българо-гърцката църковна распря. София, Св. Синод на Българската църква, 1902. с. 383. Посетен на 10.04.2016.
  5. Бурмов 1902, с. 392-394.
  6. Бурмов 1902, с. 396.
  7. Бурмов 1902, с. 530-532.
  8. Жечев, Тончо. Българският Великден или Страстите български. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995. ISBN 954-430-389-8. с. 291, 295-297.
  9. Маркова, Зина. Българската екзархия 1870-1879. София, 1989, стр.329.