История на Древен Египет

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Династии на Древен Египет

Древен Египет е многовековна държава, разположена в Североизточна Африка по долното течение на река Нил. Историята на Древен Египет обхваща периода от ранните додинастични териториални образувания до завладяването от Римската империя в 30 г. пр.н.е.

Древен Египет[редактиране | редактиране на кода]

Счита се, че Египет е населяван от хора от преди повече от 250 000 години. С „Додинастичен период на Египет“, в египтологията се обозначава историческата епоха преди създаването на династиите през четвъртото хилядолетие пр.н.е.

Тази статия е част от серията
История на Египет
Древен Египет
Гръцки и Римски Египет
Ранен арабски Египет
Османски Египет
Мехмед Али и поддръжниците му
Съвременен Египет

През ок. 4000 г. пр.н.е. от множество малки териториални образувания – номи, възникват две големи политически обединения – Горен и Долен Египет (със столици в Йераконопол и Буто). Създаването на единна държава се приписва на управника на Горен Египет Менес. Столица на обединената държава става град Мемфис, намиращ се в южната част на делтата на р. Нил. Първите паметници, написани с египетски йероглифи се отнасят към края на четвъртото и началото на третото хилядолетие пр.н.е.

В 30 – 28 век пр.н.е. започват стълкновения със съседните племена: кушити (нубийци) – на юг, с либийци – на запад и номадите от Синайския полуостров – на североизток.

Единството на Древния Египет се въплъщавало във властта на фараоните – неограничени властелини на цялата страна. Фараонът бил глава на култа към всички богове в Древния Египет, като самият той е бил считан за бог. Израз на това става строителството през периода на пирамидите – гробници на фараоните Джосер, Снефр, Хеопс (Хуфу), Хефрен (Хафра) и Микерин (Менкаур). Нараства значението на хелиополския култ към бога-слънце Ра, а фараоните се наричали негови синове.

През 23 – 21 век Древният Египет се разпада на множество номове. Новото държавно обединяване на Древния Египет започва с нарастването на силите на номарсите на Хераклеопол (в Среден Египет), а впоследствие на управляващите южния град Тива. Тиванският фараон Ментухотеп I става владетел на обединен Древен Египет.

Тази статия е част от
История на Древен Египет
Периоди
Династии
0 - I - II - III - IV - V - VI - VII - VIII - IX - X - XI - XII - XIII - XIV - XV - XVI - XVII - XVIII - XIX - XX - XXI - XXII - XXIII - XXIV - XXV - XXVI - XXVII - XXVIII - XXIX - XXX - XXXI - Птолемеи

През 21 – 18 век за покровител на фараоните е обявен бог Амон. Аменемхет I премества столицата от Тива в Иттауи във Файюмския оазис. Следва нов разпад на Древния Египет.

През 18 – 16 век Древният Египет е завладян от азиатските владетели – хиксосите, които завземат властта в Долен Древен Египет и правят град Аварис своя столица в източната част на делтата на р. Нил. Да премахне владичеството на хиксосите успява Яхмос I. Преследвайки ги, той нахлува в Палестина и Сирия. Приемниците му завладяват Палестина, Финикия, Сирия, а страната Куш до 4-тия нилски праг става провинция на Древния Египет|.

При Аменхотеп III Древният Египет достига своето величие. От провинциите си в Азия и в страната Куш, Древният Египет получава като данъци дървесина, мед, олово, сребро, както и животни, роби, вино, бижута, слонова кост. От страната Пунт, където царица Хатшепсут изпраща експедиция, в Древния Египет пристигат благовония. През този период армията става редовна. Религиозната реформа на Аменхотеп IV (Ехнатон) провъзгласява култа към единен за всички египтяни бог Атон (слънчевият диск). В чест на този бог се строи нова столица – Ахетатон. След смъртта на Ехнатон през 1335 г. пр.н.е., почитането на целия пантеон египетски богове е възстановено и Тива отново става столица на Древния Египет. Увлеклият се по религиозната реформа Ехнатон бил изоставил държавното управление, а упадъкът на държавата продължава и след смъртта му. Към 1290 г. пр.н.е., фараонът Рамзес II възстановява могъществото на Древния Египет. Той води продължителна и упорита борба с хетите и техните сирийски съюзници. Столица на страната при Рамзес II става град Пер-Рамзес, построен на мястото на Аварис.

През 11 – 7 век укрепва властта на номарсите.

През 945 г. пр.н.е либийският военачалник Шешонк I се провъзгласява за фараон, а за своя резиденция избира град Бубастис в делтата на Нил. Той превзема Йерусалим и го разграбва.

През 671 г. пр.н.е. асирийската армия на Асархаддон превзема и разграбва Мемфис.

В 667 г. и 663 г. пр.н.е. асирийците завладяват Тива. Псаметих I успява отново да обедини Древен Египет. При Нехо II, син на Псаметих I, е прокаран канал, свързващ Нил с Червено море.

През 528 г. пр.н.е. Древният Египет е завоюван от персийския цар Камбиз и става персийска провинция (сатрапия). През 341 г. пр.н.е. персите отново нахлуват в Древния Египет и го подлагат на разорение.

През 332 г. пр.н.е. в Египет навлиза армията на Александър Македонски и страната става част от неговата държава. След разделянето на империята му между диадохите, Древният Египет се пада на пълководеца Птоломей Лаг – основател на гръко-македонската династия на Птоломеите Лагиди (305 – 30 г. пр.н.е.). Столица става град Александрия.

При Птоломеите Древният Египет става главна житница за елинистичния свят. През този период египетският флот господствал в Средиземно море. При управлението на царица Клеопатра VII – последна от династията на Птоломеите, Египет се оказва въвлечен в политическите борби в Древния Рим.

Старо царство[редактиране | редактиране на кода]

Към средата на III хил. пр. Хр. Египет навлязъл в нова епоха. огромната власт на владетелите от III династия им позволили да създадат грандиозни архитектурни паметници. Царят Джосер издигнал първата монументална каменна постройка в човешката история. Но най-величествината пирамида издигнал на платото Гиза фараонът Хеопс. Пирамидата на египитския владетел била негова гробница. Смятало се, че тя не само ще съхрани тялото му, но и ще му позволи като по огромна „каменна стълба“ да се възнесе на небето сред боговете.

Средно царство[редактиране | редактиране на кода]

През 639 – 642 г. Египет е завоюван от арабите, водени от Амр ибн ал-Ас, а по-късно – от Османската империя.

В условията на дълбока политическа, стопанска и социална криза, обхванала Египет по време на Първия преходен период, постепенно се зараждала тенденцията за ново политическо обединение. В тази епоха най-значителен център в северната част на страната станал разположеният южно от Мемфис Хераклеопол (на египетски Нен – Несут), главен град на XX горноегипетски ном. Независимите владетели на Хераклеопол не признавали властта на Мемфиските царе и провъзгласили себе си за фараони (IX и X династия на Манетон). Още основателят на IX хераклеополска династия Хети (или Ахтой) I повел в средата на XXII в. пр.н.е. активна борба с номадите- нашественици и независимите египетски номарси, като тази политика се запазила и при неговите наследници, които постепенно подчинили на властта си по-голямата част на Делтата и северните райони на Горен Египет.

Но хераклеополските царе не успели да обединят под властта си целия Египет. На юг се издигнал друг обединителен център- Тива (на египетски Уасет), владетелите на която, подчинили на властта си съседните горноегипетски номи и също се провъзгласили за фараони (XI династия). След дълги и ожесточени борби между двете царства, около 2040 г. пр.н.е. тиванския цар Ментухотеп II успял да разгроми Хераклеопол, присъединил севера и поставил началото на Средното царство- нов период на политическо единство и централизация, на стопански и културен разцвет, продължил около 250 години (XX- XVII в. пр.н.е.). През това време управлението било в ръцете на фараоните от XI и XII династия.

Новото политическо обединение на Египет позволило да бъде възстановена и усъвършенствана единната иригационна система в долината на Нил и по този начин да се стабилизира селското стопанство, като основа на икономиката на страната. Значително било развитието на занаятите- каменоделство, металургия и металообработване, дърводелство, тъкачество и много други. В тази епоха била окончателно усвоена и въведена в масовата практика технологията на бронза; замяната на каменните и медните оръдия на труда с по-твърди и качествени оръдия от бронз подтикнало общото развитие на производителните сили. Усвоено било и производството на стъкло. Голяма развитие получила и търговията както вътре в страната, така и далече извън нейните предели. Египет търгувала с Нубия, Либия, Синай, Крит, Източното Средиземноморие (Финикия, Палестина, Сирия), Месопотамия и Пунт (Екваториална Африка).

Номовата аристокрация запазва значителна част от своите привилегии, от политическото си и стопанско могъщество. Често предавали властта си по наследство, образувайки местни династии.

Много често в документите от това време се споменават робите. Те се третират като част от имуществото, могат да се купуват и продават. Основният източник на роби били грабителските военни походи в съседните страни. Това са робите- военнопленници или баку. Има и друг вид роби- трудовото население в царското стопанство, в големите храмови комплекси и в именията на различни частни лица, наричани „цаски роби“ или хему нисут. Те не можели да бъдат купувани и продавани; имали свое лично стопанство, дом, семейство и известни права. Всички те били трайно обвързани с упражняването на определена професия- били земеделци, скотовъдци, градинари, рибари, слуги, готвачи, певци, музиканти и т.н. Има и свободни и независими от царското стопанство хора, наричани неджес („нищожни“, „малки“)- дребни земеделци, скотовъдци, рибари, занаятчии, търговци и др. От масата на свободните производители постепенно започнала да се издига една забогатяла върхушка от хора с незнатен произход, наричани „силни неджеси“. За да им се противопоставят, фараоните от XI и XII династия им давали висши постове в административният апарат- по този начин тази нова привилегирована прослойка стават лично задължени на фараона и са готови да подкрепят властта му.

Опора на централната власт била и мощната царска армия. Особено активна била военната политика на могъщите фараони от XII династия, при продължителното управление на които (около 1991 – 1786 г. пр.н.е.) Средното царство изживяло своя най-голям икономически, политически и културен разцвет. Основателят на династията Аменемхет I водил редица агресивни войни в Палестина, Либия и Нубия, като завоевателната външна политика достигнала своя апогей през XIX в. пр.н.е., когато Сенусерт III присъединил към Египет Нубия.

Фараоните от XII династия никога не успели да постигнат такава степен на власт, каквато имали деспотите от Старото царство. Те трябвало да се съобразяват с номовата аристокрация, с влиятелното жречество, с неспокойните народни маси.

През XVII в. пр.н.е. Египет отново се разпаднал, първоначално на две части (XIII династия в Тива и XIV династия в Ксоис в Долен Египет), и постепенно навлязъл в т.нар. Втори преходен период. Причините за това са както вътрешната нестабилност и династическите борби, така и нашествието на хиксосите. Те били номадски племена, завладели по-голямата част от Делтата и района на Мемфис и в продължение на около 150 години периодически подлагали на грабеж останалите египетски земи (XV и XVI „хиксоски“ династии).

Ново царство[редактиране | редактиране на кода]

Начело на борбата срещу нашествениците застанали владетелите на Тиванския ном, които успели да наложат властта си над южната част на страната (XVII династия).

Едва през първата половина на XVI в. пр.н.е. хиксосите били окончателно разбити и прогонени от Яхмос (Амосис) I, който се смята за основател на XVIII династия и на Новото царство (1567 г. пр.н.е.). Тива отново се утвърдила като столица на египетската държава, управлявана от фараоните от XVIII, XIX и XX династия в продължение на около 500 години (от XVI до XI в. пр.н.е.).

Възстановяването на държавното единство и укрепването на централната власт срещнало съпротивата на старата номова аристокрация, но фараоните се справили с недоволството с помощта на армията и служебната аристокрация от незнатен произход. Египет се превърнал в мощна военна държава, благодарение на огромната си армия с бойни колесници и многобройни отряди, благодарение на могъщият си флот.

Фараоните от XVIII династия водели постоянна, агресивна, завоевателна политика, за да задоволят жаждата на войската и служебната аристокрация за повече почести и награди, както и за да осигурят верността им. Въпреки нарасналото количество на робите в египетското стопанство (поробени по време на военните походи), основни производители на материални блага си оставали милионите безправни местни селяни и занаятчии, чието положение не претърпяло промени през вековете.

В края на XVI и началото на XV в. пр.н.е. мирното управление на една жена фараон, царица Хатшепсут, осигурило двадесет годишно прекъсване на непрестанните войни. След Хатшепсут на престола идва най-войнственият фараон от XVIII династия- Тутмос III. Огромните богатства, които се стичали от всички краища на страната в столицата Тива, позволили на Тутмос III и неговите наследници да разгърнат грандиозна строителна дейност.

През XIV в. пр.н.е. в Египет има вътрешни трудности по време на управлението на Аменхотеп III- номовата аристокрация и жречеството отново се опълчили срещу силната централна власт. Недоволството било оглавено от жреците в светилището на Амон- Ра в Тива. За да подкопае тяхното опасно влияние, Аменхотеп IV провел религиозна реформа, с която наложил култа към ново върховно божество- слънчевият бог Атон. Приема името Ехнатон („Угоден на Атон“) и заедно с жена си Нефертити, напуска Тива и строи нова столица- Ахетатон. Но след смъртта на Ехнатон, неговите противници взели връх и неговият наследник Тутанхамон бил принуден да се върне в Тива и да възстанови всички привилегии на жреците на Амон.

Вътрешните борби довели до временно отслабване на Египет, който през XIV в. пр.н.е. загубил повечето от външните си владения. Нов период на разцвет и военно могъщество настъпил през XIII в. пр.н.е. при управлението на фараоните от XIX династия и особено при управлението на Рамзес II.

При последните владетели от XIX династия и във времето на XX династия (края на XIII – началото на XI в. пр.н.е.) постепенно настъпил залезът на най-блестящия период на египетската цивилизация. При следващите династии, в епохата на т. нар. Късно царство Египет напълно загубил някогашното си политическо могъщество и сам се превърнал в обект на агресия на съседните народи – либийци и древните етиопи. През VII в. пр.н.е. той попаднал временно под властта на Асирия, а в 525 г. бил присъединен към Персийската империя на Ахеменидите.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]