История на Кирибати

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Оръжие от зъби на акули от Гилбъртовите острови, произведено през втората половина на 19 век.

Островите, които в днешно време съставляват Република Кирибати, са населявани от поне 700 години, вероятно повече. Първите австронезийски народи, които ги посещават, са полинезийци и меланезийци. През 17 век пристигат европейските мореплаватели. След това се управляват като част от Британската империя под името Гилбъртови острови. Държавата става независима през 1979 г., откогато и е известна със сегашното си име.

Доколониална епоха[редактиране | редактиране на кода]

За заселването на островите Кирибати и ранната им история е известно много малко. Има предположения, че предците на съвременните кирибатийци са дошли на Гилбъртовите острови от източна Меланезия в началото на 1 хилядолетие.[1]. Това е свързано с факта, че именно по това време вече са били заселени близките Маршалови острови[2]. Да се посочи точното време на заселването на островите Кирибати е много трудно, тъй като именно през първото хилядолетие се образуват и самите атоли. [3] Някои учени оспорват тази гледна точка, считайки, че формирането на островите в този регион на Тихия океан е започнало 3500 години по-рано[4]. Все пак по време на откриването на островите на архипелага Джилбърт от европейците и американците те вече са били заселени, за разлика от островните групи Феникс и Лайн, които са били необитаеми. На атолите от тези островни групи обаче са намерени следи от човешко присъствие от далечното минало. [5] Това принуждава учените да търсят обяснение за причините за изчезването на местното население от архипелазите Лайн и Феникс. Едно от по-разпространените мнения е, че в условията на неголямата площ, отдалечеността от другите архипелази, засушаващия се климат и дефицита на питейна вода животът на тези острови е бил крайно проблематичен. Ето защо заселилите се на островите хора са били принудени да ги напуснат.[6].

Колониална епоха[редактиране | редактиране на кода]

Педро Фернандес де Кирос

Първият открит от европейците остров на Кирибати е Бутаритари, открит от испанския мореплавател Педро Фернандес де Кирос на 21 декември 1605 г. и наречен от него Буено-Виеха. На 2 юли 1765 г. Джон Байрон открива атола Никанау, а през 1788 г. Томас Джилбърт и Д. Маршал откриват атола Тарава.

Към края на XVIII век британските мореплаватели Джилбърт и Маршал откриват северните острови на архипелага. С всяка година на тях се заселват все повече европейци и към 1826 г. всички острови, влизащи в състава на Република Кирибати, са нанесени на европейските карти. Островите получават името си през 1820-те години, като са наречени така от руския пътешественик Иван Крузенщерн.

Чести посетители на островите са американски и английски китоловни кораби. В резултат на това започва търговски обмен между островитяните и екипажите на корабите. Някои моряци дезертират и се установяват на островите. По-късно палмовото масло и копрата стават основната стока, която е купувана от европейците и американците. В допълнение процъфтява поробването на местните жители от робовладелци от Перу, Австралия, САЩ и други страни. По-голямата част от робите са принудени да работят в Централна Америка, Самоа, Фиджи, Хавайските острови и Таити.

Американците и англичаните проявяват интерес в региона. През 1850-те години мисионерите откриват свои институции и започват да „спасяват“ душите на жителите на Гилбъртовите острови, забранявайки им „дивашките“ танци и опитвайки се да ги убедят да не встъпват в извънбрачни връзки. Първият мисионер на островите е американецът Хирам Бингам. През 1890 г. Британия взима под свой контрол островите Елис, състоящи се от 9 острова. Две години по-късно британците провъзгласяват протекторат на Британската империя над островите Гилбърт и откриват комендатура в Тарава четири години по-късно. На 26 септември 1901 г. Британската империя анексира остров Банаба заради откритите находища на фосфат, които веднага започва да експлоатира. В края на краищата остров Банаба е разрушен (почвата е пренесена в Австралия и Нова Зеландия), а в края на Втората световна война жителите са преселени на остров Рамби във Фиджи, където се намира основното селище. На 12 януари 1916 г. островите Елис са обединени с островите Гилбърт, като е образувана колонията Острови Гилбърт и Елис, която до 2 януари 1976 г. е част от Британските Западнотихоокеански територии.

През Втората световна война Япония завзема атола Тарава

Втора световна война[редактиране | редактиране на кода]

По време на Втората световна война Япония бомбардира остров Банаба, а след атаката над Пърл Харбър японските войски извършват десант на Тарауа и Бутаритари. На 20 ноември 1943 г. съюзнически сили нападат японските позиции на двата атола, което води до едни от най-ожесточените битки в Тихоокеанската кампания. Битката за Тарауа и битката за Макин са повратни точки във войната.[7]

Самоопределяне[редактиране | редактиране на кода]

Създаването на ООН след Втората световна война води до съставянето на специален комитет по деколонизация. В резултат на това, британските колонии в Тихия океан започват да се възползват от правото си на самоопределяне.

През 1974 г. на островите е проведен референдум,[8] от който става ясно че мнозинството от населението иска да се отдели в независима държава. Отцепването настъпва в два етапа. На 1 октомври 1975 г. Тувалу е призната за отделна британска зависима територия със свое собствено правителство. На 1 януари 1976 г. е създаден отделна администрация за колонията Острови Гилбърт и Елис.[9]

Независимост[редактиране | редактиране на кода]

Гилбъртовите острови получават вътрешно самоуправление през 1977 г. и провеждат избори през февруари 1978 г., на които за главен министър е избран 27-годишният Йеремия Табаи. Кирибати получава пълна независимост на 12 юли 1979 г.

Макар името за Гилбъртовите острови на местния кирибатски език да е „Тунгару“, новата държава избира името „Кирибати“, както местното население произнася „Гилбъртови“.[10]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Irwin, G. The prehistoric exploration and colonization of the Pacijic. Cambridge University Press, Cambridge, 1992
  2. Weisler, M. I. Atolls as settlement landscapes: Ujae, Marshall Islands. Atoll Research Bulletin 460: 1 – 5 1, 1999
  3. Schoefield, J. C. Late Holocene sea level, Gilbert and Ellice Islands, west central Pacific. New Zealand Journal of Geology and Geophysics 20:503 – 529, 1977
  4. Maclean, J. L. The clam gardens of Manus. Harvest 4: 160 – 163, 1978
  5. Cleghorn, P. L. The settlement and abandonment of two Hawaiian outposts: Nihoa and Necker Islands. Bishop Museum Occasional Papers No. 28:35 – 49. Honolulu, 1988
  6. Di Piazza, A., and E. Pearthree. An island for gardens, and island for birds and voyaging: a settlement patterns for Kiritimati and Tabuaeran, two 'mystery islands' in the Northern Lines, Republic of Kiribati. Journal of the Polynesian Society 1 10: 149 – 170, 2001
  7. To the Central Pacific and Tarawa, August 1943--Background to GALVANIC (Ch. 16, p. 622). // Посетен на 15 март 2015.
  8. Nohlen, D, Grotz, F & Hartmann, C (2001) Elections in Asia: A data handbook, Volume II, p. 831 ISBN 0-19-924959-8
  9. McIntyre, W. David. The Partition of the Gilbert and Ellice Islands. // Island Studies Journal 7 (1). 2012. с. 135 – 146.
  10. Reilly Ridgell. Pacific Nations and Territories: The Islands of Micronesia, Melanesia, and Polynesia. 3rd Edition. Honolulu: Bess Press, 1995. p. 95

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Cinderellas of the Empire, Barrie Macdonald, IPS, University of the South Pacific, 2001.
  • Les Insulaires du Pacifique, I.C. Campbell & J.-P. Latouche, PUF, Paris, 2001
  • Kiribati: aspects of history, Sister Alaima Talu et al., IPS, USP, 1979, reprinted 1998

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „История Кирибати“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.