История на Русия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Историята на Русия води началото си от историята на източните славяни и на угро-финските народи.

Държавата Garðaríki („владение на градовете“), чието сърце се намира в Новгород и обхваща всичките земи, населени с илменски (новгородски) славяни, вепси и воти, е основана от варяжкия предводител Рюрик през 862 г. (обикновено от тази дата се отчита историяна Русия, а за времето преди това се говори за история на руските земи). Киевска Рус, първата обединяваща за източните славяни държава, е основана от Рюриковия наследник Олег Новгородски през 882 г. Според древноруската Йоакимовска летопис, Киевска Рус приема християнството от България през 988 г. Първите богослужебни книги са пренесени в Киевска Рус от Българското царство. Киевска Рус се разпада почти изцяло като държава под натиска на монголските нашествия между 1237 и 1240 г., при което почти половината от населението загива. Междувременно местни владетели водят борба за политическото и културното наследство на Киевска Рус, в частност Новгород и Псков.

След XIII в. Москва се превръща в културен център на страната, става столица на Руското царство, обявено от Иван Грозни в средата на ХІV век. От началото на XVIII век Руското царство се нарича Руска империя, която се простира от Полско-литовската държава на запад до Тихия океан на изток.

Карта на културите в Европейска Русия при пристигането на варягите
Киевска Рус през ХІ век

Ранна история[редактиране | редактиране на кода]

Върху части от територията на днешна Украйна и Русия през 1 хилядолетие пр.н.е. съществуват Боспорската държава и Скитската държава. На основната територия на европейската част на Росия са живели угро-фини и балтски племена.

През средата на 7-10 век по долното течение на Волга, в Северен Кавказ и около Азовско море се е разполагал Хазарският хаганат. В началото на 8 век — 926 г. в Далечния изток е съществувала държавата Бохай.

През 552-745 г. част от територията на днешна Украйна е заемана от Велика България и държавата на тюрките (Тюркски хаганат). В 8-14 век по средното течение на Волга и около Кама се е намирала Волжка България.

Праславянски жители[редактиране | редактиране на кода]

По време на праисторическата епоха по-голямата част от степите в Южна Русия са били населявани от номадските племена.

Ранни източни славяни[редактиране | редактиране на кода]

Предците на руснаците са славянски племена, които първоначално населяват Припятските блата.

Киевска Рус (862-1139)[редактиране | редактиране на кода]

През 10 век се образува Древноруската държава Киевска Рус с център Киев (в съвр. Украйна). Около 988 г. Киевската държава приема християнството в православния му вариант от България. През 12-14 век централизираната държава Киевска Рус се разпада и на нейно място възникват редица феодални държави, сред които Новгородското княжество, Владимиро-Суздалското княжество, Галицко-Волинското княжество и други княжества.

През ХІІІ век източнославянските княжества, Волжко-Камска България и другите държави от Източна Европа са подложени на монголо-татарското нашествие (1237-1242 г.), което се съчетава с шведска и немска агресия срещу руските княжества – Невската битка, 1240 г.; битката на Чудското езеро, 1242 г.

Освобождението от почти 250-годишното монголо-татарско иго започва с прогонването на нашествениците от обединените сили в Куликовската битка и 1380 г. и завършва с Противостоенето на Угра, 1480 г. Основна заслуга за това има великият княз Дмитрий Донски (1350 – 1389), който окончателно превръща Москва в център на руските земи.

Велико московско княжество (1283-1547)[редактиране | редактиране на кода]

През ХІVХVІ век, след завладяването на Новгородската република, около Московското княжество се образува централизираната Московска държава, която включва всичките земи на североизточните и северозападните княжества и залага ядрото на образуващата се великоруска народност. Сред най-големите териториални разширения са при управлението на Иван III (1440—1505), който утроява територията на Московското княжество и побеждава Великото литовско княжество.[1] От 1462 г. до 1505 г. той успява да присъедини към Московското княжество почти всички великоруски области, поставяйки основите на днешна Русия. Възползвайки се от разпадането на Златната орда, Иван III слага край на продължилата 2,5 века зависимост на руските земи от монголите.

Женен за София Палеологина – племенница на последния византийски император, Иван III поставя и началото на имперските претенции на Русия. Той включва в герба си двуглавия орел на Източната римска империя, а на запазен негов печат от края на управлението му използва титлата „Иван, по божия милост господар на цяла Русия и велик княз владимирски и московски, и новгородски, и псковски, и тверски, и угорски, и вятски, и пермски, и български“. В отделни документи се нарича дори цар.

След падането на Константинопол през 1453 г. монахът Филотей Псковски лансира концепцията за Трети Рим в лицето на вече могъщото Московско княжество.[2] Териториалното разширение е съпроводено с нарастване на княжеската власт и централизация на държавата, станала вече Велико московско княжество.

Руско царство (1547-1721)[редактиране | редактиране на кода]

През 1547 г. е коронуван великият московски княз Иван IV Грозни[3] като цар на Руското царство. Тази година се счита за начална на обединената руска държава.

Смутно време[редактиране | редактиране на кода]

Същността на Смутното време се свързва със задълбочаване на кризата. Завършва с победа на руския народ, дворянството, държавните селяни от север. Участието на народа в спасяването на властта допринася за засилване на общонародното чувство.

Положителното в Смутното време е това, че побеждава народът над династията и рода в момент на тежки изпитания и нещастия. Народът побеждава враговете си, съхранявайки вярата и държавата, възстановяват монархията. Смутното време се представя като период на селски въстания и външна интервенция. Съществува класова борба, въстание на Болотников, ролята на бедните обществени слоеве и тази на неруските народи.

Значението на църквата е много голямо. Тя е обединител на народните руски интереси и сплотява народа в името на обща цел. Тя е защитник на интересите на страната, печели власт и авторитет.

Дворяните печелят победа. Сведенията за поканата на тушенските дворяни към Владислава показват условията им: да се управлява с Болярска дума и Земски съвет, преди наказание да има съдебно разследване, право на обучение в чужбина, възнаграждение съобразно заслугите, забрана крепостните селяни да напускат своите господари и гаранции, че холопите няма да бъдат освобождавани. Сред тези, които губят, са болярите и селяните. Болярите при Василий Шуйски имат най-голямо могъщество в периода непосредствено след свалянето му от власт. Те са против обучението в чужбина и отхвърлят варианта за повишението според заслугите.

Обикновените хора, холопите, бегълците са за пълно премахване на деспотичния обществен и икономически ред в московската държава. Но годините след Смутното време показват установяване на крепостничеството в Русия. Трудовите маси се подчиняват на дворянството.

През 1547 г. в Москва великият княз Иван Грозни е коронован за всеросийски цар и самодържец с титулатура: Наш велик господар Иван, по божията милост цар и велик княз Всеросийски, Владимирски, Московски, Новгородски, Псковски, Резански, Тверски, Югорски, Пермски, Вятски, Български и на всички. Международните реакции и признания на новия титул са различни. Англия охотно приема новата титулатура, като дори нарича Иван Грозни император. Признанието от католическите страни закъснява. Императорът на Свещената Римска империя Максимилиан II признава царската титла на Иван Грозни през 1576 г. Жеч Посполита, поради политическата конкуренция за влияние в Украйна и Беларус, още дълго време продължава да назовава руския цар московски княз, както и да оспорва суверенитета му над всички руски земи.

През 1550 г. е издаден Судебник с нови закони. По-късно са превзети Казанското и Астраханското ханства. Това дава възможност на Русия да търгува с Персия и държавите от Кавказ и Централна Азия. През 1558 Иван Грозни обявява война на Ливонския орден и Литовското княжество, които контролират търговските пътища към Европа. В началото войната върви добре за Русия, но след Люблинската уния вражеските сили нарастват. През 1571 г. ханът на Крим опожарява Москва. Войната отслабва царството, което е разтърсено от епидемии и вътрешен терор. През 1582 г. е постигнат мир.

След смъртта му Иван Грозни е наследен от единствения му син Фьодор I. Тъй като Фьодор е физически и умствено слаб, фактически управлението се поема от регента Борис Годунов. През 1587 г. е въведено крепостно право, забраняващо на селяните да променят господарите си. По време на управлението му Руската православна църква става патриаршия през 1589 г. Успешни войни се водят срещу Ногайската орда и Швеция, като Русия си връща загубените територии от Ливонската война. Фьодор умира през 1598 г., без да остави наследници. Така се слага край на династията Рюрикови, управлявала руските земи в продължение на 700 години. Поставено е началото на т.нар. „Смутно време“.

На трона се възкачва регентът Борис Годунов, избран от Земския събор. В началото на XVII век в Русия настъпва голям глад, а през 1603 г. започва въстание на селяните. На следващата година се появява претендент за трона, представящ се за Дмитрий Иванович – починалият син на Иван Грозни. Той става известен като Лъжедмитрий I. С помощта на полско-литовската държава Жечпосполита той започва поход към Русия, но е отблъснат при Новгород. През 1605 г. Борис Годунов умира и е наследен от сина си Фьодор II, който управлява много кратко, тъй като е свален от болярите. През юни 1605 г. Лъжедмитрий I навлиза в Москва и е коронован за цар. Управлението му не продължава дълго, тъй като е обвинен в разпространяването на полските обичаи и католицизма. На 17 май 1606 г. е извършено въстание срещу царя, който е убит.

Цар става Василий Шуйский от династията Рюрикови. По негово време поляците опитват да наложат влияние над руските земи, опитвайки се да поставят на престола Лъжедмитрий II, а по-късно и Владислав IV Ваза. Впоследствие поляците превземат Москва. В Нижни Новгород е организирано Второ народно опълчение. То обсажда Кремъл и принуждава полските войски да капитулират. С края на полската инвазия се слага и край на Смутното време. Земският събор дава царската власт в ръцете на династията Романови.

Романови царе[редактиране | редактиране на кода]

Новият цар успява да стабилизира страната и се възползва от тежкия конфликт между Швеция и Жечпосполита, за да върне под руски контрол редица загубени територии. Следващият цар Алексей Кошка(от финския род Кобила) води страната срещу Полша по време на Първата северна война, приключила през 1667 г. с полска загуба и преминаване на Източна Украйна, Киев и Смоленск под руско управление. Управлението на първите Романови царе се характеризира с неимоверно увеличение на данъците (вкл. ангария и военна повинност) над селяните, което довежда до серия от бунтове, като Солния бунт през 1648 г., Медния бунт през 1662 г. и Московското въстание през 1682 г. Казаците се присъединяват към бунтовете и под ръководството на Стенка Разин оказват съпротива на държавата и отхвърлят нейните институции, която в крайна сметка смазва всички въстания.

Руска империя (1721-1917)[редактиране | редактиране на кода]

Руска република (1917)[редактиране | редактиране на кода]

Руска революция[редактиране | редактиране на кода]

Октомврийска революция (1917)[редактиране | редактиране на кода]

Гражданска война в Русия[редактиране | редактиране на кода]

Съветски съюз[редактиране | редактиране на кода]

Втора световна война[редактиране | редактиране на кода]

Студена война[редактиране | редактиране на кода]

При Хрушчов и Брежнев[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на Сталин през 1953 година започва борба за власт, най-близките му сътрудници са победени. Никита Хрушчов затвърждава позициите си в реч пред ХХ конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз, с подробни описания на зверствата на Сталин. С идването на Хрушчов на власт се слага край на политиката на терор. През 1964 година Хрушчов е свален от КПСС, като основните обвинения са съветски неуспехи като Карибската криза и китайско-съветските противоречия. След Хрушчов е избран Леонид Брежнев. Въпреки подобряването на икономическото планиране по времето на Хрушчов системата остава зависима от централните правителствени планове, които не се позовават на пазарните механизми, през 1970-те години СССР забавя темповете на икономически растеж.

Разпадане на СССР[редактиране | редактиране на кода]

С идването на власт на Михаил Горбачов се предприемат значителни промени в икономиката и в партийното ръководство. След десетилетия на правителствени репресии Горбачов провежда политика на гласност, освободен е общественият достъп до информация. Разпада се съюзът от съветски републики.

Руска федерация[редактиране | редактиране на кода]

Държавно устройство[редактиране | редактиране на кода]

За първи президент на Русия е избран Борис Елцин. През септември 1993 година с указ на президента е ликвидирана системата на съветите в Русия, а през декември е приета нова конституция. Икономическата либерализация е формирана около концепцията за т.нар. „шокова терапия“, препоръчана от икономисти от САЩ и Международния валутен фонд.[4] Всичко това довежда до голяма икономическа криза, характеризираща се с 50% спад на БВП и промишленото производство между 1990 и 1995 г.[5][6] Приватизацията до голяма степен измества контрола на предприятията от държавните органи към частни лица с вътрешни връзки в държавната система. Много от новобогаташите и бизнесмените взимат милиарди в брой и ги реализират извън страната в огромни капитали.[7] Депресията на държавата и икономиката довеждат до разпад на социалните услуги; раждаемостта се срива, а смъртността се повишава в пъти. Усилва се масовият алкохолизъм и наркоманията, в резултат на които годишно умират хиляди хора. Милиони хора са изоставени в бедност — от ниво на 1,5% в края на съветската ера (1989) до 39—49% в средата на 1993 г.[8] През 1990-те години се вижда крайна корупция и беззаконие, възход на престъпни банди и насилие.[9] Зараждат се и конфликти, породени от желания за независимост в Чечня и Дагестан.

Русия поема отговорността за уреждането на външния дълг на СССР (въпреки че населението на Русия е 60% от населението на СССР по време на неговото разтрогване) за сметка на отстъпки от страна на останалите бивши съюзни републики на СССР – получава например почти всички имоти извън бившия СССР.[10] Високите бюджетни дефицити причиниха руската финансова криза от 1998 г.[11] и довеждат до допълнителен спад на БВП.[5]

На 31 декември 1999 г. президентът Елцин подава оставка заради събитията в Чечня и тежката икономическа криза. Назначеният малко по-рано за министър-председател Владимир Путин печели президентските избори през 2000 г. Путин отвръща на чеченските опълченци, в резултат на което избухва Втората чеченска война. С поредица от успешни и добре организирани военни операции в Чечня и Дагестан опълченското движение е смазано, въпреки че и до днес се наблюдава насилие в района. Така Русия възвръща своя контрол над Чечня и тя става отново субект от Росийска Федерация. Високите цени на нефта и и инвестициите, помагат на икономиката да расте в продължение на 9 поредни години. Подобрява се стандартът на живот в големите градове и се увеличава влиянието на Росия на световната сцена. Въпреки че много реформи, направени по време на председателството на Путин, са критикувани от западните държави, както и организации като ООН,[12]

На 2 март 2008 г. Дмитрий Медведев е избран за президент на РФ, докато Путин става министър-председател. Путин се връща в президентството след президентските избори през 2012 г. и Медведев е назначен за министър-председател.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Уорнс, Дейвид. Хроника на руските царе. Летопис на владетелите на имперска Русия. С., „Рива“, 2011.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Muscovy, excerpted from Glenn E. Curtis (ed.), Russia: A Country Study, Department of the Army, 1998. ISBN 0-16-061212-8.
  2. See eg. Eastern Orthodoxy, Encyclopædia Britannica. 2007. Encyclopædia Britannica Online.
  3. В превод от руски името е Иван IV Страшни. На български „грозный“ се превежда като „страшен, страшни“, но е запазено руското название, което често е приемано със значението на българската дума „грозен“, която описва липса на физическа красота.
  4. Sciolino, E.. U.S. is abandoning 'shock therapy' for the Russians. // The New York Times. 21 December 1993. Посетен на 20 January 2008.
  5. а б Russian Federation (PDF). // Organisation for Economic Co-operation and Development (OECD). Посетен на 24 February 2008.
  6. Russia: Economic Conditions in Mid-1996. // Library of Congress. Архив на оригинала от 22 September 2012. Посетен на 4 March 2011.
  7. Russia: Clawing Its Way Back to Life (int'l edition). // BusinessWeek. Посетен на 27 December 2007.
  8. Branko Milanovic. Income, Inequality, and Poverty During the Transformation from Planned to Market Economy. The World Bank, 1998. с. 186-189.
  9. Jason Bush. What's Behind Russia's Crime Wave?. // BusinessWeek Journal. 19 October 2006.
  10. Russia pays off USSR's entire debt, sets to become crediting country. // Pravda.ru. Посетен на 27 December 2007.
  11. Aslund A. Russia's Capitalist Revolution (PDF). // Посетен на 28 March 2008.
  12. Treisman, D. Is Russia's Experiment with Democracy Over?. // UCLA International Institute. Посетен на 31 December 2007.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]