История на Франция

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Човешкото присъствие в рамките на днешната френска територия е много древно. Към вече присъстващите човешки групи по време на палеолита през първото хилядолетие са се присъединили последователно вълни от населения, съставени от келти, римляни, германски племена, предимно франки. Това, което е днес Франция, по време на римляните е било Галия. Римляните отбелязват три големи етно-лингвистични групи в нея: гали, аквитани и белги.

По време на първото хилядолетие по средиземноморския бряг на Галия са основани колонии от гърците, римляните и картагенците. В края на 2 век до н.е. южна Галия вече е римска провинция Gallia Narbonensis, а останалата част е подчинена по време на Галските войни 5851 пр.н.е.. След тях в Галия се развива гало-римска култура и страната е част от Римската империя.

В по-късните стадии на империята Галия е подложена на набезите на варварските племена, предимно групата германски племена, известни като франки. За година на създаването на Франция се смята 486 г., като това е годината на завладяването на по-голямата част на Галия от Хлодвиг I, първи крал от династията на Меровингите. Най-голям разцвет държавата на франките достига при Карл Велики - от Атлантическия океан до Рим, Елба и Панония.

В началото на второто хилядолетие Каролингите са заменени от Капетингите, чиито представители управляват Франция от 987 до 1328 г. След смъртта на последния крал от тяхната династия през 1328 г. възниква криза с наследяването, като претенции към трона имат владетелите на Англия, Навара и Франция и това довежда до избухването на Стогодишната война (1337 – 1453) между лагерите, предвождани от династиите Валоа и Плантагенет. Войната започва след като Филип VI е обявен за крал на Франция, а английският крал Едуард III, който бил и наследствен херцог на Нормандия, отказал да положи клетва за вярност пред новия крал. Войната се води изцяло на територията на Франция и въпреки първоначалните английски победи по-късно през войната надделяват французите. Една от известните личности от този период е Жана д'Арк, селско момиче, което повежда французите и се превръща в национална героиня. Победата във войната укрепва френското национално чувство и заздравява кралската власт. По време на периода, известен като Стария режим, Франция се превръща в централизирана абсолютна монархия. През следващите векове настъпват френския Ренесанс и протестантската Реформация. В разгара на френските религиозни войни от 16 век Франция е обхваната отново от криза по наследяването, тъй като последният крал от Валоа Анри III е убит и няма наследник. Борбата за престола печели наварският крал Анри IV, който поставя началото на династията Бурбони.

Също през 16 век е поставено началото на процъфтяваща френска колониална империя. Френското политическо влияние в Европа достига връх при управлението на „краля слънце“ Луи XIV, построил двореца Версай.

Френската революция от края на 18 век поставя край на феодалния строй и отменя монархията, както и феодалните, аристократически и църковни привилегии. За известно време страната става Първа френска република, докато Наполеон Бонапарт не я обявява за Първа френска империя. Следва периода на Наполеоновите войни, които коренно променят начина на водене на война в Европа. Отначало французите напредват бързо и завоюват значителни територии. След неуспеха им в Русия обаче предизвиканият глобален конфликт приключва с разгрома на Наполеон в битката при Ватерло.

През 19 век Франция преминава още няколко пъти през смяна на формата на държавно управление: реставрация на монархията, отново република, отново империя и през 1870 е установена по-трайната Трета френска република.

По време на Първата световна война Франция е една от страните на Антантата заедно с Британската империя и Руската империя. В началото на Втората световна война Франция заема изчаквателна позиция, но след нападението на Третия райх е покорена в Битката за Франция през 1940 г. По-голямата част от страната е контролирана от германците, макар че на юг остава да действа марионетният режим на Виши. Въпреки че е измежду победителите и в двете големи войни, Франция понася тежки материални и човешки загуби.

В следвоенния период Франция води дълги войни в бившите си колонии Индокитай и Алжир, които завършват с поражения. Тя играе основна роля в процесите на европейско икономическо и политическо обединение, довели в крайна сметка до създаването на Европейския съюз.

След 1958 г. страната е демократична полупрезидентска република с многопартийна система. Съвременният период се отличава с усилията за културно унифициране на страната поради прииждането на милиони имигранти от Европа, Африка и Азия, които променят изцяло структурата на населението в демографски и културен план.

Съдържание

Праисторическа Франция[редактиране | редактиране на кода]

Пещерата Ласко е световноизвестна с намиращите се в нея фрески от времето на късния палеолит – 15 – 13 000 г. пр.н.е.

Според археологическите находки първата култура на келтите е културата „Ла Тен“ от първата половина на I хилядолетие преди Христа.

Древна Франция[редактиране | редактиране на кода]

Галите и постепенната им латинизация[редактиране | редактиране на кода]

Най-старото население в землището на днешна Франция са галите. Галите са част от големия народ на келтите, който се формира северно от Алпите. Около 500 г. пр. Хр. келтите започват да се разселват от своите родни места в четири посоки – на запад и северозапад, като заселват цялата територия на днешна Франция и Британия; на югозапад, където заселват днешна Испания, но не цялата; на югоизток келтски племена стигат до Панония, Балканите и дори до Мала Азия; и на юг, където келтските племена се сблъскват с младата Римска република. През 387 г. пр. Хр. се състои известната битка при река Алия, римляните са разгромени, но макар че самият Рим без хълма Капитолий пада, войната в крайна сметка е спечелена от Рим. Тези събития, макар и слабо осветлени от историците, показват келтите, и в частност галите, като войнствен и жилав народ. Те остават в днешна северна Италия, наричана от римляните Отсамалпийска Галия.

Кампанията на Цезар срещу галите

Тези гали (лингони, боилани, сенони), които Ханибал използва против Рим, са завладени през 222 г. пр. Хр. В следващите сто години римската власт стига и до южните части на Отвъдалпийска Галия. през 90 г. сл. Хр.)

Под въздействието на Рим галите бързо се латинизират. Някои техни селища се превръщат в големи градове, съществуващи и днес. Масилия и Никея (основани от гърците като колонии още през VI век пр. Хр.) са първите градове на днешна Франция – съответно Марсей (Марсилия) и Ница. Римляните основават Лугдунум (Лион), Лутеция Парисиорум (Париж), Толоса (Тулуза), Турнакум (Турне) и др. В тях са построени характерни за римската цивилизация сгради – терми (бани), арки, акведукти (Пон дю Гар - най-известният римски акведукт), амфитеатри. Латинският език се налага повсеместно.

Германските набези зачестяват[редактиране | редактиране на кода]

От I век сл. Хр. започва да се усеща германска заплаха за Римската империя, в това число и за Галия. Октавиан Август построява цяла серия укрепени военни лагери по Рейн и използва Галия като база за войните си с германците. Още по негово време обаче Рим изоставя завоеванията си отвъд Рейн и съсредоточва отбраната си по реката. Тя става част от големия римски лимес (укрепена граница) по Рейн и Дунав.

За пръв път отделна държава в Галия се формира през 260 г., когато Римската империя е обхваната от дълбока криза. Един римски военачалник, който не успява да завземе властта в Рим, организира своя държава в северна и централна Галия със столица в Треверорум (днес Трир). Името му е Постумус и управлява до 269 г. Наследен е от Викторинус (269-271) и Тетрик (271-274). В крайна сметка тази галска държава е унищожена от император Аврелиан. Парадоксално, но именно след този момент съпротивата срещу проникването на германски племена в Галия (алемани и франки) отслабва и такова проникване става факт. Към края на IV век в северна Галия вече има солиден контингент от тези германски племена.

Обичайно за година на създаването на Франция се смята 486 г., като това е годината на завладяването на по-голямата част на Галия от Хлодвиг I, крал на франките. Франкската държава, а по-късно и френската, съществува без прекъсване от тази епоха, което я прави най-старата държава в Европа. Но ако наименованието на Франция се използва едва от около 1190 г., когато канцлерът на крал Филип Август започва да използва термина rex Francie на мястото на rex Francorum, за да именува владението си, думата вече е използвана, за да се именува цялото кралство, както се вижда от Песен за Ролан, написана век по-рано. Името на Франция идва от Francie, което през IX век е използвано, за да се именува франкското кралство. От 1204 г. територията в хартата се нарича regnum Francie, което означава Френско кралство.

Франкската държава (451 – 843 г.)[редактиране | редактиране на кода]

Карта на Франкската империя – териториално разширение от 481 до 814 г.

Франките са един от германските народи, чиято прародина е Скандинавия. Подобно на келтите, и германите се разселват между VIII до I век пр. Хр. из цяла Северна Европа, изтиквайки келтите на юг.

Съществуват два племенни съюза на франките – салически, който минава на римска територия, и рипуарски, който остава отвъд Рейн. Като федерати те подкрепят големия римски пълководец Аеций в битката му с хунския владетел Атила при Каталаунските поля през 451 г. Във връзка с тази битка се споменава и първият известен владетел на франките – Меровех. Вероятно той е ръководел примитивна държава и е носел типичната германска титла крал.

Покръстването на Хлодвиг (496 г.)

Династията на Меровингите (451 – 751 г.) е първата владетелска династия на франките. Неин най-виден представител е Хлодвиг I (наричан от французите Кловис), крал от 482 до 511 г., който приема християнската религия на съпругата си Клотилда и налага християнството на всички франки. Най-значителната военна победа на Хлодвиг е над вестготите при Поатие (или Вуе) през 507 г. с която е ликвидирано Тулузкото кралство на вестготите. Те се оттеглят на Пиренейския полуостров, а Франкското кралство завладява южна Галия (Аквитания)и става водеща сила в тогавашна Европа.

След смъртта на Хлодвиг кралството бива поделено между синовете му. Формират се четири държави: Австразия на север със столица Реймс, Неустрия на запад със столица Париж, Аквитания на югозапад със столица Бордо и Бургундия на югоизток със столица Орлеан. От VII век нататък властта на меровингските крале започват видимо да отслабва и властта в техните държави се поема от всесилни министри, наречени майордоми. Майордомът на Австразия Пипин II от Херистал (679 – 714) успява да обедини кралството в известна степен, въпреки че съществуват няколко крале. Неговият син Карл Мартел (714 – 741) продължава завоевателната политика, а през 732 г. успешно отблъсква нашествието на маврите в битката при Поатие. Той действа като истински владетел и преди смъртта си разделя кралството между синовете си. От тях Пипин III се оказва по-находчив и се самообявява за крал. Той поставя началото на новата династия на Каролингите (от името на Карл Мартел).

Синът на Пипин III е Карл Велики (768 – 814), най-могъщият владетел на франките. Той води серия завоевателни войни със саксонците (772 – 804), лангобардите (774), славяните (789 – 812), баварците (788) и аварите (791 – 802). В резултат при смъртта му Франкската държава се простира от Атлантическия океан и Ла Манш до Рим, Елба и Панония. Най-големият успех на Карл Велики е коронясването му за император от папа Лъв III на 25 декември 800 г.

Днешната френска историография приема, че историята на Франкското кралство е част от историята на самата Франция. Синът на Карл Велики Лудвиг Благочестиви (814 – 840) се приема за френски крал под името Луи I. Договорът от Вердюн между тримата му синове създава три нови държави – Западнофранкско кралство начело с Карл II Плешиви, Среднофранкско кралство, начело с Лотар I, и Източнофранкско кралство, начело с Лудвиг II Немски. Нов договор в Меерсен от 870 г. дооформя окончателно разделението. Така едва след разделянето на Франкската империя през 843 г. се появява това, което днес е Франция.

Средновековна Франция (843-1328 г.)[редактиране | редактиране на кода]

Ако Франкската империя при Карл Велики е значително по-голяма от днешна Франция, то Западнофранкското кралство е значително по-малко. То стига само до Рона и Мьоз, а на север обхваща Фландрия. Бретан отново не е в състава му. Още след смъртта на Шарл I, наречен Плешивия, през 877 г. властта на Каролингите отслабва. Неговото наследство е слабо, а от 888 г. графът на Париж Одо се обявява за крал и по този начин открива продължителен вътрешен конфликт между Робертините и Каролингите. Още един път в периода 922-936 г. Робертините посягат към кралската титла, но като цяло тя е притежание на следващите Каролинги. Робертините имат реалната власт в страната и в крайна сметка завземат властта. Хуго Капет е граф на графство Ил дьо Франс и васал на последния каролингски владетел Луи V, а след неговата смърт е провъзгласен за франкски крал. В края на 10 век името „Франция“ (от Ил дьо Франс) се разпространява върху цялата територия, в която се признава властта на Хуго Капет, но тя е ограничена до днешна Северна Франция. Този крал поставя началото на нова династия - Капетингите, която управлява Франция до 1328 г.

Коронацията на Луи VI (1108 г.)

При първите Капетинги Франция не е единна държава и централната власт в лицето на краля не притежава особена сила. Страната е съвкупност от около 20 графства и херцогства, от които най-силни са Анжу, Аквитания, Шампан, Тулуза, Прованс, Фландрия, Бургундия. По-особено е положението на Бретан, който постепенно е усвоен от Франция, както и на Нормандия, завладяна от викингите през 911 г. и само номинално под властта на френския крал. Всеки от тези местни владетели е самостоятелна политическа фигура, съществуват двадесетина малки династии, между които има малки съперничества, войни, съюзи и династични бракове. Реалната кралска власт се ограничава до околностите на Париж, Орлеан и Санс, които образуват кралския домен. Първият крал, който увеличава властта си и обхвата на земите под пряко влияние, е Луи VI, наречен Дебелият (1108-1137). Неговата цел е да сложи под властта си околностите на Париж в областта Ил дьо Франс. Той създава нова управленска система за владенията си и се споразумява за сътрудничество с папата. По това време в резултат на кръстоносните походи започва формирането на две френски народности - севернофренската и южнофренската (провансалската). Една от целите на обединението на Франция под реалната власт на краля е сливането на тези две народности в една нация.

Владения на Анджевините (Плантагенетите) във Франция през XII в.

Слабостта на кралската власт води до мащабно проникване на чуждо влияние във френската територия. През 1066 г. нормандските викинги начело с Уилям Завоевателя завладяват Англия и поставят начало на Нормандската династия. Английските крале от тази династия имат владения и във Франция, като през XII век английското влияние заплашително се засилва. Луи VII (1137-1180) е женен за Елеонор Аквитанска, наследница на няколко държавици в южна Франция. Скоро обаче тя се развежда с краля и се омъжва за английския крал Хенри II Плантагенет. Самият той по произход е французин от Анжу, владетел на други малки френски държавици. В резултат на всичко това между 1152 и 1154 г. англичаните придобиват контрол над 50% от територията на Франция, докато под властта на френския крал са само 35% (и 15% за графа на Тулуза). Затова по-нататъшното обединение на Франция минава през войни с Англия. Първата война започва при Филип II Август (1180-1223) с нападение срещу английските владения през 1202 г. Филип обявява английския крал за незаконен притежател на френските земи и превзема град Руан. През 1214 г. начело на голяма коалиция Филип разбива англичаните при Бувине и овладява всички земи на север от Лоара. Неговият син Луи VIII управлява само три години (1223-1226), но присъединява към кралските земи Поату, Сентонж, Авиньон и Лангедок. Той се възползва от настроенията на много френски аристократи против южнофренската ерес Албигойство и под прикритието на войната против албигойците (1209-1229) разширява властта си. Нова голяма крачка към обединението на Франция е победата на Свети Луи IX (1226-1270) над въстаналите барони и подкрепящите ги англичани през 1259 г. С последвалия договор Англия се отказва от Нормандия, Мен, Анжу и Поату.

Луи IX Свети

Най-голяма сила средновековната кралска власт във Франция постига при управлението на Филип IV Хубави (1285-1314). Той създава модерни финанси и хазна, отменя някои феодални повинности и се опитва да организира платена армия. Още при Луи IX се появяват нови важни институции като Кралският съвет и съдилищата (парламенти), начело с върховния съд (Парижкия парламент). В кралските земи платени чиновници, а не аристократи движат държавните дела. Филип създава още един орган на власт - Генералните щати (1302). Това е събрание на съсловията във Франция (свещеници, аристократи и останали), което може да взема важни решения, но най-вече отпуска пари за политиката на краля. От 1294 до 1302 г. Филип IV води нова война с Англия. С типични за средновековието юридически аргументи той обявява, че отнема Аквитания от Англия и я завладява. След това подчинява херцога на Бретан. Той окупира Фландрия, съюзник на англичаните, но тъкмо от фландърския град Брюге започва голямо въстание през 1302. Французите са разбити при Куртре, което довежда до бърз мир и до загуба на Фландрия от френските крале. Голям успех на Филип IV е унищожаването на ордена на Тамплиерите - държава в държавата (1307), както и преместването на седалището на папата от Рим в Авиньон (1309), където папите остават 70 години и са под контрола на френския крал.

Династията Валоа и Стогодишната война (1328 – 1461 г.)[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на Филип IV на френския престол се изреждат тримата му сина: Луи X, Филип V и Шарл IV. Никой от тях не оставя син, така че пряката линия на Капетингите се прекъсва. За тяхното наследство претенции издигат Филип дьо Валоа, внук на Филип III по мъжка линия, и английският крал Едуард III, внук на Филип IV, но по женска линия. Въпреки че Едуард произлиза от по-късно поколение и това му дава предимство, мъжката линия на Филип има надмощие. Освен това френските юристи отхвърлят правата на англичаните, тъй като не искат да поставят цялото кралство в английска власт. Така през 1328 г. за крал на Франция е избран Филип VI, който поставя началото на династията Валоа. Само девет години по-късно Англия напада Франция и започва Стогодишната война (1337 – 1453). Освен чисто династически спор, който вероятно е използван като довод, причините за войната се състоят в продължаващото съперничество между двете държави. През XIII век французите са успели да си възвърнат много от земите, които по право принадлежат на Англия. При Едуард III обаче Англия вече е достатъчно силна, за да потърси реванш.

Битката при Креси през 1346 г.

Първото решително сражение се състои през 1340 г. в морето при Слайс и е спечелено от англичаните. Те навлизат в северна Франция и постигат нова важна победа – при Креси през 1346 г. Този път сражението е сухопътно. Англичаните, само 9 000 на брой, разбиват 30 000 французи, чието ядро се състои от тежковъоръжени рицари. Френската конница се оказва безсилна пред английските стрелци с лък. Загиват над 10 000 французи, което е повече от общия брой на англичаните. На следващата година пада важното пристанище Кале. Десет години след Креси френската и английската армия се сблъскват отново, този път в западна Франция – при Поатие. По същия начин английските стрелци побеждават френските рицари. Новият френски крал Жан II Добрия е пленен и прекарва остатъка от живота си в Англия. Регентството се поема от сина му Шарл V, който управлява до 1380 г. Последиците от Поатие са тежки за Франция. През 1358 г. избухва въстание в Париж, начело с Етиен Марсел, а по същото време се развива и мащабно селско брожение в североизточна Франция, наречено Жакерия. През 1360 г. французите са принудени да подпишат унизителен договор в Бретини: Едуард се отказва от претенциите си за френската корона, но получава цяла югозападна Франция, където са били някогашните английски владения.

Военните действия са подновени през 1369 г., когато начело на френските войски застава талантливият Бертран Дюгеклен. Той променя тактиката, като премахва тежковъоръжените рицари и ги замества с леки отряди. Избягва големите сражения с опасните английски стрелци и предпочита партизански действия. В резултат на това в края на века английското присъствие отново е сведено до няколко града по крайбрежието. Възникват нови вътрешни конфликти – въстание във Фландрия срещу тежките данъци (1378 – 1382), сразено в битката при Руузбеке, фракционните борби между Кабошиените и Арманяките – привърженици на отделни аристократични родове, които се борят за влияние между слабоволевия нов крал Шарл VI (1380 – 1422).

Битката при Азенкур през 1415 г.

В началото на XV век Англия отново е в подем при първите Ланкастъри. През 1415 г. Хенри V нахлува във Франция и се сблъсква с френската армия при Азенкур. Забравените уроци от Креси и Поатие горчиво са напомнени – за пореден път стрелците с лък сразяват рицарската конница на конетабъла д'Албре. С пет пъти по-малка армия англичаните побеждават. Французите се оказват неспособни да спрат настъплението им. Нормандия, Пикардия и самият Париж са окупирани. Хенри V получава достъп до управлението на Франция и е признат от много аристократи за наследник на душевно болния Шарл VI. Бургундия влиза в съюз с Англия. Когато обаче Хенри и Шарл умират през 1422 г., Арманяките издигат за френски крал дофина Шарл VII, сина на Шарл VI. Той пребивава в Бурж в зоната, която не е под английска власт. Новият английски крал също претендира за короната. Англичаните обсаждат Орлеан – врата към френския юг. През 1429 г. при дофина се явява Жана д'Арк – 17-годишна селска девойка, която го убеждава да ѝ отстъпи водачеството на френските войски. Под нейно командване те разкъсват блокадата на Орлеан и го освобождават. Следва победа над англичаните при Пате в долината на Лоара и освобождаване на Реймс. През юли 1429 г. Шарл VII тържествено е коронясан за крал. Селяните, обзети от патриотизъм, се надигат на борба срещу англичаните, което има голямо значение за хода на войната. През 1431 г. Жана д'Арк е заловена от бургундците при Компиен и предадена на англичаните, а след това осъдена от религиозен съд и изгорена като вещица заради виденията си. Шарл остава безучастен към съдбата ѝ, тъй като е притеснен от силното ѝ влияние сред селяните и във войската.

Въпреки това подемът сред французите продължава. През 1436 г. те превземат Париж и Шарл VII получава прозвището „Победоносния“. Сега той може да положи основите на обединената френска монархия, като издава важния документ Прагматическа санкция (1438). С него той създава самостоятелна (Галиканска) френска църква, подчинена на краля, въвежда основния данък тай (taille royale), създава постоянна и платена армия, издържана от преките владения на короната. Последният натиск на французите е осъществен през 1449 – 1453 г. в Нормандия и Аквитания. Превзети са Руан и Бордо. След победата на французите при Кастийон през 1453 г. англичаните се оттеглят без да подпишат мирен договор, а това се счита за край на войната. Само град Кале остава в английски ръце (до 1558 г.).

Войната изиграва важна роля за развитието на Франция. Кралската власт значително се засилва; общата заплаха сплотява французите, ликвидира различията между отделните народности и създава френски национален дух. За пръв път от X век цялата страна е под властта на краля. Франция се оформя като една от великите сили в Европа с голяма роля в международните отношения.

Възход и криза (1461-1589 г.)[редактиране | редактиране на кода]

Окончателно обединение на Франция[редактиране | редактиране на кода]

Периодът от края на Стогодишната война бележи значителен възход за Франция. Тя успява да се обедини, да за играе водеща роля в Европа, но следва остра династическа, социална и религиозна криза, която до известна степен анулира постиженията на предишните крале. През 60-те години на XV век най-сериозната заплаха за целостта на Франция остава Бургундското херцогство. Могъщи и блестящи, бургундските херцози целенасочено се борят против обединението на страната под властта на краля. При Луи XI (1461-1483) конфликтът постепенно назрява. Бургундският херцог Филип успява да организира срещу него съюз на видните благородници, наречен Лига за обществено благоденствие и да проведе успешни военни действия. Луи XI е принуден да отстъпи и да даде Нормандия на брат си, член на Лигата. През 1465 г. кралската армия е победена при Монтрели и е сключен договор в Конфлан, с който големите аристократи получават голяма свобода. В тази борба обаче кралят е подкрепян от буржоазията, която иска стабилност и силна власт. Тя разполага с достатъчно средства, за да се създаде нова армия. През 1467 г. херцог на Бургундия става Шарл, наречен Смелия. Той повежда още по-агресивна политика. Когато Луи отнема Нормандия от брат си, Шарл предизвиква въстание и принуждава краля да преговаря. На срещата в Перон край Лиеж Шарл успява да залови Луи XI и да му наложи още по-унизителен мир. С това обаче успехите му се изчерпват. Слабата подкрепа от страна на Англия и появата на швейцарски наемници във френската армия обръщат войната. През 1472 г. Шарл е разбит при Бове, през 1476 г. - при Грансон, а през 1477 г. - при Нанси. В тази последна битка той умира. Така мощта на Бургундия е сразена, а и Шарл не оставя мъжки наследник. Неговата дъщеря Мария Бургундска се оказва наследник на огромни земи на границата между Франция и Германия. Луи XI не успява да предотврати сватбата ѝ с австрийския престолонаследник Максимилиан I Хабсбург, който наследява Бургундия. Така се създава смъртна опасност за Франция и войната продължава. Първоначално Максимилиан I има успех и печели битката при Гинегат (1479), но в крайна сметка е принуден да признае правото на Франция да владее част от бургундското наследство. Мирният договор от Арас през 1482 г. потвърждава това. През същата година обаче Мария Бургундска умира след нелепа злополука с кон и всички нейни владения остават

под властта на австрийските Хабсбурги. Оттук започва конфликтът между Франция и Хабсбургите, който бележи тяхната история в продължение на четири века. Последният епизод от борбата за бургундското наследство е договорът от Сенли (1493), с който Франция отстъпва Франш-Конте и Артоа на Хабсбургите, но основните положения са запазени.

Последната преграда пред пълното обединение на Франция е херцогство Бретан, чието население е с келтски произход. По-важното е, че херцозите на Бретан искат да запазят своята независимост от Париж. Използвайки подкрепата на Англия и Хабсбургите те предизвикват въстание и война с Франция. Новият френски крал Шарл VIII (1483-1498), който като малолетен е под регентството на сестра си Ан, спечелва войната. През 1490 г. отново една млада наследничка държи съдбата на Франция в ръцете си - бретанската принцеса Анна. За да спаси херцогството си, тя се омъжва за Максимилиан I Хабсбург, което идва много за французите. Стреснати от перспективата да бъдат обградени от две страни от хабсбургски владения, те атакуват Бретан. Под техен натиск папата анулира брака на Ан и тя е принудена да се омъжи за Шарл VIII (1491). Така на практика Бретан се присъединява към Франция, тъй като кралят получава неговото наследство. Когато Шарл VIII умира, новият крал Луи XII(1498-1515) също се жени за Анна, за да гарантира съюза.

Европейска политика на Франция (1494 – 1558 г.)[редактиране | редактиране на кода]

Шарл VIII води разумна вътрешна политика на консолидиране основите на кралската власт, но външната му политика е авантюристична и безплодна. Той решава да нападне Италия и да завладее Неапол, върху който има далечни претенции (виж Италиански войни). Освен това мечтае за кръстоносни походи, като напълно вярва, че е способен не само да превземе Йерусалим, но и да прогони турците от Близкия изток и Европа. В името на тази кауза той жертва много по-важни интереси на Франция, като отстъпва на Испания Русийон (договора от Барселона, 1493), а на Хабсбургите – Франш-Конте и Артоа (договора от Сенли, 1493). През 1494 г. армията му нахлува в Пиемонт и Милано и без сериозни сражения стига до Неапол, като го превзема. Против това вмешателство се създава коалиция от папата, Испания, Свещената Римска империя, Милано и Венеция, с чиито армии Шарл се бие при Форново през 1495 г., но без успех. Той се изтегля във Франция без да постигне нищо. Приема се, че чрез Италианските войни Франция за пръв път се замесва в голямата европейска политика извън своята територия. Това става възможно едва след нейното обединение и стабилизирането на централната власт.

Поражението на французите при Павия, 1526

Луи XII продължава италианските войни, като напада Милано. През 1500 г. той печели битката при Новара, но ново нападение над Неапол води до траен конфликт с Испания. Две поражения за французите налагат изтегляне и отказ от всички претенции, което се потвърждава от договора от Блоа с Испания. От 1509 г. французите отново имат успехи, но в крайна сметка са принудени да напуснат Италия и да се лишат от влияние в нея. Не само това, настройвайки против себе си всичките си съседи, Луи XII допуска територията на Франция да бъде нападната. Новият крал Франсоа I д'Ангулем (1515 – 1547) обаче продължава борбата. Отново херцогство Милано е негова цел. Победата му при Мариняно над швейцарците през 1515 г. води до края на Швейцария като сила и до постепенното приемане на политиката на неутралитет. Освен това Франсоа успява да накара папата да сключи с Франция важния Болонски конкордат, с който се дава свобода на краля да контролира френската църква (1516). През същата година с договора от Нойон Франция получава властта над Милано.

Франсоа I води общо пет войни с Хабсбургите, с които отслабва силите на страната без да постигне особен успех. По време на войната от 1521 – 1526 е разбит при Павия и пленен, като се налага да отстъпи много земи, за да се откупи. Новата война (1526 – 1529) не е много по-успешна. Едва в петата война от 1542 – 1544 г. Франция получава надмощие, като нарушава всички неписани правила на международните отношения и се съюзява с Османската империя. През 1543 г. френско-османски флот атакува Ница и я превзема, което всява паника в цялото Западно Средиземноморие. Освен това Франсоа отстъпва пристанището Тулон на османците. Според договора от Крепи Франция отново е първостепенна сила в Европа. Една от клаузите на този договор е Франция да не подкрепя протестантите в Германия, които вече водят война с император Карл V. Синът на Франсоа обаче Анри II (1547 – 1559) се притича на помощ на протестантите скоро след поражението им при Мюлберг. Оттам започва нова и последна война между Хабсбургите и Валоа. Тя се води с променлив успех от 1552 до 1559 г. и ако в началото французите и техните съюзници в Германия имат успех (Аугсбургския мирен договор), след поражението си при Сен Кантен през 1557 г. Франция обявява банкрут. Все пак важно е и това, че през 1558 г. французите превземат Кале – последната английска крепост на континента. Мирните договори, подписани в Като-Камбрези през април 1559 г., запазват Кале за Франция, но тя признава пълния провал на своите италиански амбиции.

Хугенотство и религиозни войни[редактиране | редактиране на кода]

Вартоломеевата нощ

Хугеноти се наричат френските протестанти, последователи на учението на Жан Калвин. Те са по-крайни от лутераните, които преобладават в Германия и предпочитат църковен ред, при който има повече демокрация и по-малка дистанция между висшите длъжности и вярващите.

Във Франция протестантството се разпространява от 20-те години на XVI век, въпреки ожесточените опити на Франсоа I и Анри II да го ограничат. Обхваща по-периферни провинции като Нормандия, Бретан, Гюйен, Лангедок, Прованс и Дофине., както и два от най-важните градове в кралството – Орлеан и Лион. Тъй като голяма част от аристокрацията също приема протестантството, то се закрепва. Хугинотите имат свои замъци, цели райони са под контрола им и притежават значителна военна сила. Това води до избухването на серия от религиозни войни (1562 – 1563), (1567 – 1568), (1568 – 1570), (1572 – 1573), (1575 – 1576), 1577, (1579 – 1580) и (1585 – 1589), в които се намесват и външни сили. В историята остава Вартоломеевата нощ, когато силата на протестантите е сломена, а водачът им Анри Наварски, бъдещият Анри IV, оцелява само защото приема католическата вяра.

Могъщество при първите Бурбони (1589 – 1715 г.)[редактиране | редактиране на кода]

Управление на Анри IV (1589 – 1610)[редактиране | редактиране на кода]

Анри IV

Анри IV е далечен наследник на Валоа, а по майчина линия – крал на Навара. През 1572 г. той приема католицизма, но скоро се отмята и отново става хугенот. Възцаряването му през 1589 г. не е признато от Католическата лига (тя признава неговия чичо кардинал Шарл дьо Бурбон под името Шарл Х), така че той започва военни действия, за да наложи властта си. За да пробуди патриотизма на сънародниците си изтъква намесата на Испания в полза на католиците. Той избира Тур на река Лоара като своя база и настъпва в Нормандия, където през септември 1589 г. печели битката при Арк. Спуска се към Париж и през март 1590 г. печели най-голямата си победа при Иври, след което обсажда столицата. Тогава испанците се намесват с армии в Лангедок, Пикардия и една в Бретан. Успяват да поставят гарнизон в Париж. Анри обаче е облагодетелстван от факта, че Лигата се разцепва и съпротивата ѝ спада. Когато през януари 1593 г. испанците свикват Генерални щати, за да може една от дъщерите на испанския крал Филип II да заеме престола, умереното крило на Лигата кани Анри IV в столицата. През юли кралят приема отново католицизма и през 1594 г. окончателно е признат за френски крал. Войната продължава до 1598 г., когато Анри IV най-после успява да усмири благородниците с пари и сила и да изгони всички чужди армии от Франция. През същата година той издава прословутия Нантски едикт, с който се обявява свобода на вероизповеданието и право на хугенотите на публични проповеди в 200 града и още 3 000 крепости. Тези населени места са изцяло под контрол на въоръжените сили на хугенотите, каквито са им позволени. Всякаква религиозна дискриминация (при съд или при заемане на служби) се забранява.

Целият период от 1598 до 1610 г. е посветен на възстановяването на Франция. Не са извършени големи реформи, а по-скоро с извънредни мерки се поправят финансите, гарантира се боеспособността на армията и лоялността на населението. Налага се да балансира между недоволните католици и недоволните протестанти, като екзекутира някои от тях. Опира се на подкрепата на способния херцог дьо Сюли, който е негов пръв министър. Във външната политика продължава борбата с Хабсбургите, поддържайки съюзи с Англия, германските протестанти и повечето италиански държави. Убит е от Франсоа Раваяк през 1610 г.

Първият брак на Анри е с Маргьорит Валоа, но той е нещастен и бездетен и през 1599 г. те се развеждат. Анри сключва втори брак с [[Мария Медичи], която му ражда шест деца, включително престолонаследника Луи.

Франция при Луи XIII (1610 – 1643)[редактиране | редактиране на кода]

През 1610 г., когато баща му е убит, Луи XIII е още дете, така че управлението се поема от регентски съвет, начело с майка му. Всъщност тя предава властта на своя италиански фаворит Кончито Кончини и на клика от аристократи. Това води до отслабване на централната власт, а във външната политика е наложен происпански курс. През 1617 г. Луи заедно с видния държавник Шарл дьо Люин извършват преврат и убиват Кончини. През краткото управление на Люин като пръв министър на вече пълнолетния крал (1617 – 1621) са ограничени правата на големите аристократи и на хугенотите, което води до съвместно въстание през 1620 г. След края му кралските армии започват масирана атака срещу хугенотите, завършила с превземането на крепостта Сен-Жан – предмостие на хугенотската столица Ла Рошел. Важно събитие от това време е декретът от 1617 г., с който Люин обединява Франция и Навара (от където произлиза династията на Бурбоните) в една корона.

Най-значимият пръв министър на Луи XIII е кардинал Ришельо, който управлява от 1624 до 1642 г. и полага основите на абсолютната монархия във Франция. Той продължава тенденцията за централизиране на властта, лишаване на аристокрацията от нейната автономност, ограничаване силата на парламентите. Това му коства редица въстания и заговори, но те са смазани. Най-голямото предизвикателство си остават хугенотите, чиято система от крепости и земи на големите хугенотски аристократи представляват държава в държавата. Войната срещу тях продължава от 1624 до 1629 г., а в нея се включва и Англия, която им изпраща военна помощ. Превземането на Ла Рошел от кралските армии предвещава победата на Ришельо, потвърдена от договора в Але: хугенотите запазват своите религиозни и обществени права, но военната им сила е унищожена. С това най-голямата вътрешна преграда пред концентрацията на цялата власт в ръцете на краля е премахната. Ришельо има и други важни постижения – той основава първия френски вестник Gazette през 1631 г., издейства от Луи XIII създаването и на Френската академия (1635), строи бъдещия кралски дворец в Париж Palais Royal.

Кардинал Ришельо

Външната политика на Ришельо протича изцяло в условията на водещата се Тридесетгодишна война (1618 – 1648). Въпреки че войната се води между католиците (Австрия, Испания, Бавария) и протестантите (Нидерландия, Дания, Швеция, Англия и германските протестантски държавици), а Ришельо не само е католик, но и кардинал, той отхвърля апела на папа Урбан VIII за подкрепа и се намесва на страната на протестантите. Основната му цел е да защити интересите на Франция, която е традиционен враг на Испания. През 1635 г. Франция официално се включва във войната, като атакува Испания и владенията ѝ. Претърпява както големи опасности, когато през 1636 г. хабсбургските армии стигат на 80 км от Париж, така и големи победи – битката при Рокроа през 1643 г., когато принц Конде разгромява досега непобедимата испанска пехота. Това се случва след смъртта на Ришельо и малко преди смъртта на Луи XIII.

Луи XIII се жени през 1614 г. за испанската принцеса Ана Австрийска, но бракът не е щастлив и съпрузите живеят разделени. След двата аборта през 1618 и 1630 г. изглежда, че няма да има наследник на престола, така че раждането на Луи, бъдещият Луи XIV през 1638 г. е изненадващо. Кралят умира на 14 май 1643 г., оставяйки петгодишен син и ново регентство.

Луи XIV: Кралят Слънце[редактиране | редактиране на кода]

Луи XIV е на пет години, когато баща му умира и управлението поемат Ана Австрийска и кардинал Джулио Мазарини. Мерките на Мазарини във вътрешната политика са продължение на мерките на Ришельо, тоест засилват централната власт. Увеличението на данъците обаче се преплита с недоверието към министъра-чужденец и през 1648 г. започва петгодишен период на безредици (Фронда – 1648 – 1653), през който народът и принцовете се опитват да свалят Мазарини. До 1650 бунтът се ръководи от парламентите начело с Парижкия парламент, които искат права да контролират политиката (т.е. от абсолютна към конституционна монархия). През втория етап въстават принцовете, начело с кръвния роднина на краля Луи дьо Конде, които искат да спрат процеса на централизация, да възстановят привилегиите на аристокрацията и възможностите ѝ за самостоятелна политическа роля. При това положение младият крал Луи XIV, който официално е коронясан през 1651 г. при навършването на пълнолетие (тогава 13 години) обединява онези, които са недоволни от продължаващите безредици. Той започва реорганизация на въоръжените сили и постига успех срещу бунтовниците. През 1652 г. дворът се връща в Париж и парламентът му засвидетелства своето подчинение. След Фрондата противодействието срещу кралския абсолютизъм силно намалява и става възможно Луи XIV да установи силна власт.

Жан-Батист Колбер – мраморен бюст от А. Коасево

През 1661 г. Мазарини умира и Луи става самостоятелен. Той обявява, че повече няма да има пръв министър, а тази роля ще поеме той самият. Запазва обаче традиционните министерски постове: военния министър (Льо Телие, Лувоа) сюринтенданта (министър на финансите) (Жан-Батист Колбер), министъра на външните работи (Юг дьо Лион). Най-важните министри съставят Върховен съвет, който консултира краля всяка седмица, а той самият работи по 3 или 4 дни. Повечето от тях не са аристократи или поне не с големи титли. Всъщност аристокрацията целенасочено е оставена извън управлението (тя е в двора, в армията, на дипломатически постове), а парламентът е оставен без право на глас. Кралят налага пряката си власт в провинциите чрез назначени от него служители (интенданти), също подбирани от средите на буржоазията. При Луи XIV се осъществява революция в правото с издаването на пет нови кодекса: Граждански (1667), Наказателен (1670), Морски (1672), Търговски (1673) и Черния кодекс, който третира колониалните въпроси.

Кралят продължава политиката на Ришельо и Мазарини за отслабване на благородничеството и постига пълен контрол над аристокрацията, като лукаво я прислонява да живее в двореца му във Версай. Там тя е задоволена с бляскав живот, подаръци и балове, но е непрекъснато под зоркото му око. Така той принуждава аристократите да му служат като придворни във Версай, а на постовете на министри и губернатори назначава хора от буржоазията.

Голямо постижение на Луи XIV е създаването на силна френска армия, отлично обучена, платена, снабдявана и мотивирана. Броят ѝ се увеличава от 80 000 до 350 000 души, без да се разпуска в мирно време. Военният флот, който печели много победи, е дело на Колбер.

Отношението на краля към църквата е като към опора на властта му с голямо значение за поддържането на реда и на вярата на селяните. Той държи на вече установения принцип на водеща роля на краля в църковните дела (Галиканизъм) и през 1682 сам добавя четири точки към него. През цялото му управление се развива движението Янсенизъм, инициирано от независимо мислещи духовници, които искат да въведат такива мерки, които напомнят на пуританизма, но без да отричат, че са католици. За да поддържа добри отношения с папата, Луи е принуден да ги преследва. Освен това той преследва и хугенотите, които могат свободно да изповядват религията си съгласно Нантския едикт. Тази тенденция не е много явна до 1685, когато Луи отменя Нантския едикт и преследванията се усилват. Общо 200 000 от тях напускат страната и стават явни френски врагове.

Луи XIV е покровител на изкуствата – той лансира творци като художниците Пиер Миняр и Шарл Перо (който става известен със своите приказки) и композитора Люли. Строи двореца Версай, който става негова резиденция, за пръв път използва Лувъра като център на изкуството. Разбира се, кралят е един от основните обекти на това изкуство и художниците имат за цел да популяризират култа към него, но те имат свободата да го представят напълно реалистично.

Луи XIV пред крепостта Маастрихт 1672, картина от Пиер Миняр

Когато Луи XIV се възцарява, все още се води Тридесетгодишната война. Очертава се победа на Франция и съюзниците ѝ протестанти, но австрийците правят последен опит да се спасят от поражението. Те нахлуват във Франция, но Конде ги побеждава при Ланс (1648) и осигурява силна позиция на страната при подписването на Вестфалските договори. Според тях Франция получава епископствата Мец, Тюл и Вердюн, окупирани още през 1552 г., няколко стратегически крепости, между които Филипсбург и Брейзах, както и южен Елзас. Териториалните клаузи обаче не са толкова важни, колкото фактът, че Хабсбургите търпят сериозен удар и изгубват своето надмощие в Европа, отваряйки път за установяване на френско надмощие.

Войната с Испания обаче продължава. Докато са затруднени от Фрондата, французите отстъпват, но след края ѝ обръщат военното щастие. Те отново завладяват голяма част от Испанска Нидерландия, а през 1658 г. решителната битка е спечелена от маршал Тюрен при Дюните. На следващата година Испания подписва унизителния Пиренейски договор, с който губи свои изконни територии като Артоа, на север и Русийон на юг. Франция се ангажира да върне избягалия на испанска служба Конде; Испания се съгласява нейната принцеса Мария-Терезия да се омъжи за Луи XIV. Тъй като в този момент като най-голяма дъщеря на Фелипе IV тя е наследник на Испанското наследство, Испания се съгласява трудно. Този ход на Мазарини не е случаен – той цели да осигури обединяването на двете държави под егидата на Бурбоните чрез династичен брак.

Външната политика на Луи XIV има три главни цели – да се осигури испанското наследство; границите на Франция да се изнесат на естествените защитни линии като Рейн, Алпите и Пиренеите; чрез субсидии, бракове и заплахи да се предотвратяват атаки срещу току-що извоюваната хегемония на Франция. В действията си Луи се колебае между стария династичен начин на мислене и новия, свързан с национализма, пренебрегва религията, но се възползва от неутихналите религиозни страсти, а когато се наложи е опортюнист. За негово нещастие европейските държави доста бързо осъзнават, че Франция е изместила Испания като европейски хегемон, което предизвиква нова конфигурация на силите. Стари френски съюзници сега се обръщат против нея, за да ограничат силата на Краля Слънце.

През самостоятелното си управление Луи XIV води пет войни, три от които доста дълги. Деволюционната война приключва за една година с договора в Аахен, но следват Нидералндската, Деветгодишната и Войната за испанското наследство.

След началото на 80-те години на XVII век Франция е най-голямата сила в Европа, увеличават се и френските колонии извън Европа.

Луи XIV приема венецианския посланик

Франция през XVIII век[редактиране | редактиране на кода]

Управлението на Луи XV (1715 – 1774)[редактиране | редактиране на кода]

Луи XV, който става френски крал през 1715 г., е правнук на Луи XIV. В края на живота на Краля-Слънце цялото му мъжко поколение се стопява за около три години – през 1711 г. умира синът му Луи, през 1712 г. – първородният му внук херцог дьо Бургон и един от неговите синове, а през 1714 г. – третият внук на Луи XIV херцог дьо Бери. От двамата останали живи мъжки наследници единият е крал на Испания и се е отрекъл официално от правата си върху френската корона, а другият е петгодишно момче с лошо здраве. Ето защо през 1715 г. започва известен спор между Фелипе V и орлеанският херцог Филип III, племенник на Луи XIV, за френското наследство. В крайна сметка Филип се налага и става регент на малкия крал, в което французите виждат предпазна мярка за евентуално ново испанско влияние. Според волята на покойния крал в регентството влизат също двамата му незаконни синове –

Луи XV през 1748 г.

херцогът на Мен и графът на Тулуза, но Орлеан скоро ги отстранява. Аристокрацията вижда в негово лице човека, който ще премахне апарата на абсолютната държава и ще възстанови аристократичните свободи, но отстъпките на регента в това отношение са минимални – той позволява отново на Парижкия парламент да възразява и коментира управленски действия. Орлеан сам си пати от това и накрая изгонва парламента в Понтоаз. През 1723 г., когато кралят навършва пълнолетие (13 години), регентството приключва, а по-късно през същата година Филип д'Орлеан умира. Вследствие на разпрата с Фелипе V неговата външна политика е антииспанска, заедно с Англия, Нидерландия и Австрия, стигайки се дори до война през 1719 – 1720 г.

През 1725 г. 15-годишният крал е оженен за полската принцеса Мария Лешчинска, която е на 22 години. Тя е дъщеря на поддържания от Франция претендент за полския престол Станислав Лешчински. Бракът, освен че е политически целесъобразен, се оказва успешен и от семейна гледна точка, тъй като от него се раждат осем деца – престолонаследникът Луи, който обаче умира през 1765 г., и седем дъщери. При това половината от тези деца се раждат преди кралят да навърши 20 години.

Най-важният пръв министър на Луи XV е кардинал Фльори (1726 – 1743). Опитен дипломат и държавник, той стабилизира бюджета в духа, завещан от Колбер, постига значителен икономически и демографски растеж, блокира влиянието на Янсенистите и отново води борба с парламентите. От 1733 до 1738 г. включва Франция във Войната за полското наследство, но Станислав Лешчински не успява да заеме престола на Полша. Мирният договор предвижда важната обраст Лорен (Лотарнигия), традиционен френски враг, да се даде на Станислав Лешчински, а лоренският херцог да получи в замяна областта Тоскана, където династията на Медичите току що е отмряла. След смъртта на Лешчински Лорен ще премине във френски ръце поради брака на Луи XV, което действително се случва през 1766 г. Франция участва и във Войната за австрийското наследство (1740 – 1748), където въпреки многобройните си победи (най-вече при Фонтеноа през 1745) не печели нищо. Тогава Луи XV вече е поел самостоятелно управлението на страната (стремейки се да подражава на великия си прадядо) и поема отговорността, което се отразява за пръв път върху неговия авторитет. Единствената спорна печалба е за династията, тъй като двама испански принцове от рода на Бурбоните завземат австрийските владения в южна Италия и създават още две разклонения на династията – тя вече управлява четири държави.

Портрет на мадам Помпадур от Франсоа Буше

Личното управление на Луи XV (1743 – 1774) има негативни резултати за развитието на страната, тъй като по този начин всъщност се стига до безвластие и хаос. Красивият и желан от жените крал се отдава на удоволствия, министрите са оставени да управляват по своя преценка, но се оказва, че без лидер всеки управлява независимо от останалите. Кралят попада под влиянието на своите любовници мадам Помпадур – разумна и умерена, чието влияние трае от 1746 до 1764, заменена по-късно от по-екстравагантната и отдадена на разкоша графиня Дюбари. Перманентна финансова криза следва Аахенския мир от 1748 г., което принуждава сюринтенданта на финансите Арнувил да въведе нови данъци. Те обаче са отхвърляни от съживените представителни органи – парламентите, събранията на духовниците и други. Седемгодишната война (1756 – 1763) много изостря кризата и ясно демонстрира недостатъците на абсолютизма, когато на престола седи неразумен владетел – огромни разходи за издръжка на двора и за външнополитически авантюри, налагане на нови данъци, чувство за безотговорност за неуспехите, тъй като кралят не може да бъде наказван. А Седемгодишната война води до колапс на френската колониална империя със загубата на Канада и на влиянието в Индия, което без съмнение е тежко поражение. Именно осъзнаването на нуждата от промени води до активност на просветителите и до опити да се предприемат спасителни мерки за финансите на държвата. Луи XV умира без изобщо да заслужи прозвището си Многообичани (le Bien-aime), получено в началото на управлението му. Наследен е от своя внук Луи XVI, при който кризата и недостатъците на абсолютизма се задълбочават още повече.

Просвещение[редактиране | редактиране на кода]

Просвещението не е единно движение и просветителите нямат стройна система от идеи, дори и само в рамките на Франция. По-вярно е да се каже, че това явление е съвкупност от вижданията и мислите на разсъждаващите хора във Франция през втората половина на 18 век. Всички просветители са в някаква степен и учени – те продължават и доразвиват научните постижения от 17 век. Освен това те са енциклопедисти, тоест универсални изследователи, които могат да се занимават както с история, право и етнография, така и с астрономия, математика и медицина. Именно тази универсалност позволява да се извличат общи заключения, като например това, че изследването на природните закони ще доведе до разбирането на обществените закони, които са тяхно продължение.

Волтер

За пионер на френското Просвещение може да се смята Шарл Луи дьо Монтескьо (1689 – 1755), автор на Персийски писма (1721), в които находчиво критикува порочните страни на френския абсолютизъм от гледната точка на един персийски посланик във Франция; пише също Разсъждения за величието и упадъка на Римляните (1734) и най-вече Духът на законите (1748). В тази книга Монтескьо определя видовете държави – демократична и аристократична република, монархия и деспотия, като отрича само последната. Смята, че най-добрата формула за управление е силен монарх и поданици с активна позиция, като между тях е аристокрацията. Монтескьо има два много важни приноса към политическата философия – той формулира трите власти: законодателна, изпълнителна и съдебна, които трябва взаимно да се контролират; и дава определението за обществена свобода – позволено е всичко, което законите не забраняват.

Франсоа Мари Аруе, наречен Волтер (1694 – 1778) пише книгите: Векът на Луи XIV (1751), Есе върху нравите и духа на нациите (1756), Кандид (1759) и Философски речник (1764). Неговите политически идеи са объркани, той се колебае дали народът може и трябва сам да управлява и затова се спира на идеята за просветения абсолютен монарх, кралят-философ, който ще действа като народен слуга, но разполагайки с пълната власт (което се реализира като Просветен абсолютизъм). Волтер е ожесточен противник на църквата и религията, тъй като религията разделя хората и води до фанатизъм – най-омразното човешко качество. Още повече, Волтер е против всякаква намеса на църковни дейци в управлението и обществения живот, тоест той иска светска държава. Не е против социалното неравенство, но иска справедливост при събирането на данъците – основен проблем за Франция през този век.

Дьони Дидро, картина от ван Лоо
Първият том на Енциклопедията, 1751 г.

Най-видимо принципите на Просвещението се виждат в епохалното дело на Дьони Дидро (1713 – 1784) и Жан Даламбер (1717 – 1783) – Енциклопедията, писана и издавана в продължение на 30 години. Този пръв по рода си опит не само показва прагматичността и почитанието към науката у просветителите, но и техният стремеж да обхванат всяка сфера на научното знание. Появата на първия том на Енциклопедията през 1751 г. символизира началото на ново отношение на човечеството към заобикалящия го свят.

Оригинален и значително по-радикален във вижданията си е Жан-Жак Русо (1712 – 1778). През 1750 г. той печели конкурс на Френската академия с есето си Разсъждения върху науките и изкуствата, където отрича ползата от тях, тъй като те карат хората да гледат на своите събратя по дарбите, а не по добродетелите им. В книгата Разсъждения върху произхода и неравенството между хората (1755), Русо твърди, че човекът е бил най-щастлив в първобитната си фаза на развитие – без грижи, нужди и суета. Стремежът му към прогрес и способността му да разсъждава оказват фатално влияние върху него, тъй като благодарение на това се появява собствеността – най-неестественото нещо в неговия живот, тъй като тя предопределя неравенство, каквото липсва в природното състояние на човека.

Жан-Жак Русо, портрет от М.-К. ла Тур от 1753 г.

Русо е запомнен най-вече с Общественият договор (1762). Там той отстоява, че всяко общество трябва да има писан или неписан обществен договор, който да определя правата и задълженията на всеки индивид и особено на управляващите. Той ще ограничи свободата, но ще осигури равенство – не социално, а политическо. Общественият договор ще изразява общата воля, а тя може да се установи най-добре чрез референдуми – в този смисъл Русо е ожесточен привърженик на пряката демокрация. Той разбира, че тя е трудно осъществима в големите държави, затова смята, че идеалните политически единици, които могат да осигурят щастие на хората, са градовете държави, както родната му Женева. Накрая, през 1763 г. се появява и книгата Емил, която разказва за живота на едно момче и е изпълнена с препоръки за отглеждането и възпитанието на децата, която има революционна роля за развитието на науката педагогика.

Не е точно да се приема, че просветителите са причинили със своите идеи избухналата по-късно Френска революция. Никой от тях, освен в известна степен Русо, не върви в този посока. По-скоро може да се каже, че те създават такава интелектуална атмосфера във Франция, а и в цяла Европа (тогава Франция е безспорният генератор на културни идеи на континента), която подготвя елита на нацията за голямата обществена промяна, която ще настъпи по-късно, но тази промяна би могла да настъпи по много други начини, и най-вече чрез реформи, осъзнати и внимателно проведени от правителството.

Държавата при Стария режим[редактиране | редактиране на кода]

Войници от времето на Луи XVI

От времето на Луи XIV Франция е абсолютна монархия. Кралят е избраник на Бога и има вечно право да управлява. Наричан „Най-християнския крал“, той е върховен законодател, военачалник и съдия, притежава изпълнителната власт и е основен двигател на развитието на страната – той започва войни и преговори, създава търговските компании и заради династичните му интереси цялата нация участва във войни. Управлява с помощта на Кралски съвет, който като цяло има съвещателни функции, а на него е подчинено правителство от шест министерства – на финансите, канцлерството, на външните дела, на войната, на флота и на колониите.

Франция е разделена на 32 провинции, начело с губернатори, но техният пост е формален, тъй като губернаторите почти не стъпват в своите провинции. Истинската работа в тях се пада на интендантите, които имат военна и съдебна власт. Провинциите отговарят на някогашните херцогства и графства преди обединението на Франция, тоест са естествено оформени историко-географски области с различна големина и население. Съдебната система на Франция при абсолютизма се оглавява от Кралски съд с неограничени компетенции, а отделно има 13 върховни съдилища, наречени парламенти. Най-важният от тях е Парижкият парламент.

Данъчното бреме върху селячеството във Франция е тежко, с най-разнообразни форми, включително десятък за църквата. От съществуващите три съсловия обаче (духовенство, аристокрация и трето съсловие) само последното плаща данъци. Поради тази причина първите две се наричат привилегировани. Аристократите притежават имения, но престояват основно в двора на краля. Освен това те заемат най-важните военни постове – маршали – и изпълняват дипломатическата служба. Една елитна част от третото съсловие – забогатели буржоа, интелигенцията (адвокати, икономисти) също получават малки аристократични титли и постепенно съставят нова аристократична прослойка. Образно тя е наричана аристокрация на тогата, докато истинските благородници си запазват прозвището аристокрация на шпагата.

Управление на Луи XVI (1774 – 1792)[редактиране | редактиране на кода]

Когато Луи XVI се възкачва на трона през 1774 година, страната вече се намира в тежка финансова криза, бюджетът е в постоянен дефицит и се приближава към състояние на неплатежоспособност.[1] Основна причина за това е участието на Франция в Седемгодишната война и в Американската война за независимост.[2] През май 1776 година финансовият министър Ан Робер Жак Тюрго изпада в немилост и е уволнен.

На следващата година за генерален директор на финансите е назначен Жак Некер, който не може да стане министър, тъй като е швейцарец и протестант.[3] Некер разбира, че данъчната система е неефективна поради несправедливото разпределение на данъчната тежест[3] и множеството изключения за аристокрацията и духовенството.[4] Той смята, че данъците не могат да се повишават повече, а дефицитът трябва да бъде намален чрез премахване на данъчните привилегии и ограничаване на разходите на местните парламенти, но среща съпротива сред останалите членове на правителството. Кралят го уволнява, назначавайки на негово място Шарл Александър дьо Калон.[3]

Калон първоначално се впуска в големи разходи, но бързо разбира, че финансовото положение е критично и изготвя предложение за нов данъчен кодекс.[5] В него се предвижда поземлен данък, включително върху земите на аристокрацията и църквата, като за приемането му за пръв път от 175 години са свикани Генералните щати.[6]

Недоволството на третото съсловие от хаотичното управление и от неравномерните данъци се увеличава, допълнително взривявано от пропагандата на интелигенцията. Особен ефект има излизането на брошурата „Какво е третото съсловие?“ от абат Сийес през януари 1789 г.

Френската революция (1789 – 1799)[редактиране | редактиране на кода]

Предпоставки[редактиране | редактиране на кода]

Една от причините за Френската революция е, че през 1789 г. френското общество все още се дели на съсловия: съсловие на духовенството, което обхващало 100 000 души; съсловие на аристокрацията (благородниците) – 400 000 души и трето съсловие, всички останали около 23 млн. души. Съсловията на духовенството и на аристокрацията не плащат данъци и се радват на ред привилегии, а в третото съсловие има много замогнали се буржоа – манифактуристи и финансисти, които искат да имат равноправен глас с привилегированите. Това води до конфликт между буржоазията и аристокрацията. Друга причина за революцията е финансовата криза във Франция. Кралят направил опит да изведе страната от кризата, като обложи съсловията на духовенството и аристокрацията с данъци, но те се разбунтували.

На 5 май 1789 г. се събират Генералните щати, в които се гласува по съсловия. Още от самото начало започват пререкания за реда на заседанията. Третото съсловие иска за себе си по-големи права, като се обявява за представител на 96% от нацията. На 17 юни депутатите от третото съсловие, поддържани от низшите слоеве на духовенството и дворянството, по предложение на Емануел Сийес провъзгласяват Национално събрание, канейки останалите депутати да се присъединят към тях. На 20 юни депутатите от третото съсловие се събират в Залата за игра на топка и се заклеват да не се разпускат, докато не бъде приета конституция; така Генералните щати преминават в Учредително събрание. Тези събития в столицата се случват на фона на безпрецедентни въстания, обхванали цяла Франция, предизвикани от икономическата криза, масовата безработица и глада, достигнали пика си през пролетта и лятото на 1789 г. На 14 юли 1789 г. тълпа от санкюлоти щурмувала Бастилията.

Етапи[редактиране | редактиране на кода]

Условно Революцията може да се раздели на два етапа – първи етап (от 1789 – 1792 г.) и втори етап (от 1792 – 1794 г.). През първия етап се премахват феодалните привилегии и църковния десятък. На 26 август 1789 г. е приета „Декларация за правата на човека и гражданина“, с която всички французи се обявяват за равни в своите права за свобода, собственост и сигурност, а през 1791 г. се гласува конституция, според която Франция става конституционна монархия. Според Конституцията, кралят може да налага вето над законите и да сформира правителство. Още нещо ново е и създаването на свободен съд. Вторият етап е белязан от гилотинирането на Луи XVI през януари 1793 г. и успешното отблъскване на антифренската коалиция – Прусия, Русия и Австрия.

Провалът на конституционната монархия (1791 – 1792)[редактиране | редактиране на кода]

Луи XVI вече не можел да управлява като абсолютен владетел. През 1791 г. Учредителното събрание приема конституция, според която Франция става конституционна монархия, в която кралят има изпълнителната власт, а законодателната е поверена на Законодателно събрание, избирано чрез двустепенна избирателна система само от отговарящите на определен имуществен ценз избиратели мъже. Въпреки че обслужва предимно интересите на притежаващите собственост, тази конституция е несравнимо по-демократична от абсолютната монархия. Провалът на новата система идва поради съпротивата от страна на краля, който заговорничел за потушаването на революцията с аристократите емигранти и чуждите монарси и с това предизвикал недоволството на парижани.

Последици от Френската революция[редактиране | редактиране на кода]

  • 1. Разрушава се съсловната структура.
  • 2. Абсолютната монархия е отстранена.
  • 3. Създава се „Декларация за правата на човека и гражданина“, приета на 26 август 1789 г.
  • 4. Премахва се дискрминацията по религиозни и етнически причини.
  • 5. Отпада феодалният режим.
  • 6. Църквата се отделя от държавата (процесът, наречен секуларизация).
  • 7. Буржоазията изземва властта.

Революционни войни[редактиране | редактиране на кода]

Революцията във Франция предизвиква реакция от страна на другите европейски монархии и започва поредица от големи военни сблъсъци, състояли се от 1792 до 1802 г., между френското революционно правителство и няколко европейски държави.

Периодът обикновено се разделя на Война на Първата коалиция (1792–1797 г.) и Война на Втората коалиция (17981801 г.), въпреки, че Франция е във война с Великобритания без прекъсване от 1793 до 1802 г. Военните действия спират за кратко с Амиенския договор, но скоро са подновени с Наполеоновите войни.

Първа френска империя, известна като Наполеонова Франция (1804 – 1815)[редактиране | редактиране на кода]

На 9 ноември 1799 г. Наполеон Бонапарт, завърнал се от Египет, извършва държавен преврат. През декември е провъзгласена нова конституция, според която е премахнат избирателния ценз. Провъзгласено е Консулството, при което властта се споделя от 3 консули, но всъщност е в ръцете на първия консул Наполеон Бонапарт. През 1802 г. чрез плебисцит той се провъзгласява за доживотен консул, а две години по-късно – и за император. Сключва конкордат с папа Пий VII, според който папата признава конфискуването на църковните земи по време на революцията, а в замяна Наполеон позволява проповядването на католицизма. Това е сполучлив ход. Чрез тайната си полиция той установява диктаторски контрол върху държавата. И той, както и Бурбоните, раздава титли на своите приближени. Въпреки това, Франция изживява силен период. Стопанството е в подем. Издаден е Граждански кодекс, в който са систематизирани всички закони от римско време дотогава.

Този период ще остане в историята преди всичко с френските завоевания. Въпреки че през 1802 г. Франция и Англия сключват договор в Амиен, на следващата година войната между тях се подновява. Образувана е нова антифренска коалиция, в която влизат Русия, Прусия, Англия и Австрия. Наполеон се опитва да нахлуе в Англия с морски десант, но е победен в битката при Трафалгар на 21 октомври 1805 г. Обаче успява да победи прусите при Улм и австрийците и руснаците при Аустерлиц през същата година. На другата година той побеждава Прусия при Йена и Ауерщед, като влиза в Берлин. Кампанията му срещу тях трае едва няколко седмици. Това позволява да се създаде Рейнски съюз на мястото на Свещена Римска империя. През същата година Наполеон налага континентална блокада на Англия с цел тя да капитулира, но планът му не успява. През 1807 г. побеждава Русия при Ейлау благодарение на своя пълководец Жоашен Мюра, който успява да доведе резерви. Двете страни сключват Тилзитския мир, чрез който Русия се присъединява към континенталната блокада и е създадено Варшавско херцогство. През 1808 г. е покорена Испания. Опитът да бъде завладяна Португалия обаче се оказва неуспешен. Периодът 1808 – 1812 година се оказва златен за Наполеоновата империя, въпреки че срещу него се води партизанска война в Испания, Германия и Тирол. В Сицилия управлява Мюра, единият брат на Наполеон Жозеф Бонапарт е начело на Испания, другият – на Вестфалското кралство.

През 1812 г. Наполеон решава да предприеме поход в Русия. Той мисли, че Русия не изпълнява задълженията си от договора. Ето защо начело на 600 000 армия, наречена Великата армия, нахлува в Русия на 24 юни. Руският главнокомандващ Михаил Кутузов предприема тактиката на организирано отстъпление и избягва генерално сражение, а земята пред французите се опожарява, за да бъдат лишени от припаси. В битката при Бородино (септември 1812 г.), без да претърпи големи загуби, руската армия е победена. Наполеон влиза в Москва, която е опожарена. Напразно той чака пратеници от Петербург. През декември той решава да се оттегли. При оттеглянето руснаците нападат постоянно. Поради това французите претърпяват големи загуби. В края на годината те вече са извън Русия. От 600 000 се завръщат 60 000. Главна причина за загубата е както тактиката на руснаците, така и руският климат. Образувана е нова антифренска коалиция, този път и с участието на Швеция. Наполеон се опитва да спре съюзниците, но в битката при Лайпциг претърпява поражение. По същото време англичаните разбиват французите в Испания. Наполеон е принуден да абдикира през април 1814 година. Той е заточен на остров Елба.

Свикан е Виенски конгрес през октомври. Но на 22 март Наполеон се завръща, но този път за сто дни. Посрещнат е тържествено. Но този път претърпява поражение при Ватерло. Наполеон отново абдикира, но е заточен на остров Света Елена, където и умира. Така приключва периода на Първата френска империя.

НАПОЛЕОН II – Жозеф Франсуа Шарл Бонапарт (1811 – 1832), син на Наполеон I, провъзгласил го за император на Франция при своето отричане от престола в 1815 г. Никога не е управлявал, живял е в двора на своя дядо – австрийския император Франц I, а от 1818 г. се титулова – херцог Райхщадски.

Реставрацията (1815 – 1830)[редактиране | редактиране на кода]

От Юлската революция към Юлската монархия (1830-1848)[редактиране | редактиране на кода]

Революцията от юли 1830 г. отхвърля управлението на Бурбоните, крал Шарл X е свален от престола, а на негово място се възкачва братовчед му Луи-Филип, херцог Орлеански. През времето на неговото 18-годишно управление обществото политически е разделено на легитимисти, които отстояват правото на Бурбоните да продължат да управляват, и орлеанисти, които признават законността на Луи-Филип.

По същество е извършен преход от една конституционна монархия, дошла с Реставрацията на Бурбоните, към друга, станала известна като Юлската монархия.

Революцията от 1848 г. и Втората френска република (1848 – 1852)[редактиране | редактиране на кода]

Втората френска империя при управлението на Наполеон III (1852-1871)[редактиране | редактиране на кода]

Племенникът на Наполеон Бонапарт, Луи-Наполеон Бонапарт, използвайки недоволството на селяните от управлението по време на Втората френска република, основана през 1848 г., и с подкрепата на военните, на 2 ноември 1852 г. извършва преврат, с който отхвърля републиканската власт, а година по-късно, на 2 ноември 1853 г., се обявява и за император.

При него Франция участва в Кримската война от 1853—1856 г., във войната срещу Австрия — 1862-1867 г. По време на на Френско-пруската война през 1870—1871 г. се предава в плен със 100 000 армия под Седан (1870). Поражението му създава условията за поредната революция във Франция и установяване на републиканско управление.

Установяване на Третата френска република и участие на Франция в Световните войни (1871-1944)[редактиране | редактиране на кода]

Третата френска република[редактиране | редактиране на кода]

През 1871 г., след поражението на Франция във Френско-пруската война, във Франция избухва революция, която сваля Наполеон III и установява поредното републиканско управление, станало известно в историографията като Третата френска република.

Първата световна война и следвоенен период (1914 – 1939)[редактиране | редактиране на кода]

Франция е сред страните-победителки в Първата световна война. Губи близо 1,5 млн. души по време на войната. [7]

Франция през Втората световна война[редактиране | редактиране на кода]

Френски войници зад линията Мажино, 1940 г.

През март 1939 г. Великобритания и Франция дават гаранции за териториалната цялост на Полша. Това означава, че ако някой я нападне, те трябва да му обявят война. Когато на 1 септември Германия напада Полша, отговорът на двете демократични държави не закъснява и от 3 септември те са във война. Франция се отнася към войната с голямо нежелание поради катастрофалните последици от Първата световна война и въпреки надмощието си по границите французите не водят активни военни действия. Заедно с англичаните те стоят зад укрепената линия Мажино и изчакват. Този период от септември 1939 до май 1940 е известен като странната война. През това време Хитлер разгромява Полша и си я поделя със Сталин, след което прехвърля армиите си на запад.

Нападението започва на 10 май 1940 г. Три германски армии нападат също Нидерландия, Белгия и Люксембург. Северно от линията Мажино в областта Ардени танковият генерал Хайнц Гудериан извършва пробив и навлиза в тил на французите. След това се спуска по река Сома и затваря всички английски, френски и белгийски части северно от Люксембург в чувал. Насочва се към Дюнкерк, откъдето те панически се прехвърлят в Англия. От 1 до 4 юни по-голямата част от тези войници са спасени (335 000 души), а на брега оставят своите каски, което означава „Ние ще се върнем“. При това положение отбраната на Франция рухва. Главнокомандващият генерал Гамлен не може да овладее положението. Премиерът Пол Рейно отчаяно апелира към САЩ за подкрепа, но Рузвелт не може да направи нищо. На 14 юни Париж пада и правителството се изтегля в Бордо. В него се оформят две становища – Рейно иска да се продължи войната, ако трябва армията да се прехвърли в Англия и в Алжир. Негов опонент е възрастният маршал Петен, който иска Франция да се предаде, за да се спаси от безжалостна германска окупация. Именно той надделява и на 18 юни капитулацията на Франция е подписана. Според този документ страната е разделена на три части – Елзас и Лотарингия са върнати на Германия, Северна Франция с Париж и цялото атлантическо крайбрежие са окупирани от Германия, а южната част на страната остава самостоятелна държава, управлявана от Петен като държавен глава. По името на главния град Виши, тази област е известна като Вишистка Франция (Режим Виши). Тя остава в пълно разпореждане на колониите и флота, а освен това става германски сателит. Скоро след създаването ѝ Петен организира съдебен процес над виновниците за катастрофата в Риом. Повечето от тях, включително Пол Рейно, са осъдени.

Генерал дьо Гол в Тунис, 1943 г.

генерал дьо Гол се обявява против капитулацията и за продължаване на борбата. На 18 юни в Лондон той чете реч, в която призовава французите към съпротива. Със съгласието на Чърчил създава движението Свободна Франция, но в началото в него участват малко хора. То не е признато от САЩ, които продължават да поддържат дипломатически отношения с Виши и това значително утежнява положението на дьо Гол. През август 1940 г. англичаните атакуват френския флот в Оран и го унищожават. Така те искат да се застраховат от преминаването му към Германия, но дьо Гол реагира остро и отношенията му с Чърчил остават лоши през цялата война. Първата самостоятелна акция на Свободна Франция също е провал – нейни кораби нападат Дакар, но са отблъснати. Тогава дьо Гол търси съмишленици в африканските колонии на Франция. Успехът му е голям и към 1942 г. той вече има собствена армия, която да се намеси във войната. Когато през ноември 1942 г. англичаните и американците нападат Алжир и Мароко (френски колонии), дьо Гол бърза да отиде на място. Той иска да създаде френско емигрантско правителство, което да участва официално в Антихитлеристката коалиция. Американците се опитват да поставят начело своето протеже генерал Жиро, но дьо Гол ловко го измества. Той оглавява това правителство, наречено официално Френски комитет за национално освобождение.

Знамето на „Свободна Франция“

Макар че в заключителната фаза на войната в Северна Африка участват и френски войски, всъщност те не са способни да се борят за освобождението на самата Франция. Великобритания и САЩ решават да открият втори фронт във Франция през лятото на 1944 г. На 6 юни започва операция Овърлорд – десант на англо-американските армии в Нормандия, а Дьо Гол дори не е уведомен. Той обаче веднага заминава за бойното поле и успява да убеди своите съюзници да включат и френски части в битката. На 25 август се извършва и десант в южна Франция (операция Дракон), след което германците непрекъснато отстъпват. Когато съюзниците наближават Париж, Хитлер заповядва на германския комендант да го разруши, но заповедта е пренебрегната. Първа в града влиза танковата дивизия на генерал Льоклерк от Свободна Франция – жест на англичаните и американците. Дьо Гол обира овациите и единодушно бива приет като спасител на Франция.

Франция след 1944 г.[редактиране | редактиране на кода]

Периодът между 1946 и 1958 е период на четвъртата френска република. Тя до голяма степен представлява възраждане на третата република, съществувала преди Втората световна война, и страда от същите проблеми. Франция приема конституцията на четвъртата република на 13 октомври 1946 година.

По време на четвъртата република във Франция настъпва ера на икономически растеж и преустройство на националните институции и индустрия след Втората световна война, а страната играе важна роля в развитието на процеса на европейска интеграция, който съществено променя Европа. Най-големите постижения на четвъртата република са в областта на социалните реформи и икономическото развитие. През 1946 г. правителството създава цялостна система за социална защита, която включва осигуряване за безработица, инвалидност и пенсия и здравни грижи за всички граждани.[8]

Направен е опит да се засили изпълнителната власт, за да се предотврати настъпването на нестабилната ситуация, съществувала преди войната, но нестабилността остава и по време на четвъртата република, за което свидетелстват честите промени на администрацията – за нейната 12-годишна история се сменят 21 правителства. Нещо повече, тези правителства са неспособни да вземат ефективни решения по отношение на деколонизацията на множеството френски колонии. След поредица от кризи, най-вече след алжирската криза от 1958 г., четвъртата република се срива. Военновременният лидер Шарл де Гол се връща от пенсия, за да оглави временно преходно правителство, натоварено да разработи нова френска конституция. Четвъртата република е разпусната след публичен референдум на 5-ти октомври 1958 г. и е основана съвременната пета република със силна президентска власт.

Петата френска република[редактиране | редактиране на кода]

Първата работа на генерала е да успокои армията в Алжир, че по никакъв начин няма да отстъпи тази колония. Втората – да изработи нова конституция, приета през ноември с 80% от гласовете. Тя поставя началото на Петата република и предвижда: силен президент, който да може да разпуска Националното събрание и да назначава правителството, мажоритарна избирателна система и (с поправката от 1962) пряк избор на президента от народа. Така плановете от речта в Байо са изпълнени. През декември дьо Гол е избран за първи президент на V република. След като стабилизира положението си, той казва на армията в Алжир, че трябва да освободи страната, и потушава опита за въстание през януари 1960 г. През 1962 г. сключва с ФНО Евианските споразумения и се оттегля от Алжир. В този момент популярността му е огромна, сега съпроводена и със силна партия – Сбор за новата република. Левите партии са изхвърлени от политическия живот, както показват изборите за парламент от 1962 г. През 1965 г. дьо Гол за втори път е избран за президент, но успешното представяне на социалистическия кандидат Франсоа Митеран е признак за начало на възраждането на левицата. Икономическата политика през 60-те години е успешна главно защото е постигната политическа стабилност (само две правителства в периода 1958 – 1968) и защото европейската интеграция навлиза в успешен период. При дьо Гол Франция става страна на бурно капиталистическо развитие, на големи компании и стабилен франк.

Външната политика на дьо Гол е много специфична. Тя се базира на схващането, че Франция е прекалено силна държава, за да стои в сянката на САЩ и трябва да има собствено място. Дьо Гол изпитва антиамерикански и антианглийски чувства от времето, когато Рузвелт и Чърчил са го пренебрегвали, и сега разчита по-скоро на Германия и Италия като партньори. За него най-важната част на външната политика е Европа, но е противник на ограничения суверенитет в хода на интеграцията – той говори за „Европа на отечествата“. Ето защо през 1966 г. заплашва да напусне ЕИО, ако не може да разполага с пълния суверенитет на Франция. Той е твърд противник на влизането на Англия в ЕИО и на два пъти ѝ отказва. Пак през 1966 г. той извежда Франция от военните структури на НАТО, запазвайки мястото й в политическите структури. От друга страна се стреми да възстанови силата на френската армия, като създава атомна бомба през 1960 г. Като влошава отношенията си със САЩ, дьо Гол подобрява тези със СССР, когото счита за естествен геополитически съюзник на Франция. Краят на управлението на дьо Гол е предрешен от събитията между 1967 и 1969 г. Първо левицата се представя много добре на изборите от 1967 г. и затруднява дейността му. През май 1968 г. започва мощно протестно движение на студентите, което изненадва президента, тъй като е насочено лично срещу него. То се проваля и в резултат голистите печелят убедителна победа в новите избори (единствен случай във френската история една партия да спечели над 50%), но през 1969 г. президентът подлага на референдум закона за регионите и губи. Смисълът на този референдум е да се провери общественото настроение и въпреки че не е необходимо, дьо Гол подава оставка.

В. Жискар д'Естен (вдясно) на срещата на лидерите на Г-7 през 1978 г.

През 1969 – 1974 г. президент е голистът Жорж Помпиду който е бил министър-председател през 1962 – 1968 г. Той продължава вътрешната политика на своя бивш шеф, но значително променя външната – допуска Англия в ЕИО и подобрява отношенията със САЩ. През 1974 – 1981 г. той е заменен от Валери Жискар д'Естен, лидер на Независимата републиканска партия и близък съратник на дьо Гол до 1966 г. Той идва на власт благодарение на разцеплението сред голистите, тъй като е подкрепен от Жак Ширак и неговата групировка. Така от 1958 до 1981 г. на власт са все десни сили, поради което има време за утвърждаването на конституцията. V република в началото е възприемана като царство на дьо Гол, което ще се разпадне след оттеглянето му, но се оказва толкова ефективна, че оцелява и до днес. Идването на Франсоа Митеран от ФСП на власт през 1981 г. поставя републиката пред изпитание, тъй като той е в съюз с комунистите и има решителни планове за нейното реформиране. Възстановява пропорционалната избирателна система, иска да намали 7-годишния мандат на президента и правата му, но се оказва, че един път на власт, той не е твърд поддръжник на плановете си. Остава президент два пълни мандата (1981 – 1995) без да променя коренно френския път на развитие, не посяга на едрия бизнес, което, макар да го скарва с комунистите, го прави един успешен политик. През 1995 г. най-после идва часът на Жак Ширак, шеф на голистите от 1972 г., който е избран за президент. Трябва да се отбележи засилването на крайнодесните сили, групирани около личността на Жан-Мари Льо Пен и неговия Национален фронт, неизменен кандидат за президент от 1974 г. През 2002 г. разцеплението сред социалистите му помага да стигне до втори тур на президентските избори.

Политиката на президента Никола Саркози води до връщане на пълноправното членство на Франция в НАТО през 2009 г.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Frey 2004, с. 3.
  2. SparkNotes .
  3. а б в Hibbert 1980, с. 35 – 36.
  4. Frey 2004, с. 2.
  5. Doyle 1989, с. 34.
  6. Doyle 1989, с. 36.
  7. Churchill, Winston. The Second World War: The Gathering Storm. United States of America, Houghton Miffin Company, 1948. ISBN 0-395-41055-X. с. 4.
  8. „France“, Microsoft® Encarta® Encyclopedia 2001

Литература[редактиране | редактиране на кода]