История на външната политика на Русия (1991 – 2008)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Тази статия представя елементите, изграждащи историята на Външна политика на Русия от 1991 до 2008 г.

Започнато през втория мандат на Борис Елцин (от 1996 до 1999) и продължено по-значително от неговия наследник Владимир Путин, възраждането на руската дипломация след период на неяснота, вследствие на разпадането на Съветския съюз, се основава най-вече на политически реализъм, чийто основни грижи са националните интереси на Русия. Стремежът на руските държавници да възвърнат стария престиж на страната си като суперсила е сред най-значимите въпроси от началото на XXI век.

Съдържание

Съветски съюз[редактиране | редактиране на кода]

Последни административни деления на републиките на СССР (1989) преди разпадането му (1991)

Като основен победител във Втората световна война до разпадането му през декември 1991 г. Съветският съюз е суперсила. 15-те съветски социалистически републики, обединени в СССР, са: Русия, Беларус, Украйна, Молдова,Грузия, Армения, Азърбайджан, Казахстан, Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан, Литва, Латвия и Естония.

Изтеглянето на съветските войски от Афганистан през пролетта на 1989 г. и започналите процеси на отменяне на комунистическите системи в източна Европа през есентта на същата година, допринасят за значителната загуба на влияние на СССР в международен план след края на студената война. Едно от исторически определящите събития в края на 1989 г., падането на Берлинската стена на 9 ноември и последвалото година по-късно на 12 септември обединение на Германия.

През юни 1990 г. Елцин, председател на Върховния съвет на Руската съветска федеративна социалистическа република, обявява независимостта на Русия. През август 1991 г. пучът в Москва, воден от консервативни членове на комунистическото държавно ръководство, които се противопоставят на демократичните реформи на Горбачов („гласност“, „перестройка“, показва до каква степен централната съветска власт е уязвима. Заговорът се проваля до голяма степен благодарение на намесата на Елцин и реформистите, чиято тежест в борбата за власт в Кремъл се засилва.

През есента на 1991 г. съюзните републиките на СССР обявяват една след друга независимост, без съветският президент Горбачов да има възможност да се противопостави чрез сила. През ноември 1991 г. Елцин публикува декрет, който забранява дейността на Комунистическа партия на Съветския съюз на територията на РСФСР.

Разпадане на СССР[редактиране | редактиране на кода]

През 1991[редактиране | редактиране на кода]

Организация на независимите държави:   Държави-членки   Държави-участнички [N 1][N 2]   Асоциирани държави   Държави наблюдателки   Стари държави-членки

По време на тихото разрушаване на Съветския съюз икономическата, политическата и военната ситуация са катастрофални както за Русия, така и за другите бивши съветски републики от Съюза. [1] В този контекст се ражда Общността на независимите държави (ОНД).

8 декември 1991[редактиране | редактиране на кода]

ОНД е междуправителствена организация за сътрудничество, чиято политическа и юридическа идентичност остават неясни. Създадена е с договора от Минск, сключен между демократа Елцин (президент на РСФСР), комуниста Кравчук (президент на Украйна) и социалдемократа Шушкевич (председател на парламента на Беларус)[2] по време на срещата им в резиденцията във Вискули, където същевременно се публикува и една декларация, според която Съветския съюз се разпуска. Предполага се, че основаването на ОНД ще улесни получаването на независимост на съветските републики и ще развие многостранното сътрудничеството.

21 декември 1991[редактиране | редактиране на кода]

По време на срещата на върха в Алмати, ОНД се разширява с Армения, Азърбайджан, Кзахстан, Киргизстан, Молдова, Туркменистан и Узбекистан, докато Украйна, Русия и Беларус получават статут на членове-основатели на Общността. Освен това договорът от Алмати, сключен по време на срещата на върха и потрърждаващ договора от Минск, постановява създаването на две изпълнителни организации на ОНД (Съвет на държавните глави и правителствените ръководители). По време на срещата на върха в Алмати е сключен и друг договор между четирите ядрени сили на ОНД (Русия, Украйна, Беларус и Казахстан), относно установяването на общо командване на стратегическите ядрени сили. По този повод някогашните съветски войски са поставени под общо военно командване на ОНД.

През 1991 с падането на СССР съветската армия е разпределена между новите държави според националната принадлежност на войските. Тогава, на срещата на върха в Алмати, е установено общо военно командване на всички членове на ОНД. Някогашните съветски войски са поставени под това общо командване.

24 декември 1991[редактиране | редактиране на кода]

Русия е призната от западните държави като държава, продължител на Съветския съюз и го наследява в Съвета за сигурност на Обединените нации.

25 декември 1991[редактиране | редактиране на кода]

Горбачов (който по това време още е президент, но без държава, следователно неговата власт няма стойност) подава оставка от поста си като президент на Съветския съюз (след като по време на заседание на парламента Елцин е провъзгласил разпадането на Съветския съюз и фактическата независимост на Русия, която от сега нататък той ръководи) и от поста си на председател на Комунистическата партия, след това прехвърля на Елцин, президент на Рисия контрола на ядреното въоръжение. В същия ден РСФСР сменя името си и става официлано Руска федерация.

26 декември 1991[редактиране | редактиране на кода]

Свикан е Върховния съвет на СССР, който разпуска окончателно Съветския съюз.

Задържане на „близката чужбина“[редактиране | редактиране на кода]

През 1992[редактиране | редактиране на кода]

Последните части от Съветската армия, разположени във вече независимите републики, са разпуснати. Съветските сили, базирани в Източна Германия, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, Монголия и Куба, започват изтеглянето си през 1992 г.

Разпространението на хаоса в Афганистан, довело до сблъсъци между прокомунисти и ислямисти в южната част на Таджикистан, предизвиква изпращането на 201-ва дивизия на руската пехота, която заема позиция на фланговете на Памир под знамето на ОНД[3]. В следващите години краткотрайните битки между руски граничари и бунтовници са многобройни. През 1997 г., след като десетки хиляди са под заплахата от насилие, е сключено примирие.

Войната в Нагорни Карабах противопоставя арменците от Нагорни Карабах и Армения на азербайджанците.

Русия преговаря с Молдова, Приднестровието и Украйна за получаване на разрешение за преминаване, за да може да прибере въоръжението си. По този повод щабът на XIV-та руска армия е прехвърлен от Кишинев – столицата на Молдова, в Тираспол – столицата на Приднестровието.

Първият мандат на Елцин е белязан от стремежа Русия да бъде силен фактор на световната икономическа система. За да постигне тази цел е приложена стратегия за сближаване със Западна Европа и най-вече със Съединените щати: Русия се присъединява към Международния валутен фонд и Световната банка, започва тясно сътрудничество с НАТО и ООН (Мироопазващите сили на ООН) в бивша Югославия, подписва на договори, целящи намаляване на въоръжението и забраната на химически оръжия.

През януари 1992[редактиране | редактиране на кода]

През януари 1992 футболният екип на ОНД е съставен от най-добрите футболисти на ОНД, които обхвящят дванадесетте бивши съветски републики, поличили независимостта си след падането на Берлинската стена.

28 януари 1992[редактиране | редактиране на кода]

В реч за състоянието на държавата Джордж Буш старши заявява: „Благодарение на Господ Съединените Щати спечелиха студената война; светът, досега разделен на два въоръжени лагера, признава днес шревъзходството на единствената сила: Съединените щати; тази констатация не предизвиква никакъв страх, защото светът вярва с нашата нация и има право в това.“

2 март 1992[редактиране | редактиране на кода]

Молдовски войски, подкрепени от казаци и XIV-а руска армия, атакуват Приднестровието.

13 март 1992[редактиране | редактиране на кода]

Сключен е договор за подялбата на външния дълг на бившия Съветски съюз (Русия – 61,4%; Украйна – 16,37% и т.н.)

20 март 1992[редактиране | редактиране на кода]

В Киев са създадени общи сили на ОНД за опазване на мира. В този контекст между 1992 и 1993 г. руснаците се намесват в Приднестровието, Таджикистан, Южна Осетия и Абхазия.

5 май 1992[редактиране | редактиране на кода]

Започва дипломатическа криза между Русия и Украйна по Крим.

15 май 1992[редактиране | редактиране на кода]

6 от 11 държави (Русия, Беларус, Казахстан, Армения, Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан) подписват в Ташкент договор за колективна сигурност

1 юли 1992[редактиране | редактиране на кода]

Руски, грузински и южноосетински войски от мисията за опазване на мира на ОНД са разположени в Южна Осетия[4], за да сложат край на битките между борците за независимост на Южна Осетия и правителствените сили на Грузия.

29 юли 1992[редактиране | редактиране на кода]

Тристранни сили от мисията за опазване на мира (руски, молдовски, украински, приднестровски) са разположени на молдовско-приднестровската граница, за да сложат край на битките, водени от приднестровските сепаратисти (руснаци, рускоговорящи украинци и други рускоговорящи)[5].

През 1993[редактиране | редактиране на кода]

Общото военно командване на ОНД е премахнато. Москва предлага създаването на четири „зони за сигурност“ на територията на ОНД; в същото време се отправят предложения, целящи координиране на дейностите на службите за сигурност на членовете на Общността.

Хартата на ОНД[6] е приета и ратифицирана от седемте членове на общността (Русия, Беларус, Армения, КАзахстан, Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан). В същото време е трудно да се изгради политическото тяло на ОНД, защото Украйна и Туркменистан отказват да приемат Хартата.

Икономическият аспект също е бързо отслабен от изграждането на митници между републиките. Започват нови преговори с Русия, която е основният доставчик на бившия СССР. Тя иска важни промени на актуалните преференциални цени, което от своя страна довежда до рецесия другите държави-членки.

Изравени пред една икономическа политика, която се решава в Москва, някои членове на Общността искат да поличат валутна автонимия. Киргизстан, пренебрегвайки процедурите на ОНД за въвеждане на валути, започва да печата своя собствена валута – сом, което улеснява другите републики да изоставят рублата като обща валута.

Руската федерация и Съединените щати подписват договора СТАРТ II. Този договор предвижда намаляване на стратегическите арсенали до нива, при които всяка страна не би трябвало да разполага с повече от 3500 стратегически ядрени бойни глави.

През юли 1993[редактиране | редактиране на кода]

В Абхазия биват разположени мисия на ООН и руски войски, с цел да бъде сложен край на битките от началото на април 1991 между абхазки бойци за независимост и грузинските правителствени сили.

24 септември 1993[редактиране | редактиране на кода]

Русия, Беларус, Киргизстан, Армения, Таджикистан, Узбекистан, Киргизстан и Грузия подписват в Москва рамков договор за икономически съюз („Евроазиатски съюз за въглища и метал“) с цел да развият иконимическото и търговско сътрудничество (Украйна и Таджикистан се присъединяват). Оттогава ОНД е наричава „Енергиен съюз“. На 15 април 1994 г. Молдова се присъединява към „Евроазиатски съюз за въглиюз и метал“. Но тази инициатива се проваля[7].

23 октомври 1993[редактиране | редактиране на кода]

Грузия е принудена да пойска да се присъедини към ОНД, в замяна на руска военна интервенция, целяща стабилизиране на политическата ситуация в Абхазия и Южна Осетия.

В началото на 1994[редактиране | редактиране на кода]

Последните войски на бившия Съветски съюз, разположени в Източна Германия, Унгария, Полша, Чехословакия, Румъния, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Монголия и Куба, приключват изтеглянето си.

14 май 1994[редактиране | редактиране на кода]

След подновяване на сраженията в Абхазия на 14 май 1994 г. е сключен нов договор и ОНД разполага силите си на грузинско-абхазката граница. Въпреки че мисията е с мандат да замени руските войски, те все още остават основен фактор. Тези войски са установени там[8] . Мисията е осъществена съвместно с Мисия за наблядение на Грузия на ООН[9].

24 април 1994[редактиране | редактиране на кода]

Създаден е Междуправителствен икономически комитет със седалище в Москва; Това е първата наднационална структура в региона.

Отношения с ОНД[редактиране | редактиране на кода]

В края на 1994[редактиране | редактиране на кода]

Между 1994 и 1999 г. ОНД е практически парализирана.

Карта на Кавказ

Руската армия се въвлича в Първата чеченска война, което освен всичко друго поставя под съмнение централната власт в Русия.

ОНД все още не е успяла да сложи край на конфликта, противопоставящ Армения на Азърбайджан относно Нагорни Карабах.

Изправени пред икономически трудност вследствие на разпадането на Съветския съюз и непрогресиращата ОНД, някои държави-членки на бившия Съветски съюз подхващат инициативи за създаване на по-тясни и динамични съюзи в рамките на бившия Съветски съюз. Част от републиките на ОНД, водени от Русия, Киргизстан, Беларус, Украйна и Казахстан, защитават тезата, че трябва да се постигне по-значително сближаване в ОНД. Предложение от президента на Казахстан Назарбаев предвижда създаването на евроазиатски съюз, но то никога не е прието.

През декември 1994[редактиране | редактиране на кода]

Договорът СТАРТ I влиза в сила.

През 1995[редактиране | редактиране на кода]

През януари 1995[редактиране | редактиране на кода]

След създаването на зона за свободна търговия през 1992 г. е създаден и митнически съюз между Беларус и Русия, целящ да улесни търговията[10]Шаблон:,[11]. По-късно Казахстан също се присъединява.

26 май 1995[редактиране | редактиране на кода]

Русия, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Армения и Грузия подписват в Минск договор за обща защита на външните граници.

През 1996[редактиране | редактиране на кода]

Този период на откритост и оптимизъм характерен за първия мандат на Елцин се свързва и с личността на Козирев, руският външен министър по това време, чиито цели са да съживи и развие икономиката, която по това време е на ръба на фалита. Козирев, също както Елцин и неговото правителство, е широко критикуван в Русия заради отстъпките по отношение на САЩ: „унижение на националната гордост, отстъпки по време на криза, които разоряват бивша Югославия, отказване на стратегически паритет със САЩ, предателство към Фидел Кастро, като изтегля войските (тогава още съветски) от Куба, изоставя 25 милиона граждани разпръснати в други бивши съветски републики [12]..."

Започнал през 1996 г., вторият мандат на Елцин във външно-политически план е белязан с намаляване на руския оптимизъм в отношенията със Запада. Премиерът Примаков, наследник на Козирев, заявява, че усилията за помиряване и сближаване с бившия противник не са довели до очакваните ползи. Той залага като приоритет националните интереси на Русия, като се позиционира срещу „едностранчивостта“ на САЩ (което му носи голяма популярност в Русия). Като цяло, връзката между Москва и Вашингтон се раздалечава. В този контекст, напредъкът на НАТО в пространството, което до сега е било подчинено на Москва, като балтийските страни, се възприема като един вид анти-руски действия[13].

Киргизстан се присъединява към Митническия съюз между Русия, Беларус и Казахстан.

Въз основа на митническия съюз между Русия и Беларус от 1995 г., е създадена Общността на независимите държави, което включва Русия, Беларус, Казахстан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан. Тя представлява митнически съюз, който цели да засили обмена на информация между шестте страни-членки [14].

Руският президент Елцин кани за членство в общността и България, с която Русия поддържа отношения въз основа на пан-славянската доктрина. Москва прави такова предложение на всяка друга страна, дори и на Беларус. Но по това време, отношения между Русия и България са временно деградирали [15] [16], с което се слага край на руската инициатива.

Грузия, Украйна и Азербайджан формират Организация за демокрация и икономическо развитие, по-късно с присъединяването на Молдова се нарича ГУАМ и се превръща в съперник на Договора за колективна сигурност.

2 април 1996[редактиране | редактиране на кода]

Русия и Беларус започват процес на съюзяване между двете страни първо в рамките на Обществото на Русия и Беларус]][17].

16 октомври 1996[редактиране | редактиране на кода]

Армения, Украйна, Русия, Грузия, Казахстан, Молдова и Таджикистан създават Министерство на финансите на страните от ОНД.

През 1997[редактиране | редактиране на кода]

Напрежението между Киев и Москва намалява следствие сключването на договор. Съгласно този договор, Русия признава двустранните клаузи от Договора „Мир и приятелство“, като се потвърждава принадлежността на Крим към Украйна, бившият Съветски флот в Черно море и неговите съоръжения се споделят между Украйна и Русия, а военноморската база на руския флот се разполага в Севастопол, благодарение на договор за наем, изтичащ 2017 г.

2 април 1997[редактиране | редактиране на кода]

След подписването на Договор съюз, „ Обществото на Русия и Беларус“ се превръща в „Съюз на Русия и Беларус“»[18].

През 1998[редактиране | редактиране на кода]

В контекста на прибързана приватизация и устойчива инфлация по времето на Елцин, краят на икономическият преход довежда до значителен спад в БВП. В резултат на това има пълен политически и военен упадък на бившата световна суперсила основно поради замразяването на големите инвестиции и военни поръчки. Опустошителната и икономически изтощителна първа война в Чечня (завършила 1996 г.) ускорява икономическия срив, което допълнително разслабва външно-политическото положение на Русия. Последвалата икономическа депресия кулминира в сериозна финансова криза и невъзможност за плащане на дълговете. Това е белязано с рязко обезценяване на рублата и рекордно задлъжняване.

29 април 1998[редактиране | редактиране на кода]

Березовски е назначен за изпълнителен секретар на ОНД, като също така е отговорен за подготовката на „дълбочинни“ реформи.

През 1999[редактиране | редактиране на кода]

С решението на НАТО за военна намеса в Косово руско-американските отношения са все още в лош период[19].

2 април 1999[редактиране | редактиране на кода]

Само 6 от 9-те, подписали Договора за колективна сигурност, подписват и протокол за неговото подновяване за още 5 г. Всъщност Азербайджан, Грузия и Узбекистан по-скоро предпочитат да се оттеглят от договора. В същото време Узбекистан се присъединява към ГУАМ-ГУУАМ, за което се смята, че основното намерение е да се противопостави на руското влияние в региона.

2 декември 1999[редактиране | редактиране на кода]

Договорът за създаването на Съюзната държава на Русия и Беларус е ратифициран от руската Държавна дума[20], след което на 26 януари 2000 г. е ратифициран и от Народното събрание на Беларус[21] (тогава и влиза в сила). Югославия играе ролята на наблюдател на руско-белоруския съюз.

Влизането в сила на този славянски съюз се случва в контекста на напрежение със Запада. Русия, Беларус и Югославия имат желание да се борят срещу това, което те наричат „източен експанзионизъм на НАТО“ (а именно войната в Косово). Тази заплаха ускорява на практика развитието на съюза между Русия и Беларус, към който по-късно се присъединява и Югославия[22].

Възстановяване[редактиране | редактиране на кода]

Пристигането на Путин на политическата сцена[N 3] се отличава с продължаването на една надеждна дипломация, която цели да балансира между засиленото партньорство и установената твърдост в отношенията със Запада.

През 2000[редактиране | редактиране на кода]

От друга страна финансовата криза в Русия през 1998 г. е от полза, тъй като тя позволява на производството отново да стане конкурентно и да заработи. Нарастващите цени на петрола и икономическите реформи предприети от Путин от 1999 г. насам също допринасят за възстановяването. Общественото мнение в Русия е много позитивно по отношение на икономическите и политически реформи на Путин, което му позволява широка да упражнява по-голям контрол на територията на страната, включително по отношение възможността да се упражнява пряка намеса във функционирането на руските икономически гиганти.

С идването си на президентския пост Путин взима вътрешната ситуация на Русия в свои ръце и възстановява сензационно икономиката на страната си, като печели Втората чеченска война и взима под контрол областта. Чечня е отделена от разпадането на Съветския съюз, което прави възможно разработването на нова военна доктрина (април 2000 г.), в която засилването на руския военен апарат трябва да служи на външно-политическите интереси на държавата, без да обръща внимание със съображенията на Запада. Победата в Чечня утвърждава господството на Русия в рамките на ОНД.

Предприема се реформа на изпълнителната власт в страните от ОНД.

Амбициите в областта на външните отношения са Русия да възстанови позицията си на „суперсила“, като има своя собствена сфера на влияние наравно със САЩ. Тази руска закоравялост предвещава, че разбирателството между САЩ и Русия не би могло да бъде идеално.

Договорът СТАРТ 2 е ратифициран от Русия.

5 октомври 2000[редактиране | редактиране на кода]

Източна Европа е разтърсена от вълна от преврати (най-вече мирни), които променят про-руската политика на тези страни, към една про-европейска и про-американска ориентация („цветните революции“). Такъв е случаят, например, в Югославия (Революцията на булдозерите срещу Милошевич).

10 октомври 2000[редактиране | редактиране на кода]

Евразийската икономическа общност:
  Страни-членки   Държави излезнали от ЕАИО   Държави наблюдатели

Поради дълбоките реформи в страните от ОНД, на базата на Общността на независимите държави е създадена Евразийската икономическа общност (ЕАИО)[23]. ЕАИО има за цел да заличи грешките на страните от ОНД, да образува истински общ пазар, да се противопостави на предизвикателствата на глобализацията и засили процеса на интеграция в рамките на ОНД.

През 2001[редактиране | редактиране на кода]

11 септември 2001[редактиране | редактиране на кода]

Атентатите от 11 септември 2001 г.. в САЩ преобразуват външната политика на Русия, като се дава тласък за по-тесни взаимоотношения между Русия и Съединените щати[24]. Подкрепата на Русия във войната срещу тероризма създава климат на сътрудничество и нов съюз между двете сили. Това общо виждане на руски и американски международни интереси позволява на Русия да възвърне силата си на международната сцена, като играе водеща роля в борбата срещу тероризма или с опитите си да посредничи по сложни въпроси, като споровете за Иран и Палестина.

Това помирение, обаче, е краткотрайно и напрежението между Вашингтон и Москва се възстановява. Съперниците започват да навлизат в игри на влияние в покрайнините на съответните им области: САЩ нахлува в Афганистан и се опитва да повлияе на Киргизстан, където се установяват американски военни бази.

През 2002[редактиране | редактиране на кода]

Договорът СТАРТ-2 е превишен поради едностранни мерки за намаляване на арсеналите обявени на 12 ноември 2001 г. от руският и американският президент.

Руският военно-промишлен комплекс се възвръща, както политически, така и икономически в глобалната стратегия на Русия[N 4]. Ако по време на студената война СССР е давала евтино и дори безплатно материали за много от „братските страни“, то сега Русия продава на страни, които могат да платят, като например Китай, Индия и Иран. Техните оръжия, които са със сравнимо качество и често превъзхождат западните продукции, са много по-евтини. С тези оръжия, продавани от агенцията Рособоронекспорт, се привличат дори и съюзници на САЩ като Гърция, Южна Корея и Обединените арабски емирства.

7 октомври 2002[редактиране | редактиране на кода]

Организация на Договора за колективна сигурност

Страните подписали Договора за колективна сигурност подписват Харта в Кишинев, Молдова. Хартата предвижда създаването на Организация на Договора за колективна сигурност.

През 2003[редактиране | редактиране на кода]

След Афганистан, САЩ нахлува в Ирак, като сваля правителството на Садам Хюсеин (тези две нашествия обграждат Иран, верен съюзник на Русия), Русия от своя страна подкрепя анти-империалистическата политика на южноамериканските страни, като тези на Чавес във Венецуела, Моралес в Боливия и Ортега в Никарагуа.

След Революцията на булдозерите в Югославия (2000 г.), цветната революция се разпространява и в Грузия (Революция на розите).

18 септември 2003[редактиране | редактиране на кода]

Организацията става ефективна. ОДКС бързо се очертава като политическо-военно допълнение на ЕАИО.

През 2004[редактиране | редактиране на кода]

Подобно на Грузия, вълната на цветната революция достига Украйна (Оранжевата революция)

През 2005[редактиране | редактиране на кода]

След Украйна, и в Киргизстан също има „цветна революция“ (т.нар. Революция на лалетата). Бишкек остава в руската сфера на влияние.

Август 2005[редактиране | редактиране на кода]

Туркменистан решава да стане асоциирана страна-членка на ОНД.

През 2006[редактиране | редактиране на кода]

От 1999 до 2005 г. Русия има повече от 6% икономически растеж.[25].

Погледнато икономически, ако търговският баланс остава като структурен излишък още от разпадането на Съветския съюз (излишък от 68 милиарда ам. долара), 3/4 от износа представляват суровини (горива, минерали и метали).

25 януари 2006[редактиране | редактиране на кода]

По инициатива на Москва Централно-азиатското сътрудничество е в процес на внедряване в Евразийската икономическа общност.

През 2007[редактиране | редактиране на кода]

Окуражен от развиващата се икономика и възвърнатият контрол на енергийните ресурси, Путин скъсва с „ултра-либерализма“. Москва отново се намесва в икономиката, за да реорганизира развитието на територията, включително в азиатската част на федерацията. Печалбите от износа на петрол се използват в националната икономика за борба с бедността, без страх от повторна инфлация. Тази политика трябва обаче да съчетава шовинизма (отвътре) и американския империализъм (отвън).[26].

Част от строежа на комплекс от небостъргачи в Москва

Военният и енергийният сектор не са вече единствените отличителни белези на руските стратегии за възстановяване на позициите на страната в икономическия свят. Постепенно се развиват и други икономически сектори като стоманата, космическите изследвания, храна и др. Руските банки са все по-заинтересовани от купуването на западни активи [27] [28]. Днес руската ТВЕЛ доставя гориво за атомни електроцентрали в Чехия, Словакия, България, Унгария, Украйна, Армения, Литва, Финландия и Китай. 76 ядрени реактори и 30 изследователски реактори използват гориво от ТВЕЛ.

Молдова поиска от ООН да замени руските мироопазващи сили в Приднестровие с цивилни наблюдатели „ Тревожи ни напрежението в зоната за сигурност (в Приднестровие), то представлява сериозно нарушение на основните граждански права. Несъвършенството на съществуващия механизъм за мир изисква превръщането му в многонационална гражданска мисия с международен мандат.[29].

Икономическа равносметка 2007[редактиране | редактиране на кода]

Благодарение на все по-високите цени на енергията се осигуряват приходи в чуждестранна валута. Вътрешното търсене се разраства бързо и ръстът на БВП на Русия е от около 6 до 8% годишно. Икономическото развитие се улеснява от повишаването на цената на нефта и газа, като това позволява намаляването на дълга и забогатяването на руската държава (публичният дълг от 120% от БВП през 1998 г. е намален до 13% от БВП в края на 2007 г.) като от това може да се освобождават и необходимите средства за бюджета.

Икономиката започва бавен и със сигурност дълъг процес на диверсификация в контекста на висок растеж (много важни преоборудвания и инвестиции, бум в потреблението), повече или по-малко защитена от монетарната политика на Централната банка на Русия, която разполага с валутни резерви за ефективното управление на процеса за укрепване на рублата (валутни резерви от 473 милиарда американски долара края на 2007 г. като през 1999 г. са били 12 милиарда). Съществува стабилизационен фонд от излишъка, 27.28 петродолари [30] [31], които служат като „възглавница“ в случай, че цените на петрола паднат.

Трябва да се има предвид обаче, че петролният и газовият сектор представляват само 18,9% от руския БВП и само чрез него не може да се обясни силата на руската икономика.

Увеличаване на руския БВП [32]:

2000 2001 2002 2003 2004 2005 2006 2007
10,0 5,1 4,7 7,3 7,2 6,4 6,7 8,1

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Какво представлява държавата-участничка? Държава-участничка е държава-член, която не е ратифицирала Хартата на ОНД и не признава неговия устав. Но, както показва названието им, държавите-участнички участват активно в ОНД, най-малкото в проекти на Общността, които ги засягат пряко (случаят на Украйна).
  2. Шаблон:Guil. Виж: L'Ukraine dénonce l'accord sur la création de la CEI.
  3. Издигнат от Елцин на поста министър-председател.
  4. Това е възможно благодарение на навлизането на нови поколения оръжия и възможността за масовото им купуване.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Икономическите и културни връзки, не само от съветско, но също така и от имперско време, не биха могли да бъдат заличени токова бързо. За нова интеграция трябва да се отработи важен и чувствителен въпрос, който да служи за обща база: общата заплаха“
  2. Colisée, La Communauté des États Indépendants [archive], 23 juin 2003.
  3. {fr} Géopolitique altaïque: l’OTSC et ses ambitions politico-militaires.
  4. Force conjointe de maintien de la paix en Ossétie du Sud.
  5. Force conjointe de maintien de la paix sur la frontière moldavo-transnistrienne.
  6. Charte de la Communauté des États indépendants.
  7. Les intérêts géopolitiques russes dans la région caspienne (page 209).
  8. Force de maintien de la paix sur la frontière géorgio-abkhazienne.
  9. Mission d’observation des Nations Unies en Georgie.
  10. Union douanière.
  11. Chronologie de la Biélorussie.
  12. www.lexpress.fr
  13. www.monde-diplomatique.fr
  14. Où va la Russie ?
  15. PRESIDENT ZHELEV BELIEVES IT WAS HIS DUTY TO REACT.
  16. Bulgariens Präsident rechnet mit Verbesserung der Beziehungen zu Russland.
  17. Audrius Zulys.http://www.ceeol.com/aspx/getdocument.aspx?logid=5&id=816CEE9F-AFBF-4353-AD6A-E3F5D96FFDCB%7Ctitre=Toward a Union State of Russia and Belarus. Lithuanian Foreign Policy Review, 2005, p. 149.
  18. Des interventions des membres du Gouvernement de la Russie а propos des tâches pour l’an 2002, официално писмо от 29 декември 2001 г. публикувано на 8 януари 2002 г.
  19. www.archipel.uqam.ca
  20. Union slave: L'accord Russie-Bélarus est signé.. Lukashenko Solidarity
  21. Audrius Zulys. http://www.ceeol.com/aspx/getdocument.aspx?logid=5&id=816CEE9F-AFBF-4353-AD6A-E3F5D96FFDCB%7Ctitre=Toward a Union State of Russia and Belarus. Lithuanian Foreign Policy Review, 2005, p. 149.
  22. Contre l'expansionnisme de l'OTAN à l'Est.
  23. RELATIONS AVEC LA COMMUNAUTÉ ÉCONOMIQUE EURASIENNE (EURASEC) ET PROJET DE MÉMORANDUM D’ACCORD ENTRE L’UNESCO ET CETTE ORGANISATION INTERRÉGIONALE – ANNEXE I: COMMUNAUTÉ ÉCONOMIQUE EURASIENNE (EURASEC).
  24. 11 Septembre – 18 mois après.
  25. fr.rian.ru
  26. www.voltairenet.org
  27. www.russie.net
  28. argent.canoe.com
  29. Après Tbilissi, Chisinau réclame le départ des soldats de la paix russes.
  30. Le Fonds de stabilisation se montait au 1 février 2007 à 99,77 mds USD (Finances).
  31. Les réserves de change de la Russie: +1,1 milliard de dollars en huit jours
  32. Данни от МВФ и Руския федерален статистически институт
     Портал „Политика“         Портал „Политика          Портал „Русия“         Портал „Русия    
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Histoire de la géostratégie russe de 1991 à 2008“ в Уикипедия на френски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.