История на квакерите

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Историята на Религиозното общество на приятелите (т.н. квакери) започва като движение в Англия през средата на 17 век в Ланкашър. Членовете са известно под названието квакери тъй като се казва, че „треперят пред Бог“ (от английски: quake – „треперя, треса се“). Движението среща силна съпротива и преследвания в ранните си дни, но продължава разпространението си на британските острови и по-късно – към Северна и Южна Америка и Африка.

Квакерите, въпреки малкия си брой, имат влияние върху историята на социалните реформи. Колонията Пенсилвания е основана от Уилям Пен през 1682 г. като безопасно място, на което квакерите да живеят и да практикуват вярата си. Квакерите са значителна част от движението за забрана на робството, проповядват равни права за жените и мир. Те също така се обявяват за развитие на образованието и за хуманното отношение към затворниците и към душевноболните, като активно разкриват и реформират институции за целта. Квакерите-предприемачи играят важна роля в Индустриалната революция, особено в Англия и Пенсилвания.

През 19 век квакерите в САЩ страдат от разцепление, довело до формирането на няколко клона на Обществото на приятелите. През 2012 г. Световния консултативен комитет на приятелите (The Friends World Committee for Consultation (FWCC)) изчислява, че по света има 377 055 възрастни квакери.[1]

Джордж Фокс и религиозното Общество на приятелите[редактиране | редактиране на кода]

Квакерството събира групи от последователи сред търсачите (религиозна група в средновековна Англия), които след 1647 г. основават Религиозното Общество на приятелите. Това е време на бунтове и обществени и политически размирици, което подлага институциите на изпитание, и Джордж Фокс и неговите водещи ученици: Джейм Нейлър, Ричард Хъбърторн, Маргарет Фел, както и много други; започват да набират последователи сред отделни баптисти, разочаровани войници и будни обикновени хора. Сблъсъците с идеите на установените църкви и лидерите им, като и с хората с власт на местно ниво, осигуряват аудитория на проповедниците на новата секта, които настояват, че Бог може да говори на всеки човек чрез своя син, без нуждата от свещеници, църковни данъци или измамни практики. Обществената почва в северна Англия през 1651 и 1652 г. спомага за установяването им там, след това квакерите се придвижват на юг, първо към Лондон. В ранните си дни групите остават разпръснати, но на север започват полека да се консолидират. Първата им среща е в Дърам през 1653 г. и има за цел да осигури финансова подкрепа за мисионерите, които са отишли на юг или в момента се намират в чужбина. Скоро държавата на Кромуел започва да гледа на квакерите като на потенциална заплаха. Дори арестите на лидерите на движението не успява да забавят развитието му, а само им дава нова трибуна в съдилищата.[2]

Преследване в Англия[редактиране | редактиране на кода]

През 1650 г. Джордж Фокс е затворен за първи път. От 1650 до 1670-те години той е затварян неколкократно, заедно с други квакери, по обвинения за причиняване на смут, а в други случаи – за богохулство.[3]

Два закона, приети от парламента, правят положението на квакерите особено трудно. Първият е „Закона за квакерите от 1662“,[4] който прави незаконен отказа от полагане на клетва за вярност пред Короната. На отказалите да се закълнат пред Короната не им се позволява да правят каквито и да е тайни събирания и тъй като квакерите вярват, че е грях да се полагат „суеверни“ клетви, тяхната религиозна свобода е накърнена от този закон. Вторият е „Законът за тайните събрания от 1664“, който потвърждава, че тайните събирания на хора, които не са се заклели във вярност на Короната, е престъпление.[5]

Край на официалното преследване в Англия[редактиране | редактиране на кода]

При крал Джеймс II преследванията на практика спират.[6] Джеймс издава „Декларация за индулгенция“ през 1687 и 1688 и се счита, че Уилям Пен е неин автор.[7]

През 1689 г. се приема „Закона за толерантността“. Той позволява свобода на съзнанието и спира преследванията, като прави незаконно да се обезпокояват молещи се хора. Така квакерите отново биват толерирани въпреки, че остават все така неразбрани и неприети от по-голямата част от населението.

Холандия[редактиране | редактиране на кода]

Квакерите пристигат в Холандия за първи път през 1655 г., когато Уилям Амес и племенника на Маргарет Фел, Уилям Катън, се установяват в Амстердам.[8] Квакерите гледат на Нидерландия като на убежище от преследванията в Англия. Те също така считат, че са близки до холандските колегианти, както и с менонитите, които също са потърсили убежище там. Въпреки това английските квакери се натъкват на преследвания не по-различни от тези, от които бягат. В крайна сметка обаче успяват да намерят последователи сред холандците и, използвайки Амстердам за база, започват проповеднически обиколки в Нидерландия и съседните държави. През 1661 г. Амес и Катън посещават района на Рейн.

Уилям Пен, квакерът-основател на Пенсилвания, чиято майка е холандка, посещава Нидерландия през 1671 г. и вижда от първо лице преследването на квакерите в Емден.[9] Той се завръща през 1677 г. с Джордж Фокс и Робърт Бъркли и в замъка Валта неуспешно се опитва да привлече към вярата лабадистите, които имат подобни вярвания. Те също така пътуват по Рейн до Франкфурт, придружени от квакера от Амстердам Ян Клаус, който е техен преводач. Брат му, Якоб Клаус, превежда квакерски книги на холандски и също така прави карта на Филаделфия, столицата на Светия експеримент на Пен.

Привлекателността на живот без преследвания в Новия свят довежда до постепенна миграция на холандските квакери. На английските квакери в Ротердам е позволено да превозват хора и товари до английските колонии без ограничения и през 18 век много холандски квакери мигрират в Пенсилвания.[9] Към 1710 г. в Амстердам има около 500 семейства квакери,[10] но през 1797 г. има само седем квакера в целия град. Изабела Мария Гауда (1745 – 1832), внучка на Ян Клаус, се грижи за къщата за събрания на Keizersgracht, но когато спира да плаща наем, на годишната среща в Лондон ѝ е отнет достъпа до сградата.[11] Квакерското присъствие изчезва от живота на холандците към наалото на 19 век и се възобновява едва към 1920-те години, като нидераландските ежегодни срещи започват през 1931.[12]

Уилям Пен и заселването на Пенсилвания[редактиране | редактиране на кода]

Договорът на Пен с индианците

Уилям Пен, любимец на крал Чарлз II, получава правото на собственост над Пенсилвания през 1681 г., и се опитва да направи „свети експеримент“ като единение на земни и духовни дела. Пенсилвания дава гаранции за религиозна свобода и ги удържа, привличайки много квакери и други. Квакерите имат политически контрол, но са силно разделени по отношение на финансирането на военни операции и отбрана и в крайна сметка се отказват от властта. Те създават втори „свети експеримент“ със значително участие в доброволни благотворителни организации, но остават отделени от държавата. Програми, създадени от тях включват изграждането на училища, болници и домове за душевноболни за целия град. Новата идея на квакерството, породена от чувството на криза, е поучителен морализъм. Още по-голямата благотворителност става възможна заради богатството на търговците-квакери във Филаделфия.[13]

Квакерите нямат ръкоположени свещеници и поради това нямат нужда от семинарии за теологическо обучение. В резултат на това, те не откриват колежи в колониалния период и не се присъединяват към основаването на университета на Пенсилвания. Основните квакерски колежи са Хавърфорд (1833), Иъръм (1847), Суартмор (1864) и Брин Мауър (1885), основани много по-късно.[14]

Преследвания в Новия свят[редактиране | редактиране на кода]

Заглавна страница на книга за преследването на квакерите в Нова Англия

През 1657 г. някои квакери успяват да намерят убежище в плантацията Провидънс, основана от Роджър Уилямс.[15] Други квакери са преследвани в пуритански Масачузетс. През 1656 г. Мери Фишър и Ан Остин започват да проповядват в Бостън. Считани са за еретици заради тяхното упорство по отношение на личната подчиненост на вътрешната светлина. Двете биват затворени при ужасни условия, а след това прокудени от колонията в залива Масачузетс. Книгите им са изгорени, а собствеността им – конфискувана.[16]

И други квакери в Нова Англия са затворени или прогонени. Няколко са бити с камшик или жигосани. На Кристофър Холдър, например, му е отразяно ухото. Няколко са екзекутирани от пуританските лидери, обикновено заради игнориране или неподчинение на заповеди за заточение. По този начин е екзекутирана Мари Дайър през 1660 г. Трима други мъченици на квакерската вяра в Масачузетс са Уилям Робинсън, Мармадюк Стефънсън и Уилям Ледра. Тези събития са описани от Едуард Бъроу в „Декларация за тъжното голямо преследване на хората на Бог, наречени квакери, в Нова Англия, заради почитането на Бог“. Около 1667 г. английските квакерски проповедници Алис и Томас Къруин, работещи в Роуд Айлънд и Ню Джърси, са затворени в Бостън по законите на Масачузетс и публично бити с камшик.[17]

През 1657 г. група квакери от Англия пристигат в Ню Амстердам. Един от тях, Робърт Ходжъс, проповядва пред голяма група хора. Той е арестуван, затворен и бит с камшик. Губернатор Питър Стуйвесант издава строг указ, според който всеки, хванат да укрива квакери, е заплашен с наказание от глоба и затвор. Няколко симпатизанти от холандски произход успяват да издействат освобождаването на Ходжъс. Почти веднага след издаването на указа, Едуард Харт, градски чиновник в днешен Флъшинг, щат Ню Йорк, събира съгражданите си на 27 декември 1657 г. и написва петиция до Стуйвесант, наречена „Протест от Флъшинг“ и цитираща градската харта от 1645 г., която обещава свобода на съзнанието. Стуйвесант арестува Харт и другия чиновник, които му представят документа и затваря другите двама магистрати, подписали петицията. Губернаторът принуждава останалите да оттеглят подписите си. Но квакерите продължават да се срещат във Флъшинг. Стуйвесант арестува фермера Джон Боуни през 1662 г. за провеждането на нелегални събирания в дома си и го изгонва от колонията. Боуни веднага отива в Амстердам да търси помощ за квакерите. Въпреки, че холандската Западноиндийска компания нарича квакерството „отвратителна религия“, компанията отменя решенията на Стуйвесант през 1663 г. и отрежда „всеки да има право на собствените си убеждения“.[18]

Либертарианство[редактиране | редактиране на кода]

Либертарианецът Мъри Ротбард отнася периода на зараждане на либертарианското движение в САЩ към периода на заселване и първите години на колонията Пенсилвания, Действително, в идеите и действията на квакерите се откриват почти всички фундаментални принципи на либертарианството [19].

Осемнадесети век[редактиране | редактиране на кода]

През 1691 г. Джордж Фокс умира, така че квакерското движение навлиза в 18 век без един от най-влиятелните си лидери.

В Северна Америка квакерите, както и други религиозни групи, участват в преместването на границата на запад. Първоначално това включва преместване на юг от Пенсилвания и Ню Джърси по Големия път на фургоните. Исторически къщи за срещи като Хоупуел във Фредерик Каунти, щат Вирджиния през 1759 и Линчбърг, щат Вирджиния през 1798 са свидетелства за разширяващите се граници на американските квакери.[20] От Мериленд и Вирджиния квакерите се местят към Северна и Южна Каролина и Джорджия. По-късно те се преместват и към Северозападната територия и дори още на запад.

По времето, когато квакерите успяват в производството и търговията и се преселват към нови територии, те също така стават по-загрижени за обществените проблеми и по-активни в обществото като цяло.

Един такъв обществен въпрос е този за робството. Месечната среща в Джърмънтаун, Пенсилвания, декларира своята позиция срещу робството в документ от 1733 г., но забраната на робството не е приета повсеместно сред квакерите, докато загрижени членове като Джон Луулман не започват да разпространяват идеята. Той е фермер, магазинер и шивач от Ню Джърси, който достига до убеждението, че робството е несправедливо. Преди това някои квакери притежават роби, макар и като цяло да са против лошото отношение към тях [21][22] и да окуражават проповядването на християнството сред робите. Луулман оспорва цялата практика на купуването, продаването и притежанието на човешки същества като неправилна по принцип. Други квакери се съгласяват с него и стават активни в движението за забрана на робството. Годишната среща във Филаделфия през 1776 г. забранява притежанието на роби от членове на движението.

Друг проблем, който тревожи квакерите, е отношението към душевноболните. Търговецът на чай Уилям Туке отваря дом за душевноболни в Йорк през 1796 г. Това е място, където душевноболните са лекувани с достойнство, което според квакерите е право на всички човешки същества. Повечето домове за душевноболни по това време държат хората в ужасяващи условия и не правят нищо, за да им помогнат, а насилието над въдворените е норма.

Пацифизмът на квакерите е подложен на изпитание по време на Американската революция, тъй като много от живеещите в 13-те колонии се борят с противоречащите си идеи на патриотизъм за новите Съединени щати и отхвърлянето на насилието. Въпреки тази дилема голям брой участват в конфликта под някаква форма.

Забраната на робството[редактиране | редактиране на кода]

Повечето квакери не са против притежанието на роби, когато стъпват за първи път в Америка. За повечето от тях „робството е напълно допустимо, стига собствениците на роби да се грижат за духовните и материални нужди на поробените“.[23] 70% от лидерите на годишната среща във Филаделфия притежават роби в периода от 1681 до 1705 година. От 1668 г. нататък обаче някои квакери започват да говорят против робството и така през 1756 г. само 10% от лидерите на същата среща притежават роби.[24]

Първите двама известни квакери, които отричат робството, са Антони Бенезет и Джон Луулман. Те питат: „Какво по-лошо може да ни причини този свят от това хора да ни откраднат и да ни продадат в робство в далечни страни?“.[25] В същата година група квакери, заедно с някои германски менонити, се срещат в дома за събрания в Джърмънтаун, Пенсилвания, за да обсъдят защо се дистанцират от робството. Четирима от тях подписват документ, написан от Франсис Даниел Пасториус, който гласи: „Ние сме против докарването на роби и против поробването и продажбата на хора против волята им“.[26]

От 1755 – 1776 г. квакерите работят за освобождаване на робите и стават първата западна организация, която забранява притежанието на роби.[22] Те също създават общества, с които да се популяризира еманципацията на робите.[27] Заради усилията на квакерите, Бен Франклин и Томас Джеферсън успяват да убедят Континенталния конгрес да забрани вноса на роби в Америка от 1 декември 1775 г. Пенсилвания е щатът с най-силна позиция против робството по това време. През ноември 1775 г. кралският губернатор на Вирджиния обявява, че всички роби ще бъдат освободени, ако изявят готовност да се бият за Великобритания (Прокламацията на Дънмор). Това окуражава Джордж Вашингтон да позволи на робите да се включат в армията, така че да не избягат и да се бият за роялистите. Около пет хиляди американци от африкански произход служат в Континенталната армия и така печелят свободата си. Между 1780 и 1804 робството в голямата си част е забранено в Нова Англия, средноатлантическите Щати и Северозападната територия.

Южните щати обаче остават поддръжници на робството, поради което се организира неформална мрежа от безопасни къщи и пътища за бягство, наречена „Подземната железница“. Тя се развива в САЩ, за да помогне на хората да избягат в Канада (Британска Северна Америка) или свободните щати на север. Квакерите са голяма част [28][29] от Подземната железница и техните усилия помагат на много да избягат от робство. Не всички квакери обаче са на едно мнение относно Подземната железница: тъй като робството все още е законно и в много щати на практика е незаконно да се помага на роб да избяга и да спечели свободата си.

Въпреки това има много видни квакери, които настояват в убеждението си, че робството е грешно и дори биват арестувани като помагачи на роби. Ричард Дилингам, учител от Охайо, е арестуван, защото е помогнал на трима роби да избягат през 1848 г. Томас Гарет имал „спирка“ от Подземната железница в къщата си в Делауеър и през 1848 г. е намерен за виновен за подпомагане на бягството на семейство роби. За Гарет се твърди и че е работил и помагал на Хариет Тъбман, която е известна робиня, помогнала на други да се освободят. Учителят Леви Кофин и жена му Катерина са квакери, живеещи в Индиана, които помагат на Подземната железница като крият роби в дома си цели 21 години. Те твърдят, че са помогнали на 3000 роби да спечелят свободата си.[26][30]

Деветнадесети век[редактиране | редактиране на кода]

Влияние на квакерите върху обществото[редактиране | редактиране на кода]

През 19 век квакерите продължават да влияят на света около тях. Много от индустриалните концерни, започнати от квакерите в предишния век, продължават да съществуват, както се описва в „Библиографически речник на британските квакери в търговията и индустрията“ на Милиграм, а в същото време се основават и нови предприятия. Квакерите усилват и работата си за обществена справедливост и равенство. Те допринасят за развитието на различни науки, литературата, изкуството, закона и политиката.

Индустриалецът Едуард Пийс основава железницата между Стоктън и Дарлингтън в северна Англия през 1825. Това е първата железница с парен локомотив в света и превозва въглища от мините до пристанищата. Хенри и Джоузеф Роунтрий притежават фабрика за шоколад в Йорк, Англия. Когато Хенри почива, Джоузеф поема бизнеса. Той осигурява на работниците повече придобивки от почти всички работодатели по това време. Той също така финансира евтини жилища за бедните. Джон Кадбъри отваря друга шоколадова фабрика, която след това поемат синовете му Джордж и Ричард. Трета шоколадова фабрика отваря Джоузеф Сторс Фрай в Бристъл.

Квакерите активно допринасят за равните права и през този век. През 1811 г. Елиъс Хикс публикува памфлет, показващ, че робите са „стока-награда“, т.е. резултат от пиратство, поради което печеленето от тях нарушава квакерските принципи.

Реформирането на затворите е друг казус за квакерите по това време. Елизабет Фрай и брат ѝ Джоузеф Джон Гърни правят кампания за по-човечно отношение на затворниците и за отмяна на смъртното наказание. Те имат водещя роля в основаването на Асоциацията за подобряване положението на жените-затворнички в Нюгейт, която успява да подобри положението на жените и децата в затвора. Тяхната работа повдига въпроси за затворническата система като цяло, така че те са фактор зад това парламента в крайна сметка да приеме закони за подобряване на положението и за намаляване на престъпленията със смъртно наказание.

В ранните дни на Обществото на приятелите, на квакерите не се позволява да получат по-задълбочено образование. В крайна сметка някои получават възможност да посещават университети и други висши учебни заведения. Томас Йънг е английски квакер, който прави експерименти с оптика и допринася много за вълновата теория на светлината. Той също така разкрива как работят лещите в окото, описва астигматизма и формулира хипотеза за възприемането на цветовете. Йънг също така участва в превода на Розетския камък. Той превежда демотическия текст и започва процеса на разбиране на йероглифите. Мария Мичъл е астроном, открила комета. Тя също така участва активно в движенията срещу робството и за правото на гласуване на жените на. Джоузеф Листър е хирург, пионер в прилагането на стерилни техники в медицината на база работата на Пастьор за микробите, правейки хирургията много по-безопасна за пациентите. Томас Ходжкин е патолог с големи постижения в анатомията. Той е първият доктор описал типа лимфома, наречена на негово име. Също и историк, той участва активно в движението за забрана на робството и защита на индианците. Джон Далтън, английски физик и химик, формулира атомната теория за материята.

Развитие през 20 век[редактиране | редактиране на кода]

Първата световна война води до усилия за обединяване на квакерите. През 1917 г. е създаден Американския комитет на приятелите от квакери, водени от Руфус Джоунс и Хенри Кадбъри. Подобна организация вече е създадена в Лондон, която има за цел подпомагането на квакерите да се справят с проблемите на военната служба.

Киндертранспорт[редактиране | редактиране на кода]

През 1938 – 1939 г., малко преди началото на Втората световна война, 10 000 еврейски деца получават временни визи за Великобритания в операция, известна като „Киндертранспорт“. Това позволява на децата да избегнат Холокоста. Американските квакери изиграват основна роля в това да притиснат британското правителство да осигури визите. Квакерите служат като гледачи на децата във влаковете и се грижат за тях, след като те пристигат във Великобритания.[31]

Спасителни операции през войната и хилядата деца[редактиране | редактиране на кода]

Преди и по време на Втората световна война квакерите, често в партньорство с Американо-еврейския комитет и други организации, подпомагат много еврейски семейства-бегълци при тяхното пътуване до Америка. В някои случаи само децата можели да избягат – това са деца, чиито родителите остават в ръцете на националсоциалистите в Европа.

Коста Рика[редактиране | редактиране на кода]

През 1951 г. група квакери, противници на военната служба, емигрират от САЩ в Коста Рика и се установяват в мястото, което по-късно става община Монтеверде. Квакерите основават шоколадова фабрика и училище и в опит да предпазят част от земята в тази вододелна зона я изкупуват. В днешно време това е резервата Монтеверде. Квакерите играят ключова роля в развитието на страната.[32]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Finding Quakers Around the World. // Friends World Committee for Consultation.
  2. Ingle, H. Larry (1996). First Among Friends: George Fox and the Creation of Quakerism.
  3. George Fox's Imprisonment
  4. Charles II, 1662: An Act for preventing the Mischeifs and Dangers that may arise by certaine Persons called Quakers and others refusing to take lawfull Oaths, Statutes of the Realm: volume 5: 1628 – 80. 1819. с. 350, 351. Посетен на 8 октомври 2013.
  5. Ingle, First Among Friends, 212 – 14
  6. Catholic Encyclopedia 1917, Entry on Society of Friends
  7. Lodge, Richard The History of England – From the Restoration to the Death of William III 1660 – 1702 (1910). p. 268
  8. Hull, William I.. The Rise of Quakerism in Amsterdam, 1655 – 1665. Swarthmore College, 1938. Посетен на 24 февруари 2013.
  9. а б Hull, William Isaac. William Penn and the Dutch Quaker Migration to Pennsylvania. Genealogical Publishing Com, 1970. Посетен на 24 февруари 2013.
  10. British Travellers in Holland During the Stuart Period: Edward Browne and John Locke As Tourists in the United Provinces. Brill, 1993. с. 203. Посетен на 24 февруари 2013.
  11. Kannegieter, J. Z.. Geschiedenis van de Vroegere Quackergemeenschap te Amsterdam. Scheltema & Holkema, 1972. с. 326. Посетен на 24 февруари 2013.
  12. Handbook of the Religious Society of Friends. 1952. с. 38, 40. Посетен на 25 февруари 2013.
  13. Illick, Joseph E. (1976). Colonial Pennsylvania: A History. p. 225.
  14. Yount, David (2007). How the Quakers invented America. pp. 83 – 4
  15. The Colonies Rhode Island (Est. 1636)
  16. Baltzell, Edward Digby (1996). Puritan Boston and Quaker Philadelphia. p. 86.
  17. Mullett, Michael (2004). „Curwen, Thomas (c. 1610 – 1680)“, Oxford Dictionary of National Biography (Oxford, UK: OUP) Посетен на 17 ноември 2015
  18. Jackson, Kenneth T.. A Colony With a Conscience. // The New York Times. 27 декември 2007.
  19. Произход на индивидуалистичния анархизъм в САЩ // Freedom.bg
  20. Harold Wickliffe Rose. The Colonial House of Worship in America. New York: Hastings House, Publishers, 1963, p. 518.
  21. Quakers (Society of Friends). // 2009.
  22. а б Moore Mueller, Anne. John Woolman. // 2008.
  23. Wood, Betty Slavery in colonial America, 1619 – 1776 AltaMira Press (2005) p. 14.
  24. Fischer, David Hackett Albion's Seed: Four British Folkways in America Oxford University Press (1989) p. 601.
  25. (Zuber 1993, 4)
  26. а б Ralph 2008
  27. (Marietta 1991, 894 – 896)
  28. Huffman, Jeanette. Starbuck, Waldschmidt, & Huffman Family of Bangor, Michigan. ISBN 9781387103201. с. 59.
  29. THE UNDERGROUND RAILROAD. //
  30. Levi Coffin. Reminiscences of Levi Coffin, the Reputed President of the Underground Railroad: Being a Brief History of the Labors of a Lifetime in Behalf of the Slave, with the Stories of Numerous Fugitives, who Gained Their Freedom Through His Instrumentality, and Many Other Incidents. Robert Clarke & Company, 1880. с. 671, 705.
  31. Eve Nussbaum Soumerai and Carol D. Schulz, A voice from the Holocaust (2003) p. 53.
  32. Mara Vorhees and Matthew Firestone, Costa Rica (2006) p. 187

Допълнителна литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Abbott, Margery Post et al. Historical Dictionary of the Friends (Quakers). (2003). 432 pp.
  • Bacon, Margaret Hope. „Quakers and Colonization,“ Quaker History, 95 (Spring 2006), 26 – 43. {{{name}}} архивиран в JSTOR.
  • Barbour, Hugh, and J. William Frost. The Quakers. (1988), 412pp; historical survey, including many capsule biographies online edition
  • Barbour, Hugh. The Quakers in Puritan England (1964).
  • Benjamin, Philip. Philadelphia Quakers in an Age of Industrialism, 1870 – 1920 (1976),
  • Braithwaite, William C. The Beginnings of Quakerism (1912); revised by Henry J. Cadbury (1955) online edition
  • Braithwaite, William C. Second Period of Quakerism (1919); revised by Henry Cadbury (1961), covers 1660 to 1720s in Britain
  • Brock, Peter. Pioneers of the Peaceable Kingdom (1968), on Peace Testimony from the 1650s to 1900.
  • Bronner, Edwin B. William Penn's Holy Experiment (1962)
  • Connerley, Jennifer. „Friendly Americans: Representing Quakers in the United States, 1850 – 1920.“ PhD dissertation U. of North Carolina, Chapel Hill 2006. 277 pp. Citation: DAI 2006 67(2): 600-A. DA3207363 online at ProQuest Dissertations & Theses
  • Dandelion, Pink. The Quakers: A Very Short Introduction (2008). ISBN 978-0-19-920679-7
  • Davies, Adrian. The Quakers in English Society, 1655 – 1725. (2000). 261 pp.
  • Doherty, Robert. The Hicksite Separation (1967), uses the new social history to inquire who joined which side
  • Dunn, Mary Maples. William Penn: Politics and Conscience (1967).
  • Frost, J. William. The Quaker Family in Colonial America: A Portrait of the Society of Friends (1973), emphasis on social structure and family life.
  • Frost, J. William. „The Origins of the Quaker Crusade against Slavery: A Review of Recent Literature,“ Quaker History 67 (1978): 42 – 58. {{{name}}} архивиран в JSTOR.
  • Hamm, Thomas. The Quakers in America. (2003). 293 pp., strong analysis of current situation, with brief history
  • Hamm, Thomas. The Transformation of American Quakerism: Orthodox Friends, 1800 – 1907 (1988), looks at the effect of the Holiness movement on the Orthodox faction
  • Hamm, Thomas D. Earlham College: A History, 1847 – 1997. (1997). 448 pp.
  • Hewitt, Nancy. Women's Activism and Social Change (1984).
  • Illick, Joseph E. Colonial Pennsylvania: A History. 1976. online edition
  • Ingle, H. Larry Quakers in Conflict: The Hicksite Reformation (1986)
  • Ingle, H. Larry. First among Friends: George Fox and the Creation of Quakerism. (1994). 407 pp.
  • Ingle, H. Larry. Nixon's First Cover-up: The Religious Life of a Quaker President. (2015). 272 pp.
  • James, Sydney. A People among Peoples: Quaker Benevolence in Eighteenth-Century America (1963), a broad ranging study that remains the best history in America before 1800.
  • Jones, Rufus M., Amelia M. Gummere, and Isaac Sharpless. Quakers in the American Colonies (1911), history to 1775 online edition
  • Jones, Rufus M. Later Periods of Quakerism, 2 vols. (1921), covers England and America until World War I.
  • Jones, Rufus M. The Story of George Fox (1919) 169 pages online edition
  • Jones, Rufus M. A Service of Love in War Time: American Friends Relief Work in Europe, 1917 – 1919 (1922) online edition
  • Jordan, Ryan. „The Dilemma of Quaker Pacifism in a Slaveholding Republic, 1833 – 1865,“ Civil War History, Vol. 53, 2007 doi:10.1353/cwh.2007.0016. online edition
  • Jordan, Ryan. Slavery and the Meetinghouse: The Quakers and the Abolitionist Dilemma, 1820 – 1865. (2007). 191 pp.
  • Kennedy, Thomas C. British Quakerism, 1860 – 1920: The Transformation of a Religious Community. (2001). 477 pp.
  • Larson, Rebecca. Daughters of Light: Quaker Women Preaching and Prophesying in the Colonies and Abroad, 1700 – 1775. (1999). 399 pp.
  • LeShana, James David. Шаблон:"'Heavenly Plantations': Quakers in Colonial North Carolina." PhD dissertation: U. of California, Riverside 1998. 362 pp. DAI 2000 61(5): 2005-A. DA9974014 Fulltext: ProQuest Dissertations & Theses
  • Milligan, Edward The Biographical dictionary of British Quakers in commerce and industry, 1775 – 1920, Sessions of York, 2007. ISBN 978-1-85072-367-7
  • Moore, Rosemary. The Light in Their Consciences: Faith, Practices, and Personalities in Early British Quakerism, (1646 – 1666), Pennsylvania State University Press, 2000. ISBN 0-271-01988-3
  • Nash, Gary. Quakers and Politics: Pennsylvania, 1680 – 1726 (1968).
  • Punshon, John. Portrait in Grey: A short history of the Quakers. (Quaker Home Service, 1984).
  • Rasmussen, Ane Marie Bak. A History of the Quaker Movement in Africa. (1994). 168 pp.
  • Russell, Elbert. The History of Quakerism (1942). online edition
  • Ryan, James Emmett. Imaginary Friends: Representing Quakers in American Culture, 1650 – 1950. (2009). ISBN 978-0-299-23174-3
  • Smuck, Harold. Friends in East Africa (Richmond, Indiana: 1987).
  • Trueblood, D. Elton The People Called Quakers (1966).
  • Tolles, Frederick B. Meeting House and Counting House (1948), on Quaker businessmen in colonial Philadelphia.
  • Tolles, Frederick B. Quakers and the Atlantic Culture (1960).
  • Vlach, John Michael. „Quaker Tradition and the Paintings of Edward Hicks: A Strategy for the Study of Folk Art,“ Journal of American Folklore, Vol. 94, 1981. doi:10.2307/540122. {{{name}}} архивиран в JSTOR. online edition
  • Walvin, James. The Quakers: Money and Morals. (1997). 243 pp.
  • Yarrow, Clarence H. The Quaker Experience in International Conciliation (1979), for post–1945
Основни източници
  • Gummere, Amelia, ed. The Journal and Essays of John Woolman (1922) online edition
  • Jones, Rufus M., ed. The Journal of George Fox: An Autobiography online edition
  • Mott, Lucretia Coffin. Selected Letters of Lucretia Coffin Mott. edited by Beverly Wilson Palmer, U. of Illinois Press, 2002. 580 pp.
  • West, Jessamyn, ed. The Quaker Reader (1962, reprint 1992) – collection of essays by Fox, Penn, and other notable Quakers

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „History of the Quakers“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.