Италианска кампания (Втора световна война)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Италианска кампания
Средиземноморски театър на военните действия през Втората световна война
Luccaitaly1944.png
Американски войници от 92-ра пехотна дивизия с базука под обстрел от немска картечница, Лука, 1944 г.
Информация
Период 10 юли 1943 г. – 2 май 1945 г.
Място Италия
Резултат Съюзническа победа
Територия Разделяне на Кралство Италия
Страни в конфликта
Великобритания Великобритания
САЩ САЩ
Flag of Free France (1940-1944).svg Сражаваща се Франция
Канада Канада
Flag of Italian Committee of National Liberation.svg Италианска съпротива
ЮАР ЮАР
Полша Полски сили
Австралия Австралия
Нова Зеландия Нова Зеландия
Бразилия Бразилия
Гърция Кралство Гърция
Flag of Belgium (civil).svg Белгия
Чехия Чехословакия
Flag of Germany (1935–1945).svg Германия
Италия Кралство Италия
War flag of the Italian Social Republic.svg Република Сало
Командири и лидери
САЩ Дуайт Айзенхауер
Великобритания Хенри Мейтланд Уилсън
Великобритания Харолд Александър
Flag of Germany (1935–1945).svg Алберт Кеселринг
Flag of Germany (1935–1945).svg Хайнрих фон Фитингоф
Италия Виторио Амброзио
War flag of the Italian Social Republic.svg Родолфо Грациани
Сили
май 1944 г.:
619 947 души
април 1945 г.:
616 642 души
Общо:
1 333 856 души
4000 самолета
май 1944 г.:
Flag of Germany (1935–1945).svg 365 616 души
април 1945 г.:
Flag of Germany (1935–1945).svg 332 524 души
Общо:
Flag of Germany (1935–1945).svg 439 224 души
War flag of the Italian Social Republic.svg 160 180 души
Flag of Germany (1935–1945).svg 79 самолета
Жертви и загуби
327 000 – 335 495 души
3 377 бронирани машини
8 011 самолета
1 500 000 – 1 750 000 души
4 500 самолета

бележки
  • ок. 152 940 убити цивилни
Италианска кампания в Общомедия

Италианската кампания през Втората световна война включва съюзническите действия в и около Кралство Италия от 1943 г. до края на войната в Европа. Съвместната щаб-квартира на Съюзниците е отговорна за съюзническите сухопътни сили в Средиземноморския театър на военните действия и планира и командва нахлуването в Сицилия през юли 1943 г., което бива последвано от нахлуване в континентална Италия през септември и кампания на италианска земя до предаването на силите на Вермахта в Италия през май 1945 г.

Изчислено е, че между септември 1943 г. и април 1945 г. около 60 – 70 хиляди съюзнически и 38 805 – 150 660 немски войници загиват в Италия.[1] Общите съюзнически загуби по време на кампанията достигат над 320 000 души, докато съответната немска фигура е над 330 000 души (без да се включват предалите се накрая).[1] Фашистка Италия преди падането си претърпява около 200 000 жертви, основно военнопленници от нахлуването в Сицилия, включително над 40 000 убити или изчезнали.[2] Покрай тях загиват и над 150 000 цивилни италианци, както и 35 828 антифашистки партизани.[3]

Кампанията завършва с безусловното предаване на група армии „С“ на Съюзниците на 2 май 1945 г., седмица преди официалната капитулация на Германия. Сан Марино и Ватикана също претърпяват щети в хода на кампанията.

Прелюдия[редактиране | редактиране на кода]

Още преди победата в Северноафриканската кампания през май 1943 г. съществуват разногласия между Съюзниците относно най-добрата стратегия за побеждаване на силите на Оста. Британците, Уинстън Чърчил, се застъпват за своят традиционна военноморска стратегия. Дори с голяма армия и още по-големи военноморски сили, традиционният британски отговор срещу континентален враг е война в коалиция и предприемането на малки периферни операции, имащи за цел постепенното отслабване на врага. САЩ, която разполага с още по-голяма армия, предпочита прекия подход, включващ боеве срещу основната сила на немската армия в Северозападна Европа. Възможността за започването на такава кампания зависи от предварителното завоюване на Атлантическия океан.

Стратегическите спорове са големи, като американските военачалници искат нахлуване във Франция възможно най-скоро, докато британските военачалници се застъпват за политика, която се върти около действия в Средиземноморието. Американският щаб вярва, че е нужно едромащабно настъпление във Франция възможно най-рано, за да се сложи край на войната в Европа, и че не трябва да се предприемат други действия, които биха могли да забавят това усилие. Британците твърдят, че наличието на големи войски, тренирани за морски десанти в Средиземноморието, могат да направят възможна и полезна инвазия с ограничен мащаб.

В края на краищата, американските и британски политически лидери постигат компромис, според който и двете страни ще заделят по-голямата част от войските си за нахлуването във Франция в началото на 1944 г., но същевременно ще се впуснат в относително малка кампания в Италия. Допринасящ фактор е желанието на Франклин Рузвелт да държи активни американски войски в Европейския театър през 1943 г. и интересът му в идеята за елиминиране на Италия от войната.[4] Очакванията се Италия да бъде отстранена от конфликта[5] или поне да се увеличи натиска върху нея, така че да бъде отслабена.[6] Отстраняването на Италия би позволило на съюзническите военноморски сили, в частност британските, да доминират в Средиземно море, подсигурявайки комуникационните линии с Египет, Близкия и Далечния Изток и Индия.[7] Италианските дивизии в окупираните зони и италианската брегова охрана в Балканите и Франция биха били изтеглени в защита на Италия, докато немците ще трябва да прехвърлят войски от Източния фронт за защита на Италия и целия южен бряг на Франция, като така се подпомагат действията на СССР.[8][9]

Кампания[редактиране | редактиране на кода]

Нахлуване в Сицилия[редактиране | редактиране на кода]

Британски пехотинци преминават през град Ното, Италия, 11 юли 1943 г.

Комбинираното съюзническо нахлуване в Сицилия започва на 10 юли 1943 г. чрез морски и въздушни десанти в залива на Джела. Сухопътните сили включват американската 7-ма армия под командването на генерал-лейтенант Джордж Патън и британската 8-ма армия по командването на генерал Бърнард Монтгомъри. Първоначалният план предвижда силно настъпление от британците на север по източния бряг до Месина, докато американците ги поддържат по левия фланг. Когато 8-ма армия е спряна от ожесточена съпротива сред острите хълмове южно от Етна, Патън усилва американската роля чрез широко настъпление на северозапад към Палермо, а след това право на север, за да се отреже северния крайбрежен път. Това е последвано от източно напредване на север от Етна към Месина, поддържано от ред морски десанти на северния бряг, които избутват войските на Патън в Месина, малко преди да пристигнат първите части от 8-ма армия. Отбраняващите немски и италиански сили се оказват неспособни да предотвратят съюзническото превземане на острова, но успяват да евакуират повечето си войници към континенталната част, последните от които заминават на 17 август 1943 г. Съюзническите сили придобиват опит в морските десанти, съвместните сражения и големите парашутни акции.

Настъпване към континентална Италия[редактиране | редактиране на кода]

Разполагане на артилерия по време на нахлуването в континентална Италия при Салерно, септември 1943 г.

Войските на британската 8-ма армия, все още под командването на Монтгомъри, десантират в края на „ботуша“ на Италия на 3 септември 1943 г. в хода на операция „Бейтаун“, денят в който италианското правителство се съгласява на примирие със Съюзниците. Примирието е обявено публично на 8 септември, първо от генерал Айзенхауер, а след това от маршал Пиетро Бадолио. Въпреки че немските сили се приготвят да защитават без италианска помощ, само две от техните дивизии срещу 8-ма армия и една при Салерно не са накарани да обезоръжат Кралската италианска армия.

На 9 септември войски от американската 5-та армия под командването на генерал-лейтенант Марк Кларк, очаквайки слаба съпротива, правят десант срещу тежка немска съпротива при Салерно. През това време британски сили пристигат в Таранто, който се оказва слабо охраняван. Съществува надежда, че с капитулацията на италианското правителство немците ще се изтеглят на север, тъй като по това време Хитлер е убеден, че Южна Италия е стратегически незначима. Уви, това не се случва, макар за кратко 8-ма армия да жъне лесен прогрес, завладявайки пристанището Бари и важните летища около Фоджа. Макар на немската 10-та армия да не са предоставени никакви подкрепления от север, тя почти успява да отблъсне десанта в Салерно. Основното съюзническо усилие на запад първоначално се фокусира върху Неапол – градът е избран, тъй като е най-северното пристанище, което би разполагало с подкрепа от въздуха чрез изтребители от Сицилия.

Докато Съюзниците напредват, те се изправят срещу все по-тежък терен в образа на Апенинските планини. В най-планинските части на Абруцо над половината от ширината на полуострова е съставена от хребети и върхове с височина над 900 m, които са относителни лесни за защита. Реките подлежат на внезапни и неочаквани наводнявания и постоянно осуетяват плановете на съюзническите командири.[10]

Съюзническо настъпление към Рим[редактиране | редактиране на кода]

Ситуацията южно от Рим с немските отбранителни линии.
Канадски снайперист в битката за Ортона.

В началото на октомври 1943 г. Хитлер е убеден от командира в Южна Италия, фелдмаршал Алберт Кеселринг, че защитата на Италия трябва да се проведе възможно най-далече от Германия. Това би оползотворило максимално естествената отбранителна география на Централна Италия, като през същото време ще се откаже на Съюзниците лесното превземане на поредица от летища, които са близо до Германия. Хитлер също смята, че овладяването на Южна Италия ще предостави на Съюзниците трамплин за настъпление към Балканите, разполагащи с важни ресурси като нефт, боксит и мед.[11]

На Кеселринг е поверено командването в цяла Италия и той незабавно нарежда подготвянето на редица отбранителни линии из Италия, южно от Рим. Две линии, Волтурно и Барбара, се използват за забавяне на съюзническото настъпление, за да се спечели време за подготовка на най-укрепената защитна позиция, която образува линията Густав и две свързани отбранителни линии на запад от Апенините, линиите Бернхарт и Хитлер (последната бива преименувана на линия Зенгер на 23 май 1944 г.).[12]

Линията Густав се оказва голямо препятствие за Съюзниците към края на 1943 г., спирайки настъплението на 5-та армия в западната част на Италия. Макар тя да е пробита от 8-ма армия близо до Адриатическо море, а град Ортона да е превзет, снежни виелици и нулева видимост в края на декември принуждават настъплението да спре. Фокусът на Съюзниците тогава се премества към западния фронт, където атака срещу долината на Лири се счита с най-висок шанс за пробив към италианската столица. Десанти при Анцио зад линиите целят да изкарат от равновесие немските защитници на линията Густав, но ранният тласък към вътрешността за отрязване на немската защита така и не се състои, поради нерешителността на генерал-майор Джон Лукас.

Нужни са четири големи офанзиви между януари и май 1944 г., преди линията да бъде пробита чрез комбиниран удар на 5-та и 8-ма армии, концентриран по 32-километров фронт между Монте Касино и западното крайбрежие. В едновременна акция, на генерал Марк Кларк е наредено да пробие през патово положение при Анцио и да се възползва от възможността да отреже и неутрализира голям част от немската 10-та армия, която отстъпва от линията Густав между тях и канадците. Обаче, тази възможност е пропусната на ръба на успеха, когато Кларк не се подчинява на заповедите си и изпраща войските си да влязат в Рим. Рим е обявен от немската армия за отворен град, така че в него не е срещната никаква съпротива.

Унищоженият град Понтекорво, 26 май 1944 г.

Американските сили поемат контрол над Рим на 4 юни 1944 г. На немската 10-та армия е позволено да се измъкне и след няколко седмици именно тя се оказва отговорна за удвояването на съюзническите жертви през следващите месеци.

Съюзническо настъпление към Северна Италия[редактиране | редактиране на кода]

След завземането на Рим и съюзническото нахлуване в Нормандия през юни, американският 6-ти корпус и френският експедиционен корпус, които заедно наброяват седем дивизии, са изтеглени от Италия през лятото на 1944 г., за да участват в операция „Драгун“, кодовото име на съюзническото настъпление в южната част на Франция. Внезапното премахване на тези опитни формирования от Италианския фронт е само частично компенсирано с постепенното пристигане на три дивизии, бразилската 1-ва пехотна дивизия, американската 92-ра пехотна дивизия, и двете през втората половина на 1944 г., и американската 10-та планинска дивизия през януари 1945 г.

В периода от юни до август 1944 г. Съюзниците се придвижват отвъд Рим, превземайки Флоренция и приближавайки се до Готската линия.[13] Тази последна голяма отбранителна линия се разпростира от брега на около 48 km северно от Пиза, по дължина на назъбените Апенини между Флоренция и Болоня към Адриатическия бряг южно от Римини. За да се скъсят съюзническите комуникационни линии за напредване в Северна Италия, полският 2-ри корпус настъпва към пристанищния град Анкона и след едномесечна битка успява да го завладее на 18 юли.

Британски пехотинци преминава през разрушените улици на Импрунета, 3 август 1944 г.

По време на операция „Маслина“, която започва на 25 август, защитата на Готската линия е пробита при фронтовете на 5-та и 8-ма армия, но това не представлява решителен пробив. Чърчил се надява, че голямо настъпление към края на 1944 г. би отворило път за съюзническите армии да напреднат на североизток през Любляна към Виена и Унгария и да спрат Червената армия от навлизане в Източна Европа. Предложението на Чърчил среща неодобрение от американския щаб, който не разбира значението му за британските следвоенни интереси в региона и не го счита за съгласувано с общите военни приоритети на Съюзниците.

През декември Харолд Александър заменя Хенри Мейтланд Уилсън като главнокомандващ на съюзническите сили в Средиземноморския театър. През зимата и пролетта се наблюдават широка партизанска дейност в Северна Италия. Тъй като по това време съществуват две италиански правителства (по едно от всяка страна на войната), борбата придобива някои характеристики на гражданска война.

Бразилски войници пристигат в град Масароза, Италия, септември 1944 г.

Лошите зимни метеорологични условия, които правят маневрите на бронираната техника и използването на самолети невъзможни, в съчетание с големите загуби по време на есенните сражения,[14][15] нуждата от прехвърляне на британски войници към Гърция (както и нуждата от изтегляне на британската 5-та пехотна дивизия и 1-ви канадски корпус към Западния фронт) правят всякакво последващо съюзническо настъпление в началото на 1945 г. непрактично. Вместо това, Съюзниците приемат стратегия на „нападателна защита“, докато се подготвят за последна атака през по-добрите времеви и сухопътни условия на пролетта.

Към края на февруари и началото на март 1945 г. части на американския 4-ти корпус си проправя път през минните полета на Апенините, за да им се подравни фронта с този на 2-ри корпус от дясната им страна.[16] Те притискат немските защитници от възвишението Монте Кастело и съседните Монте Белведере и Кастелнуово, лишавайки ги от артилерийските позиции, които командват подходите към Болоня още от проваления съюзнически опит за превземане на града през есента.[17][18][19] Междувременно щети по другата транспортна инфраструктура принуждават силите на Оста да използват морски и речни пътища за провизии, което води до въздушни удари от Съюзниците по пристанището на Венеция на 21 март 1945 г.

Последното настъпление на Съюзниците започва с масирана въздушна и артилерийска бомбардировка на 9 април 1945 г.[20] Съюзниците разполагат с 1,5 милиона души в Италия към април 1945 г.[21] Силите на Оста към 7 април съставляват 599 404 души, от които 439 224 немци и 160 180 италианци.[21] Към 18 април силите на 8-ма армия на изток вече са преминали през клисурата Арджента и изпращат бронетехника напред в обграждаща маневра, целяща да се срещне с американския 4-ти корпус, който напредва от Апенините в Централна Италия, за да хване в капан останалите защитници на Болоня. На 21 април в Болоня навлиза полската 3-та карпатска дивизия с италиански части (от 8-ма армия) и 34-та пехотни дивизия (от 5-та армия).[22] Американската 10-та планинска дивизия, която подминава Болоня, достига река По към 22 април.[23]

Към 25 април италианските партизани обявяват всенародно въстание,[24] а на същия ден, след като се прекосили река По, силите на 8-ма армия се насочват на север-североизток към Венеция и Триест. На фронта на 5-та армия се придвижват дивизии на север към Австрия и на северозапад към Милано. От левия фланг на 5-та армия, 92-ра пехотна дивизия се придвижва по брега до Генуа. Бързо настъпление към Торино от бразилската дивизия от десния фланг изненадва германо-италианските войски и ги побеждава.[18]

Когато месец април на 1945 г. свършва, немската група армии „С“, отстъпваща по всички фронтове и без по-голямата част от силите си, вече няма друг избор, освен да се предаде.[18] Генерал Хайнрих фон Фитингоф, който поема командването над група армии „С“, след като Алберт Кеселринг е прехвърлен на Западния фронт през март 1945 г., подписва капитулацията на немските армии в Италия на 29 април, като военните действия официално приключват на 2 май 1945 г.[25]

Военните фронтове в Европа през войната
1943-07-01GerWW2BattlefrontAtlas.jpg
1 юли 1943 г.
1943-11-01GerWW2BattlefrontAtlas.jpg
1 ноември 1943 г.
1944-07-01GerWW2BattlefrontAtlas.jpg
1 юли 1944 г.
1944-09-01GerWW2BattlefrontAtlas.jpg
1 септември 1944 г.
1944-12-15GerWW2BattlefrontAtlas.jpg
1 декември 1944 г.
1945-05-01GerWW2BattlefrontAtlas.jpg
1 май 1945 г.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Blaxland, Gregory. Alexander's Generals (the Italian Campaign 1944 – 1945). London, William Kimber, 1979. ISBN 0-7183-0386-5.
  • Blumenson, Martin. Salerno to Cassino. Т. Volume 3. Washington, D.C., Office of the Chief of Military History, U.S. Army, 1969. OCLC 22107.
  • Bohmler, Rudolf. Monte Cassino: a German View. Cassell, 1964. ASIN B000MMKAYM.
  • Brooks, Thomas R.. The War North of Rome (June 1944 – May 1945). Da Capo Press, 2003. ISBN 978-0-306-81256-9.
  • Carver, Field Marshal Lord. The Imperial War Museum Book of the War in Italy 1943 – 1945. London, Sidgwick & Jackson, 2001. ISBN 0-330-48230-0.
  • Churchill, Winston. The Second World War. London, Pimlico, 2002, [1959]. ISBN 0712667024.
  • Clark, Mark. Calculated Risk. New York, Enigma Books, 2007, [1950]. ISBN 978-1-929631-59-9.
  • D'Este, Carlo. World War II in the Mediterranean (1942 – 1945 Major Battles and Campaigns). Algonquin Books, 1990. ISBN 978-0-945575-04-7.
  • Ellis, John. The World War II Databook: The Essential Facts and Figures for all the combatants. BCA, 1993. ISBN 978-1-85410-254-6.
  • Frieser, Karl-Heinz, Schmider, Klaus, Schönherr, Klaus. Die Ostfront 1943/44 – Der Krieg im Osten und an den Nebenfronten. Т. VIII. München, Deutsche Verlags-Anstalt, 2007. ISBN 978-3-421-06235-2.
  • Harpur, Brian. The Impossible Victory. Hippocrene Books, 1981. ISBN 0-88254-518-3.
  • Hosch, William L.. World War II: People, Politics, and Power. New York, Britannica Educational Publishing/The Rosen Publishing Group, 2009. ISBN 1-61530-046-5.
  • Jackson, General W.G.F., with Gleave, Group Captain T.P.. The Mediterranean and Middle East, Volume VI: Part III – November 1944 to May 1945. Uckfield, UK, Naval & Military Press, 2004, [1st. pub. HMSO 1988]. ISBN 1-84574-072-6.
  • Katz, Robert. The Battle for Rome. Simon & Schuster, 2003. ISBN 978-0-7432-1642-5.
  • Keegan, John. The Second World War. Penguin, 2005, [1989]. ISBN 978-0-14-303573-2.
  • Liddell Hart, Basil. History of the Second World War. London, Papermac, 1992, [1970]. ISBN 0333582624.
  • Moraes, Mascarenhas. The Brazilian Expeditionary Force By Its Commander. US Government Printing Office, 1966. ASIN: B000PIBXCG.
  • Montemaggi, Amedeo. LINEA GOTICA 1944. La battaglia di Rimini e lo sbarco in Grecia decisivi per l'Europa sud-orientale e il Mediterraneo. Rimini, Museo dell'Aviazione, 2002.
  • Montemaggi, Amedeo. LINEA GOTICA 1944: scontro di civiltà. Rimini, Museo dell'Aviazione, 2006.
  • Montemaggi, Amedeo. CLAUSEWITZ SULLA LINEA GOTICA. Imola, Angelini Editore, 2008.
  • Montemaggi, Amedeo. ITINERARI DELLA LINEA GOTICA 1944. Guida storico iconografica ai campi di battaglia. Rimini, Museo dell'Aviazione, 2010.
  • Orgill, Douglas. The Gothic Line (The Autumn Campaign in Italy 1944). London, Heinemann, 1967.
  • Weinberg, Gerhard L.. A World at Arms: A Global History of World War II. Cambridge, Cambridge University Press, 1994. ISBN 9780521443173.
  • Zaloga, Steve. US Armored Units in the North African and Italian Campaigns 1942 – 45. Osprey, 2006. ISBN 978 1 84176 966 0.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Frieser, 2007, p. 1162
  2. Le Operazioni in Sicilia e in Calabria (Luglio-Settembre 1943), Alberto Santoni, с.401, Stato maggiore dell'Esercito, Ufficio storico, 1989
  3. Updated studies (2010) by the Ufficio dell'Albo d'Oro of the Italian Ministry of Defence, с. 4
  4. Carver, с. 59
  5. Blumenson 1969, с. 7.
  6. Weinberg 1994, с. 588 & 591.
  7. Keegan 2005, с. 287.
  8. Weinberg 1994, с. 591.
  9. Churchill 1959, с. 669.
  10. Phillips (1957), с. 20
  11. Orgill, The Gothic Line, с. 5
  12. Carver, с. 195
  13. Video: Allies Liberate Florence etc. // Universal Newsreel, 1944. Посетен на 21 февруари 2012.
  14. Keegan, с. 367
  15. R. Brooks, The War North of Rome, Chps XIX-XX spec. с. 254
  16. Brooks 2003, глави XX до XXII
  17. Moraes, „The Brazilian Expeditionary Force By Its Commander“ глава V (The IV Corps Offensive); Sections Monte Castello & Castelnuovo
  18. а б в Bohmler, Rudolf, Monte Cassino, глава XI
  19. Clark, (2007) [1950], с. 608 Google Books
  20. Blaxland, с. 254 – 255
  21. а б Frieser, 2007, p. 1158
  22. Blaxland, с. 271
  23. Blaxland, с. 272 – 273
  24. Blaxland, с. 275
  25. Blaxland, с. 277