Италиански иредентизъм

Италианският иредентизъм представлява движение на общественото мнение, изразяващо стремежа на италианската нация към териториално завършване на националното си единство чрез освобождаване на земи, намиращи се под чуждо управление. Основната цел на това движение е включването в състава на Кралство Италия на територии, които се считат за италиански поради географски, езикови, исторически и културни причини.

В най-тесния и класически смисъл терминът „иредентистки територии“ се отнася до провинциите Тренто и Триест – области с преобладаващо италианско население, които остават под властта на Австрийската империя дори след Третата италианска война за независимост през 1866 г. Тези територии са анексирани от Италия едва в края на Първата световна война.

Движението е активно предимно в Италия, между втората половина на XIX и първата половина на XX век. То се застъпва за присъединяването към Кралство Италия на всички територии, които попадат в рамките на италианския географски регион или са населени с италианоговорящи общности и свързани с Италия чрез вековни исторически, езикови и културни връзки. Движението не е единно се състои от различни групи и сдружения, като цяло некоординирани помежду си.

История

Произход

Корените на италианския иредентизъм според някои автори могат да бъдат проследени още към края на XVIII век, когато Франция, освен Корсика, се стреми да анексира и континенталните италиански територии като Пиемонт, Лигурия и Тоскана по време на Наполеоновата империя. Въпреки това едва през втората половина на XIX век, в края на Рисорджименто, иредентизмът придобива актуалност. Именно през този период се зараждат различни движения, въприемащи иредентистките идеи: жителите на Венеция Джулия многократно настояват за обединение с Кралство Ломбардия-Венеция; по време на въстанията от 1848 г. магистратът Карло Де Франчески от Пазин, Микеле Факинети от Вижинада, Антонио Мадоница от Копер, Франческо Видулич от Мали Лошин, Джузепе Влах от Лошин, депутати в Австрийското учредително събрание, успяват да предотвратят присъединяването на Истрия към Германския съюз, като вместо това претендират за принадлежността ѝ към Италия и обединението ѝ с Кралство Ломбардия-Венеция. Творбата на Де Франчески „За италианността на Истрия“ (август 1848 г.), публикувана първо във Виена, а след това в Триест, се превръща в манифест на истрийския автономизъм.

През 1861 г. в Пореч е създаден Истрийският провинциален парламент, който, заедно с фиумския и далматинския парламент в Задар, получава прозвището „Диетата на никого“ поради отказа си да участва във Виенския и в Загребския парламент. Сред водещите фигури са Карло Де Франчески, Микеле Факинети, Антонио Мадоница, Карло Комби, Николо Де Рин и Томазо Лукани. Комби, убеден поддръжник на обединението на Венеция Джулия с Ломбардия-Венето, публикува есета като „Източната граница на Италия и нейното значение“ и „Значението на Юлийските Алпи и Истрия за отбраната на Източна Италия“ в списанието „Политехника“ на Карло Катанео. През 1866 г. Комби е изгонен от Австрийската империя по обвинения в шпионаж в полза на Италия.

През 1877 г. Матео Ренато Имбриани въвежда термина „иредентистки земи“, използвайки го по случай погребението на баща си Паоло Емилио Имбриани в Неапол. Кореспондентът на виенски вестник иронично го нарича „иредентист“ заради поздрава, който отправя към италианските си сънародници, пристигащи в Неапол от тези райони за погребението. На 7 май същата година, по инициатива на Имбриани и други, е основана Асоциацията за защита на иредентистка Италия (Associazione in pro dell’Italia Irredenta). През 1885 г. в Тренто възниква организацията Pro Patria, а през 1891 г. – Италианската национална лига, действаща на територии, все още под властта на Австро-Унгария.

Различните асоциации, макар и различни по структура и цели, са първо толерирани от италианските правителства, а после оспорвани и дори закрити от тези на Агостино Депретис и Франческо Криспи поради външно-политически съображения.

През нощта на 2 август 1882 г. в Триест мъж извършва атентат срещу кортеж от ветерани, при който загива 16-годишният Анджело Фортис, а десет души са ранени. На 17 август подобна бомба е открита на борда на парахода „Лойд Милано“, пристигащ от Венеция. Смята се, че инцидентите са свързани с прокламация от 31 юли, публикувана във вестник „Стампа“ на 5 август, в която група, подписала се като „I Triestini“, призовава за бойкот на Индустриалното изложение в Триест, открито от ерцхерцог Карл Лудвиг Австрийски.

Същата година Гулиелмо Обердан от Триест, заедно с Донато Рагоса от Буие, планират покушение срещу император Франц Йосиф, с цел да осуетят проекта за Тройния съюз. Заговорът е разкрит, Рагоса успява да избяга, а Обердан е арестуван и екзекутиран.

В знак на почит към Карло Комби и други, включително Виторио Италико Дзупели, Копер бива смятан за светилището на джулианския иредентизъм, но що се отнася до Венеция Джулия изключителен важен е и приносът на интелектуалци от Триест, като Шипио Златапер и Карло и Джани Ступарич, както и този на представителите на Риека (застъпници на автономията или на анексията), като Микеле Майландер, Антонио Гросич, председател на Националния италиански съвет, Невио Скуил, Джузепе Синчич, Марио Блазич, Рикардо Джиганте, военен герой и наместник на Габриеле Д'Анунцио в подвига от Фиуме, Антонио Баямонти, Луиджи Дзилиото и Роберто Гилианович в Далмация.

Иредентизмът през Рисорджименто

Паметникът на Данте в Тренто е издигнат като символ на италианския език и италианизма, когато Трентино все още е част от Австро-Унгарската империя.

Различните иредентистки движения се стремят към анексирането на територии, възприемани като италиански, но останали извън границите на Кралство Италия след Третата италианска война за независимост през 1866 г., по-специално Трентино (без Алто Адидже или Южен Тирол), Венеция Джулия, Далмация, Ница, Корсика и Малта, или части от други политически образувания като кантон Тичино и италианскоговорящите долини на кантон Граубюнден.

Териториите, считани за иредентистки, са определени като такива според различни критерии:

• езиково-културен – наличие на италианоговорящи;
• географски – принадлежност към естествените граници;
• исторически – принадлежност на територията в миналото към една от древните италиански държави.

Хронологично се разграничават два основни периода на италианския иредентизъм:

1. Иредентизъм на Рисорджименто – насочен към обединението с Кралство Италия на територии с преобладаващо италианско население, останали извън обединението от 1870 г.;
2. Фашистки иредентизъм – развил се по-късно, с по-агресивна и експанзионистка насоченост.

В някои гранични земи възникват конфликтни ситуации, които понякога поставят жителите на една и съща страна в противоположни позиции. Например в Трентино млади хора, годни за военна служба, са мобилизирани от Австро-Унгарската империя и през 1914 г., при избухването на Първата световна война, много от тях заминават на фронта, като общо в края на конфликта броят им е приблизително 65 000 души. Повече от 800 жители на Трентино обаче избират Италия вместо Австрия за своя родина, тайно прекосяват границата и се записват като доброволци в Кралската италианска армия.

Сред най-изявените фигури на иредентизма в този период са Чезаре Батисти, Надзарио Сауро, Дамяно Киеза и Фабио Филци. Тези личности, в зависимост от гледната точка, са възприемани като герои или предатели. За италианците те олицетворяват патриотизма и саможертвата, докато Австрия ги осъжда за държавна измяна и ги екзекутира. В същото време фигурата на Бруно Франческини, вероятно замесен против волята си в залавянето на Батисти и Филци, е смятан за ренегат. Австрия пък счита Батисти, Филци и Киеза за предатели, осъждайки ги на смърт.

Фашистки иредентизъм

Фашисткият националистически-иредентистки проект за Велика Италия (в червено), вмъкнат в част от колониалната империя (в жълто)

Вторият тип иредентизъм – фашисткият, е по-агресивен и довежда – отчасти – до катастрофата на Втората световна война. След края на Първата световна война движението е доминирано, манипулирано и изопачено от фашизма, което го превръща в инструмент на националистическа пропаганда. Иредентизмът е поставен в центъра на политическа стратегия, насочена към реализиране на късни имперски амбиции, включващи насилствени процеси на „италианизация“, стремеж към създаване на Велика Италия и изграждане на обширна колониална империя.

Фашизмът също така смята за иредентистки територии като Савоа и Корфу (вкл. и Йонийските острови Закинтос, Левкада, Кефалония, Итака и Паксос), непринадлежащи към физическия италиански регион или исторически доста чужди на италианската традиция и почти лишени от италианоговорящи жители.

Ситуацията след Втората световна война

След Втората световна война италианското правителство напълно прекратява всякаква иредентистка политика, признавайки за окончателни националните граници, установени след Парижкия договор от 1947 г., Лондонския меморандум и Озимския договор от 1975 г.

Въпреки това, според някои обществени движения, които не се ограничават единствено до радикалната десница, италианският иредентизъм не е напълно завършен, особено след предаването на значителна част от Венеция Джулия на бивша Югославия. Тези групи поддържат идеята за италианската културна и историческа идентичност на територии отвъд новите граници, без непременно да настояват за тяхното политическо възстановяване.

В началото на 90-те години на XX век, с разпадането на Югославия, се наблюдава възраждане на националистическите настроения в тези региони. На 6 октомври 1991 г. в Триест се провежда мащабна демонстрация за „нов иредентизъм“, организирана от Италианското социално движение, вдъхновена от слуховете за преговори за преминаването през града на югославските войски, прогонени от Словения. Хиляди участници се събират на площад „Пиаца дела Борса“, последвано от шествие из улиците на града. Подобна демонстрация се провежда и на 8 ноември 1992 г.

Територии, считани за иредентистки

Италианското социално движение и Националният алианс настояват за преразглеждане на следвоенните договори, особено по отношение на зона Б от Свободната територия Триест и град Пула. Те поставят под въпрос легитимността на Словения и Хърватия като наследници на Югославия, аргументирайки се с позиции на самата Югославска федерация и Сърбия. Според тях разделянето на Истрия между Словения и Хърватия противоречи на клаузите на мирния договор, който би трябвало да гарантира културното единство на италианското население в региона. В тази връзка се предлага създаването на Истрийски еврорегион, включващ и град Фиуме (Риека). Тези претенции, които засягат и Далмация (включително островите Паг, Углян, Вис, Ластово, Хвар, Корчула и Млет) и крайбрежието с градовете Задар, Шибеник, Трогир и Сплит, остават нечути от различните италиански правителства, които се сменят едно след друго през този период.

Иредентистки земи в тесен смисъл

Тренто и Триест са считани за основните иредентистки земи, до степен, че понятието „иредентистки земи“ касае Тренто и Триест par excellence.

По-долу са дадени териториите, считани за такива до преди Първата световна война и които са част от Италианската република:

• Тренто с Южен Тирол (главни градове: Тренто, Роверето, Болцано, Мерано, Бресаноне, Кортина д'Ампецо );
• част от Венеция Джулия, понастоящем част от италианския регион Фриули-Венеция Джулия (главни градове: Триест, Гориция, Монфалконе);
• Вал Канале, Аквилея, Червиняно дел Фриули и други градове, понастоящем в провинция Удине и под австрийска власт до Първата световна война.

Тези земи се наричат още „редентистки земи“, именно защото са били присъединени към Италия.

Територии, включени в географска Италия

• Венеция Джулия, анексирана към Югославия, заедно с провинциите Триест, Гориция, Пула и Фиуме. Понякога в региона са включвани и някои градове, исторически принадлежащи към Крайнска (Логатец, Церкница, Лош), и островите Раб и Крък, както и някои села от Либурния, като Бакар и Фужине;
• Пеи нисоа, обхващащ част от древното Графство Ница и Княжество Монако (основни градове: Ница, Мантон, Монако, Вилфранш сюр Мер, Рокбрюн Кап Мартен), както и, след преотстъпванията, произтичащи от Парижкия договор от 1947 г., Бриг и Танд ;
• Корсика (главни градове: Аячо, Бастия, Порто Векио, Борго, Корте, Калви, Проприано, Бонифачо);
• Италианска Швейцария, т.е. целият кантон Тичино (основни градове: Лугано, Белинцона, Локарно, Мендризио) и цизалпийските части на Вале и Граубюнден ;
• архипелагът Палагружа ;
• архипелагът Калипсови острови ( Малта и близките острови ; основни градове: Валета, Слима);
• Република Сан Марино;
• Ватикан.

Територии извън границите на италианския географски регион

• Далмация (главни градове: Задар, Шибеник, Трогир, Сплит, Дубровник, Котор);
• Бивио (днес подселище на Surses), исторически италианоговорящо село, разположено отвъд водосбора в кантон Граубюнден .

Освен това, макар и по-рядко претендирани от страна на Италия, следните територии извън естествените граници понякога са считани за иредентистки:

• Савоа, отстъпена на Франция през 1860 г. (основни градове: Шамбери, Анси);
• някои исторически ретроромански говорещи села в кантон Граубюнден: Санкт Мориц, Понтрезина, Силваплана, Челерина;
• Йонийските острови (островите Корфу, Закинтос, Лефкада, Кефалония, Итака, Паксос и Китира; основни градове: Корфу);
• остров Сазани, а понякога Вльора с нос Лингета (Гюхеза);
• Остров Галит (Джазират Джалита) южно от Сардиния и край северното крайбрежие на Тунис

Италианското население на иредентистка Италия

Карта на Кралство Италия през 1919 г.; другите иредентистки земи, различни от провинциите Тренто и Триест, са маркирани в зелено.

Различни точки са изтъкнати като аргументи в подкрепа на иредентистките твърдения, като например географската принадлежност на тези земи към Италианския полуостров или наличието на повече или по-малко многобройни общности от италианци или италианоговорящи.

В началото на ХХ век положението на иредентисткиите земи е следното:

• Италианци и италианоговорящи в Графство Ница: приблизително 4000 души;
• Италианоговорящи в кантон Тичино и в Граубюнден (Швейцария): приблизително 230 000 души;
• Италианци и италианоговорящи в Далмация в бивша Югославия: приблизително 60 000 души;
• Италианци и италианоговорящи в Малта: приблизително 200 000 души;
• Италианци и италианоговорящи в Корсика: приблизително 200 000 души.

В момента броят на италианоговорящите се е увеличил в окръг Ница (главно поради имиграцията), останал е непроменен в кантон Тичино, отбелязал е лек спад в кантон Граубюнден, докато е намалял в Малта (поради абсорбирането на италианската култура в малтийската) и във Венеция Джулия (поради масовия отлив от Истрия) и почти е изчезнал в Далмация (отново поради масовия отлив).

Що се отнася до Корсика, италианският език е разбиран от част от населението, но се използва много рядко; от друга страна, има по-широко отстъпление за употребата на корсикански, тясно свързан с галурския (говорен в далечния север на Сардиния) и с диалектите на централната тосканска група (по-специално той е запазил няколко характеристики на средновековните тоскански диалекти, които все още се говорят в Гарфаняна и горна Версилия), и в по-малка степен с лигурския.

Накрая, що се отнася до Йонийските острови, последните следи от местния венециански диалект – особено на Корфу – изчезват през 60-те години на XX век; въпреки това, употребата на еврейско-италиански – смесен език от еврейски произход с много венециански и апулийски термини, остава незначителна.

Източници

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Irredentismo italiano в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​